Адам Холанек
В клопката (3)

3

Кардера. Стои със скръстени на гърдите ръце — любимата му поза, в която изглежда още по-нисък и набит, отколкото е в действителност.

Кардера — един от моите най-настървени обвинители! Гледа ме с хладния си поглед на единствения праведник. Добре си спомням неговото непреклонно становище, когато някой от приятелите ми, а те бяха цяла група и не помня кому хрумна тази идея, предложи да ме освободят преди процеса срещу гаранция. Споменът за тази сцена ще ме преследва винаги, винаги. Той можеше да ми даде този шанс — да отговарям не от позицията на затворник, а като свободен човек. Колко много би повлияло това на самочувствието ми, как би променило хода на последвалите събития.

Кардера се обръща право към мен. Стои на подиум и от високото ме сочи с пръст:

— Ти, избраният сред хиляди кандидати от цял свят, ти, ентусиастът на новия живот на тази планета, ти се опита със собствените си ръце да погребеш най-грандиозната мечта на човечеството. Погледнете го — вика Кардера, гласът му звучи все по-мощно, разбирам, че той, само той има право. А аз? Глупав конструктор и пилот на роботи, ама че глупак. — Погледнете престъпника, дето се опита да убие онова, което с общи усилия започнахме да създаваме.

Той млъкна, тишината тегнеше. Вече не различавах отделните лица. Струваше ми се, че всеки от присъствуващите ме сочи с пръст. И ме проклина, и ме гледа с отвращение и презрение.

Като повален от тези погледи паднах на колене в екстаз на самообвинение.

— Искам да умра за това, да умра, никаква прошка — май съм крещял, но на това място пред очите ми е бяло петно и паметта ми изневерява.

— Какво искат те от мен? — повтарям, когато в спомените ми се появява бялото петно.

— Нямам представа — отговаря моят гост от Земята. — Но откакто те затвориха тук, след като ти сам се осъди на това отшелничество, много неща се промениха. Все по-малко хора те обвиняват за постъпката. Нали знаеш, този експеримент, този проклет експеримент. Бяха изпратени две експедиции непосредствено една след друга. Правени бяха опити за изследвания от въздуха и на сушата. Въпросът беше да се проникне там по всички възможни начини. Обаче никой не се завръща. Разбираш ли, никой. Да, много неща се промениха, откакто ти си затворник.

— Кардера знае ли за твоето пристигане тук?

— Той лично нареди. Би могъл да ме осъди на самотна работа с друг робот. Сега се монтират изкуствени слънца и над ледовете на Антарктида. Но той ми нареди да дойда тук, при теб.

— Говори ли с него?

— Видях го. Командирът ни ме заведе. Знаеш кръглия му кабинет, пълен с екрани и карти. Кардера, тогава го видях за първи път, макар че за него се говореше толкова много, се обърна към нас от грамадната маса, затрупана с бумаги. Стари книги в пищни подвързии, бележници, каквито днес никой не използва. Преди всичко това правеше впечатление. И още — въпреки че беше минало полунощ, в стаята беше светло като ден. Чак после забелязах в големите аквариуми чудовищни твари, ония, дето според хорските приказки той отглежда, та да мислят по човешки. Бррр. Не бяха осветени — целите в сянка. Кардера се обърна и прегледа документа, който му подаде нашият командир. „Още един бунтовник“ — поясни моят шеф. Но тутакси млъкна, смразен от погледа на Кардера. „И е готов да живее в самота в робота? Гледайте, вече имаме втори самобичуващ се.“ „Тъй вярно.“ Аз не се обаждах, защото така ми беше наредено. Гледах Кардера — дебел, нисък, надут като балон. Усещах хладния му поглед. След малко той ми извести, че трябва да дойда при теб, да те заместя. Както тогава, когато в залата на твоя съд ти падна на колене, самообвинявайки се, така и аз коленичих пред него, Кардера, и завиках каква чест е за мен да те видя и да те заместя. Да дойда, да те видя, да те докосна.

Моят земен гост се хвърля върху мен и на свой ред тъй ме прегръща, че оставам без дъх. Жълта светлина залива кабината и двамата потреперваме от острите токови удари. Неволно отскачаме един от друг. На екраните пулсира заповед. Незабавно заминаване.

Потвърждава се моето предположение, че през цялото време сме били следени, наблюдавани и подслушвани. По дяволите. Пак предугаждам измама. Сигурно Кардера иска да се отърве от мен, да премахне неудобния идол, извора на бунтовническа зараза. Интересно какво ли е измислил; дали ще ме смъкне от това небе и ще ме изпрати другаде, или ще ме погуби по някакъв начин.

Токовите бичове стават непоносими. Болката принуждава да се мисли само за нея, за собствената кожа, за прекъсване на страданието. Оглупяваш, страхът за собственото съществуване те завладява напълно. Човекът се превръща в животно. Така действуват болката и страхът. Пак ми се привижда, че съм на моравата и чувам тропот на копита. И аз самият удрям ритмично в земята, твърда, скалиста, оскъдно обрасла тук-там с нещо като трева, изгорена почти до бяло.

Изпод премрежените клепачи виждам, че моят заместник започва машинално своята изучена, самотна служба. Жал ми е за него, чувствувам се отчаян от тази раздяла. С усилие пропълзявам в предната камера, зад мен люкът пада, автоматите ми помагат да навлека комбинезона, секретните копчета пукат. Плача — реакция след срещата с друг човек. Неизвестно колко време ще остана пак сам, осъден на неведомо бъдеще, заобиколен от мъртви предмети. Аз, който без ясни сетивни възприятия губя дори усещането, че съществувам, аз, врагът на абстрактното. Разпадам се в мъгла.

— Тома Неверни.

Кардера. Пред мен стои Кардера.

— Ти, Тома Неверни — повтаря той. Аз стоя като вкаменен. — Не вярваше, че се връщаш при хората, че от онова място човек може да се върне.

Какво иска от мен, може би да събуди благодарност — както тогава в съдебната зала, когато събуди у мен и у моите приятели чувство за вина и паническа нужда от изкупление на греха против човечеството. Днес в мен не е останало нищо от онова настроение, от онова отчаяние — както след извършването на първородния грях и изгонването от рая.

Стоя значи пред него, по-близко от една протегната ръка, без капка чувство на вина, изпълнен с подозрителност, че, измъквайки ме от търбуха на кита, той ще ме хвърли в поредния, по-долен кръг на ада. Тази среща с Кардера, разговорът с него, близкото му присъствие нямат нищо общо със срещата с другия човек. В нея няма задоволство или радост, дори надежда няма. Упреквам се за своето недружелюбно безразличие, за антипатията, която ми отнема всякакво желание за най-малък жест, просто парализираща антипатия, въпреки че нито той, нито моите приятели, дори да не бяха прави, не си даваха сметка за извършваната спрямо мен несправедливост. Напротив, смятаха, че правотата и Кардера са едно и също. И аз самият бях сигурен в това. Тогава защо сега изпитвам антипатия? Дали затова, защото всички се променихме, промениха се нашите чувства и мисли, защото престана да ни привлича пътят на най-големия риск, ентусиазмът да сътворяваме свои съперници?

Безумието, което по онова време бе обхванало цялото човечество, не се роди от случайността. Хората въстанаха против своята участ. Това ставаше в оня, както някои казваха, най-трагичен период от историята, когато учените обявиха с непоколебима увереност необратимата неумолимост на смъртта. Бяха открити лекарства против всички болести, лекарите се бяха научили да лекуват болните не за седмици и месеци, а само за часове, да заменят болните органи — сърца, нерви, черни дробове и бъбреци. Правеха се дори опити за трасплантиране на мозъци. Но щом биваше елиминиран някакъв вид смърт, като deus ex machina^[1] се появяваше следващият. И той биваше побеждаван, а на хоризонта вече се виждаше нов. Средновековен мрак завладя разума.

Значи човекът трябва да носи от началото на своето съществуване клеймото на смъртта? По нейна вина трябва да убива и да загива, трябва да издъхва като животно и да се превръща в прах?

— Искахме да уловим безсмъртието — крещеше към тълпите професор Дангин. Всички публикатори в света показваха едновременно неговото белобрадо лице. — Наистина искахме да заловим смъртта и след първите няколко милиона опита ни се струваше, че човекът най-сетне ще открие рецепта за вечност и божественост. Сега обаче имаме потискащи, мрачни бих казал — просташки доказателства: няма средство против смъртта. Това красиво тяло, тази радост от живота — той посочи холографското изображение на едно жизнено, напращяло момиче, с кожа, създадена за докосване, целувки, ласки, — това великолепно създание се превръща в окаяна старица. Гледайте! Как умира тази вещица, как се разкапва нейната гнила кожа. Гнусотия. И най-великолепният живот винаги завършва с гнусотия. Такава е конструкцията на организма, оформена от еволюцията. Ние задържахме еволюцията, опитваме се да я насочим по нови коловози, ала не можем да зачеркнем миналото, което ни е създало. Не можем да се променим. Такива обичаме себе си и другите. И мразим — добави той бързо. — И ви моля да нямате претенции към никого. Нищо не ни е наложено предварително, само са отминавали и е трябвало да отминат милиони години, докато от примитивния организъм, амебата, се стигне до толкова специализираната конструкция, до разумното същество — човека. След нашите експерименти знаем, че да бъдеш безсмъртен, би означавало да престанеш да бъдеш човек. Ние живеем, отделени от обкръжаващия ни свят чрез кожата си. Обичаме тази кожа. Представете си любов без кожа! Не можем и не бихме могли да се откъснем от себе си, да се променим, да станем други. Единственият, единственият шанс на човечеството е креационизмът. Повторно създаване в ужасяващо, рисковано и светкавично съкратен темп на котела на живота, котела на еволюцията. И едновременно — намесване в процеса на възникване на нови същества. Може би такива като нас, може би по-различни, може би по-разумни. Ще направим това с цялата дързост, присъща на човека, който копнее на всяка цена да измами смъртта. Не обещавам, че по този начин ще създадем човек, не зная дали ще си имаме работа с нови хора или с нови чудовища. А може би от органичните отпадъци, от органичния тор ще успеем да възкресим съществата от мечтите, митовете, приказките и комиксите? Искате ли това, глупави, неромантични смъртници? Рев прекъсна речта му.

Тълпите опустошаваха квартали и градове, всичко дотогавашно се оценяваше като лошо, дребнаво, омразно.

Всичко започна от този белобрад фанатик. Спокойното, педантично, умерено смело човечество, търсещо изход за своите копнежи по божественото в изкуството, митологията, пътешествията извън границите на любимата планета, в пресяването на всяка шепа извънземна материя с надежда да открие и най-слаби зачатъци на живот, трябваше да се задоволи с триизмерните холографски филми, в които можеше да се включи всеки зрител.

Разрушавани бяха холографските предаватели и апарати, кулите и лазерните тръби. Разпалваше се треската на грандиозния експеримент.

Това беше лудост, умопомрачение, мания за преследване. Историята познава различни групови безумия: масови танци, масово самобичуване през средновековието, изгаряне на вещици. Признаците бяха подобни. Който беше против експеримента, ставаше предател, престъпник, изменник на човешкото (а може би нечовешкото?) бъдеще. Изправете го пред съд, нека се мъчи, нека се бие в гърдите, нека изкупва, нека поправя извършеното зло.

Кардера стои пред мен, почти ме докосва с ръцете си, скръстени по обичайния начин на гърдите.

— Тома Неверни, ти си мислеше, че оттам, от търбуха на кита, няма връщане, а? Че грехът винаги има еднаква стойност и цена?

Нямам време да отговоря или да гадая какво иска. Какво се крие в изречените думи — подигравка или извинение? Предизвикателство? Светлината угасва. Чак сега протягам ръце, иска ми се дори слепешком да го достигна, да го сграбча, да го удуша. Колко силен и озлобен съм след самотното пребиваване там, горе. Как се приближавам, с всеки миг се приближавам до това, което е на Земята.

— Кардера, не се крий!

— Твоята злоба към мен е злоба към самия себе си. Стой и гледай, гледай внимателно.

Екранът светва. Струва ми се, че съм в колеоптера. Навеждам носа на ракетата към вулканичния кипящ котел. Забивам се в кълбата просветващ дим. Само миг — и пак знам и разбирам изцяло своето провинение, своето престъпление. Затова искам бързо да унищожа изображението на екрана, изображението, във вътрешността на което се намирам. Да го изключа, да се хвърля върху екрана, да разкъсам тази триизмерна панорама.

— Потърпи, потърпи още малко — вика Кардера. Гласът му е спокоен и идва отдалече:

— И без това няма да унищожиш изображението, излъчвам го във въздуха. Освен него там няма нищо. Нищо.

„И все пак — заключавам набързо — другояче изглеждаше новият свят, когато съгреших. Друга беше конфигурацията на терена, друга форма имаха вулканите, други, по-различни от тези, които сега виждам, бяха кълбообразните облаци.“ Внезапно усещам и виждам до себе си Кардера. Той ме побутва към съседния фотьойл в кабината на ракетата. По дяволите тази холографска играчка, която позволява да вплетеш в действителната ситуация, уловена някога от камерата, фиктивни елементи, които никога не са съществували.

— Да, снимките са автентични — говори Кардера, — само нашето участие не изглеждаше така.

— Защо е тази измама? — питам.

Но той добре знае, че в такива случаи аз губя усещането за реалност, преставам да различавам истината от фалша. За мен винаги съществува само това, което може да си пипне, което може да се провери със сетивата. А какво ли не мога да проверя тук?

— Не случайно ти показвам тези сцени. Наистина съдих те заедно с другите, защото беше посегнал на изкуственото слънце над раждащата нови същества Земя. Тогава ти беше видял как хора от експедицията се борят и загиват. Но добре знаеш, че тяхното изпращане или заточение в пъкъла беше единственият начин да разберем какво в действителност се ражда в котела, създаден от науката. Това ти беше ясно и тогава, и сега. Обвиняваше най-горещо сам себе си и сам падна на колене.

— Не искам да си спомням. След това изкупление, от което ме измъкна неизвестно защо, мое право е да нямам никакви спомени.

— Прав си — казва Кардера.

Продължаваме да летим над малкия ад. От дима попадаме в огнени фонтани, от огъня прескачаме в дим, понякога се провиждат късчета кървава, разкъсана земя.

— Измъкнах те, но не по моя прищявка. Има решение на ръководството на експеримента, защото нещата не вървят, както си мислехме, както би трябвало да бъдат.

Той говори покорно, сякаш признава собствена грешка, собствена вина. Значи затова ме извика тук? Заради угризенията на собствената си съвест, заради угризенията на съвестта на моите приятели, които досега приемаха безропотно заточението ми.

Гледам го в очите. Не извръща очи, обаче погледът му е стъклен. Май изобщо не ме вижда, търси нещо в ландшафта, над който се носим с нашата ракета.

— Искам двамата да проверим какво става наистина — казва.

И бързо добавя:

— Не искам да капитулирам, нито да се разкайвам пред теб, както никога не съм изисквал от теб да се разкайваш пред когото и да било. Ти ме упрекваш заради себе си и заради мен. Остави миналото. Плюй на него.

Правя движение, като че искам да изскоча, да катапултирам от ракетата.

— Не те ли засяга това?

— Не — процеждам през зъби. Старая се да не гледам хаоса под нас, нямам намерение да анализирам внезапното решение на Кардера, Искал да участвува в експедиция. Да върви сам.

— Трябва да отлетим там двамата — посочва той опустошенията в ландшафта, в котела, стремително отминаващ под корпуса на колеоптера.

— Разглеждаш това като продължение на моето наказание?

— Вече няма наказание.

— Още повече имам основание да откажа. Освен ако ме накараш насила. Ще отказвам, ще се боря. Зная добре, че ентусиазмът към експеримента отдавна е намалял.

— Слушай, братле. Това вече не е големият шанс. Вече е голяма опасност за човечеството. Гледай сега.

Внезапен трус. Димът и кървавите петна изчезват. Въздухът е чист, мъглата запушва плътно само хоризонта, далечния хоризонт. Под нас са руините на Геополия. Града, който някога ме отгледа, отхрани, който обичах, заради който търпя себе си и обичам това, което мога да докосна.

— Измама! — викам.

— Истина е. Не питаш кой превърна в руини твоя град. Той беше в граничната зона, най-близо до територията, обхваната от експеримента.

— Но той беше далеч от експеримента.

— Погледни.

Сценографията се променя. Виждам себе си — как гася слънцето, как стигам до отделните елементи, как ги изтръгвам с дългите манипулатори или ги разрушавам с взривове. Ускорявам моя робот кит, следя крачките му по пластичната диаграма, която отразява действителността в грубо опростяване.

Пак орбита — зелена като нарисувана от дете морска повърхност. Вълничките са равни, а над тях е моят кит, в чийто корем аз беснея, въртейки манипулаторите.

След всеки рязък скок роботът подскача високо над вълните и разпръсква малки блестящи огледалца. Някои избухват и изчезват. Чувствувам всичко така осезаемо, сякаш става в този момент, чувствувам как вътрешността на привързаното ми тяло се разкъсва. В същото време следя през илюминаторите промените в интензитета на светлината, която пада върху облаците. Те потъмняват, почерняват.

— Не отклонявай поглед. Продължавай да гледаш — казва Кардера.

Сега не го виждам, само равният му глас подсказва, че още веднъж преживявам миналото.

— Тази част от филма заснехме после, след като те издърпахме на Земята, в базата. Може би е снимана дори след процеса. Другата, с разбиването на слънцето, е от твоята автоматична холокамера.

Ракетата с фотографиращата апаратура, вероятно голям колеоптер, се движи ниско над моя град. Показва напусната, мъртва, осеяна с развалини територия.

— Това мъртвило обхвана големи площи далече от зоната на експеримента, над която ти угаси слънцето. Живите райони се превърнаха в морга, хората умираха бързо от болести, напомнящи лъчева болест, или просто бягаха, подгонени от вълната на неочаквано застудяване. Колкото се може по-далече, в противоположните краища на планетата. Когато отново запалихме слънцето, по-голямата част от тези мъртви площи никога вече не се върна към нормалното състояние. Впрочем кой би пожелал сега да се засели там? Ето това остана от твоя град. Ето това, което в момента виждаш, е сега там в действителност.

Обръщам глава към екрана, не мога да не погледна. Под нас вече няма руини, там пак са димящите вулкани, червеникавите облаци, които се търкалят като огромни бъчви по небето. Нищо повече.

— Стига!

— Прав си, стига. Ще отидеш в зоната, в която загиваха и загиват нашите експедиции. В този ад няма друг начин да се ориентираме в положението освен да рискуваме живота на изпратените там хора. Едни ще загинат, други ще се измъкнат и може би ще се върнат, за да представят истинската картина. Именно от истината за внезапното разрастване на експеримента, за спонтанното разширяване, може да се каже — за нашествието на експеримента към останалата част от света, се уплашиха хората.

— И ти ли?

— Ако моето решение да взема участие в експедицията е било продиктувано от страха за по-нататъшната съдба на хората, можеш да го наричаш, както си искаш.

— Ще ме принудите ли да замина?

— Нямаш избор.

— Мога и да умра.

— Нямаш време за умиране. Там не ще ти липсват удобни случаи.

— Негодник! — казвам полушеговито и неочаквано се нахвърлям върху него. Не взех предвид прозорливостта му. Между нас имаше еластична мрежа. Оплетох се в нея.

— Ще заминеш.

Не отговарям. Не разбирам този човек. Не знам дали искаше пак да събуди у мен комплекса за вина с вида на руините на моя град — уж предизвикани от мен, от това, че аз съм угасил изкуственото слънце. Но каква беше целта му, защо му беше нужно да тръгва заедно с мен в експедицията? Какво означаваха неговите думи за експанзията на експеримента? Може пък и наистина да ми показваше разрушенията, останали от моя град, и може би наистина те са резултат от спонтанното разширяване на зоната на примитивния свят, резултат от създаването на изкуствения котел, който би трябвало да ражда новия живот.

А този нов, изкуствен живот ражда ли се, или принадлежи към митовете на науката?

— Ще заминеш — повтаря Кардера. — Ще заминем заедно.

Засега от кабината му ме извежда един пазач. Ръцете ми са оковани, дишам злобно и уморено. Учудвам се, като виждам пазача да се навежда над ухото ми:

— Не се изхвърляй, братле, нищо няма да спечелиш. Той е загубил ума и дума. Извън зоната на експеримента на места студът и дивото гонят хората от жилищата им, а другаде от тресящата се земя избликва лава. Пък за експедициите нищо не се знае. Говори се, че в една от тях е загинала жена му ли, дъщеря му ли. Никой не знае какво го е свързвало с жената, която е изчезнала. И никой няма представа как тя е била включена в експедицията.

— Значи той затова иска да замине с мен — по навик на глас си говоря сам.

— Може би — казва пазачът.

Не съм сигурен дали разбира добре за какво става дума. Гледам подозрително този дангалак. Какъв е изпъчен, колко официално чужд ми е.

— Откъде знаеш за тази жена? — питам го.

— Всички знаят.