Адам Холанек
В клопката (10)

2

А може би трябваше да го приема?

В лагера не позволих веднага да погребат тялото на Ейсие — нещо, което в тукашните тропически условия бе просто наложително.

Отлагах този момент с убеждения и сила. Заключих се с десет ключа в бунгалото и се въоръжих. Показвах се на прозорците с оръжие, обявявайки с маниакална упоритост, че провеждам изследвания върху нейната кончина. Изследвания, които уж биха били полезни за всички нас. Никой не ми вярваше.

Все пак не можех да седя десетки часове, безмълвно загледан в бялото и неподвижно тяло. Положението ставаше непоносимо. Освен това трябваше да участвувам в преместването на лагера в неотдавна откритата база на предишната експедиция.

Работехме нощем, за първи път използвахме роботи, обаче не след дълго се наложи да намалим броя им с две трети, за да икономисваме остатъците от акумулираната енергия.

Парадоксално беше, че в зноя на двете слънца не разполагахме с нито един изправен преобразовател на енергия. Всички бяха извадени от строя, а ремонтът им в тукашните условия изискваше да се изгуби толкова време, че единодушно се отказахме от него.

Намалихме също само до няколко броя механизираните устройства, необходими за транспортните и изкопните работи. Впрочем още в началото на експедицията и те, както и роботите, се оказаха напълно безполезни за преправянето на пътя през праджунглата. Зависеха от централния компютър, който лавата бе унищожила, и затова не можаха да се приспособят към ситуацията. Тук беше нужна човешка изобретателност, инициативност, гъвкавост. И човешка издръжливост.

Не беше за вярване как машините, изпълняващи безупречно много трудни задачи в условията на цивилизацията, отказваха да се подчиняват в първичните условия. Какво пък, ние сме по-издръжливи, много по-издръжливи от своите създания. Например атаките на насекомите вредяха повече на машините. Множествата дребни същества се натикваха в най-тесните пролуки на прецизните системи, изключвайки ги незабавно. А човекът се бореше с насекомите — ослепял, с покрито с язви тяло, но твърд и неотстъпчив. От нас се страхуваха и човекомаймуните, летящите гущери изпитваха респект, а маймуните бягаха с писък още щом ни видеха.

Това не означаваше, че те не ни нападаха. Естествено, научиха се да го правят коварно, от укритие и изневиделица.

Почти от началото на експедицията ни се струваше, че в праджунглата има заговор на всички живи твари против нашето съществуване. От най-малкия, гнусен червей до вероятно доста интелигентните човекомаймуни — всяко животно, всяка живинка ни атакуваше настървено, непрестанно. Когато се изчерпваха силите на едната атака, щафетата поемаха следващите животински съобщества.

Този път горещината и нападенията не пречеха на нашата сговорна група да се придвижва бързо към просеката.

Да, наближихме доста лагера на предшествениците ни, мястото, което Кардера толкова много искаше да огледа и което аз самият горещо желаех да споходя дори с немалък риск.

Без съмнение пътят беше стар, обрасъл обаче с отровно воняща зелена маса. Поколебахме се дали да продължим. Заедно с Кардера предупредихме другите за възможността там да ни чака клопка. Изложихме нашата обща — сигурно за първи път, откакто се познавахме, — обща гледна точка. Останалите ни обявиха за дребни, доморасли философи.

Нали нямаше съмнение, че това е най-прекият път до пукнатината и Голямата река, а той не ни беше показан от някой чужд, от някой враг или дух, нито от провидението, а от компютрите, които все още работеха изправно именно в тази област на изчисленията. Работеха безпогрешно.

— Да не продължим, значи сами да се осъдим на смърт. Да се осъдим да прорязваме пътеки в джунглата, съвсем нови пътеки, да започнем да поваляме първо огромните дървета, растящи съвсем нагъсто едно до друго — сякаш като омагьосани великани от приказките защищават достъпа към мечтаната цел.

— Няма да ни стигнат силите за такава работа. Невъзможно е.

— Точно така, прави сте, няма да ни стигнат силите — съгласи се Кардера и продължи тихо, обръщайки се само към мен: — В това се състои клопката — че друг път няма. Нямаме избор.

Възроптах. Упреквах, предупреждавах, заклевах и проклинах. Незабавно ми отговаряха, че никой няма да носи по-нататък мъртвата Ейсие по по-дългия път. А по този, по-прекия, може и да помогнат да мъкнем нейното тяло, въпреки че тая кретенщина трябва най-сетне да приключи. Аз все още ги баламосвах с изследванията, в които никой не вярваше. Ако не се беше намесил Кардера, трябваше да погребем Ейсие още в стария ни лагер. И двамата отлагахме този обред, и двамата не искахме да се стига до тази крайност.

— Добре, ще тръгнем по стария път — реши Кардера под натиска на преобладаващото мнозинство. Всъщност освен моя глас „против“ мнението на другите съвпадаше.

— Само не забравяйте — добавих аз, — че в цивилизования свят не се е завърнал нито един свидетел на провала на двете експедиции. Следователно това е клопка без изход.

Приеха думите ми със смях, с гръмогласен смях. Вероятно бяха прави. Ние с Кардера защищавахме мнението си, без да сме дълбоко убедени, че е по-добре да изберем друг път, а не този, който стои вече очертан пред нас.

Когато колегите се разпръснаха, захващайки се да преместват магнитната бариера, му казах:

— Мислиш ли, че имаме някакъв шанс за спасение, ако изберем нов път? И аз се надявах, но после сам разбрах колко наивни, колко глупави, именно глупави са тези надежди. Ако неизвестна нам сила се старае да унищожи експедицията, гибелта може да ни чака както на старата, така и на новата пътека — при условие, че изобщо понапреднем.

Той ме погледна, стори ми се, че иска да поясни нещо, да признае нещо, но само каза:

— Може ти да си прав, а може да са прави и те. Исках въпреки всичко да се опитам, да се опитам да избягам.

— Ти знаеш повече от мен. Защо не ми кажеш? Защо не кажеш на тях?

— Мисля, че от моите думи няма да има полза. Никаква полза.

— Говори.

— Достъпът до Голямата река в действителност не е ограничаван от никого. Само че ние ставаме все по-мекушави — от борбата със сляпата природа. Тя е по-хаотична, следователно — и по-сляпа, отколкото беше някогашната, истинска и естествена природа, понеже намесата на човека създаде тук ужасна неразбория, обърка различни закони, привилегии и елементи. Този хаос ще превърне всички ни в безводни и сговорчиви марионетки. Това е целта.

— Значи заплахата не идва от природата?

— Погледни! — изведнъж извика той.

В изблик на надежда нашите другари разширяваха старата пътека. Бяха включили в акцията дори няколко гъсенични колички, на които бяха натоварили струпаните мачти. Рояци наелектризирани насекоми се изсипваха върху тях безспир. Черни, сега вече не кълба, а огромни валма. Сред светкавици те облепваха защитните костюми, отразяваха се от тях, пак удряха със светкавици, повтаряха след миг своята масирана атака. Прииждаха все повече и повече.

Ние двамата бяхме още извън зоната на тази фъртуна, чийто грохот заглуши рева на джунглата.

Гледката беше зашеметяваща — гигантските облаци на насекомите, закрили двете слънца и изстрелващи светкавици, а срещу тях — съпротивляващата се с усилие, но с изключителна упоритост шепичка хора, въоръжени с лазерни тръби, от които струеше червен пламък. След малко всичко се оцвети в червено. Накрая иззад струпаните грамади, които останаха без подкрепления, се показа първото, естественото слънце, а не след дълго проблесна и запрежуря второто, моето, изкуственото.

Внезапно Кардера, който гледаше очарован битката, ми извика нещо неразбрано и хукна към центъра на временния лагер. Още веднъж извика, невъзможно беше да го разбера в гюрултията, затова, заобиколен от падащи кълба насекоми, той ми махна с ръка, без да прекъсва своя бяг, подканвайки ме да го последвам.

Зарязах количката, от която бях започнал да смъквам дългите прътове на магнитните мачти.

Лагерът бе потънал в насекомен облак, който ни се видя още по-черен, понеже идвахме от поляната, обляна от светлината на двете слънца. Кардера се спря до бунгалото с тялото на Ейсие. Натискаше с ръка дръжката, блъскаше вратата с рамо. Искаше да я избие.

— Полудя ли? — викнах.

Дори не ме погледна, удряше с якото си рамо вратата като с таран.

— Какво търсиш там?

— Ейсие — заекна той, — Ейсие, виж, Ейсие. Отдавна не чувах нейния глас. Изведнъж осъзнах тази липса, това прекъсване на моята лудост.

Отблъснах го гневно и преди да успее пак да скочи към вратата, извадих ключа. Кардера си отдъхна, не отделяше поглед от всяко мое движение, следеше как отключвам. Надникна през рамото ми в черното като катран помещение. И тук бъкаше от насекоми. Измираха, изтребвани от нашите хора. Все още се кълбяха, проблясваха слабо от време на време, но все повече от тях падаха на земята, овъглени и мъртви. Изчезваха — разпръснати, изгорени, сякаш никога не са заплашвали някого. Под краката ни приличаха на обикновен прах.

Вътре не се виждаше нищо. И двамата машинално посегнахме към ключа, за да запалим лампата. Но ток нямаше. Цялата енергия беше пренесена на предния фронт. Облепени с лепкавата киша на насекомите, ние се втурнахме в тъмнината на бунгалото. Опипвахме като слепци пространството пред себе си.

Ето го. Леглото на Ейсие, ръбесто, голямо. Закачих с крака си остро стърчащия ръб, спънах се и без да мога да се задържа на крака, протегнах ръце пред себе си. Знаех, че ще ги опра на студеното тяло на Ейсие. Изтръпнах от отчаяние.

Ръцете ми докоснаха чаршафа. Опипвах ли, опипвах този чаршаф. Целия. Чух до себе си вика на Кардера:

— Няма я! Разбрах, че нея я няма.

Сключих ръце на врата му, дебел и жилест, и стиснах здраво пръсти.

— Откъде знаеше, че я няма, казвай къде е тя! Погребали сте я тайно от мен. Казвай къде заровихте тялото й? Хайде, говори!

С едно движение той се освободи.

— Успокой се, овладей се най-сетне. Когато насекомите отстъпиха, чух нейния глас, нейния глас, нали разбираш. Каза ми, че се маха оттук.

— Лъжеш! Умолявам те, кажи къде я захвърлихте?

— Ама ти нищо ли не се досещаш? — Какво?

— Например това, че тя не обичаше само теб. Още ни заобикаляше лепкавата киша на насекомите, не го виждах.

Занемях. Защо ми говори такива неща? Нали никога няма да повярвам. Губех сили. Краката ми се подкосиха. Щях да падна, ако не беше Кардера. Подкрепи ме и ме изведе от бунгалото — навън, сред неописуемата светлина и жега.

— Изслушай ме — започна той, когато потънахме в задуха, — положението е по-различно, отколкото си мислиш ти. Искам да ми повярваш, да ме разбереш добре. Тя наистина би могла да изчезне оттук без ничия помощ. Тя би могла да изчезне оттук по собствено желание. Е, овладей се в края на краищата. Тя е изчезнала оттук сама.

— Обясни ми как е възможно това. Удари ме — завиках, — бий ме! Вземи нож и ме рани или ме убий! Нали тя е мъртва. Кълна ти се, разбирам от тия неща. Беше мъртва. Как би могла да изчезне по собствено желание, по какъв начин? А може би на теб, на теб е предала своята последна воля? Кажи, кажи де. На теб ли?

Какво ми каза той тогава? За какво говореше с гърления си бас в страхотния зной? Че аз съвсем не съм бил нейният единствен любим, че тя обичала и други, може би всички от нашия лагер, че нейното чувство било само инструмент, само средство, а целите й били съвсем други.

— Значи не ме обича? — питах след всеки няколко негови изречения.

— Разбира се, че те обича, обича те — отговаряше той и продължаваше да ми обяснява. А аз пак му задавах същия въпрос, като че нищо друго освен него нямаше значение.

Вече бях забравил, че тя е мъртва, съвсем си бях изгубил ума и само невероятното й изчезване имаше значение. Всъщност пак онова, което смятах за истина, се оказа фикция, онова, което смятах за почтено, излезе измама, а изключителното се оказа банално.

Стори ми се, че напускам тялото си, раздвоявам се и поглеждам към себе си от разстояние, като към чужд човек. Гледам го със съжаление и дори със съчувствие. Горкият инфантилен безумец, комуто е било писано внезапно да прогледне. Съзнанието за предателство, измяна, а може би и цинизъм от страна на Ейсие не ми пречеше да продължавам да я обичам със същата сляпа, адски ревнива любов, каквато изпитах за първи път едва тук, в малкия ад на праджунглата. Предателството будеше ярост и желание за отмъщение, обаче не деформираше образа на любимата, не я принизяваше в очите ми, не й отнемаше нито почитта, нито честта. Аз бях този, който се чувствуваше унизен, незначителен, пионка в голямото начинание, на което служеше тя.

После друга мисъл започна на свой ред да завладява натрапчиво разсъдъка ми, измествайки всички останали. Най-важна, най-висша. Чак сега. Какво значение имаше дали ми е изневерявала, дали се е любела с други, дали е служела на някакви макиавелистични цели, след като нейното тяло изчезна. Тя е мъртва и тялото й изчезна.

А тези две събития стояха извън всякакъв човешки опит. Противоречаха на моята фантастична нужда от материалност на явленията.

Телесността на Ейсие, присъствието й, изявяващо се при пристъпите на моята болест само с глас — само телесността в нейните конкретни, богати, разнородни прояви има значение. Паметта и въображението, дори самият процес на мисленето, откъснати от кръга на сетивата; лишени от хранителната среда на материалното, от телесността на възприеманата чрез кожата информация, се превръщат в имитация на живота. Никога, поне за мен, те не могат да бъдат пълноценно и истинско съществуване.

Какво е мисълта, която не може да се провери със сетивата, какво е идеализираното в копнежите лице, което не може да се докосне с поглед, ръка, устни? Когато някой или нещо от обкръжението ни изчезва, престава да съществува, винаги усещаме това като откъсване от нашето тяло, като загуба на част от нашия организъм, отчупване на парченце от нашето материално аз.

Може ли да има извънматериално аз? Хората, които остават живи след войни, катаклизми или катастрофи, които загубват майка, баща или друг близък човек, а също и онези, които губят домовете си, спомените си, скрити из чекмеджетата, прогонени от своите градове и държави, завинаги остават сакати.

Има граница на загубите, вероятно различна за всеки, непостоянна, често изобщо незабележима в момента, когато се преминава. Прекрачването й превръща живия човек в негова карикатура. Винаги съм бил сигурен, че такава граница съществува. Затова, изпаднал в шок от обясненията на Кардера, сигурно съм повтарял пред него безброй пъти тези разсъждения, смесвайки моето кредо с наивни въпроси за Ейсие. Къде е тя, къде е погребана, кога е наредила да бъде открадната от това бунгало? Не попитах, да, спомням си ясно, не се осмелих да попитам кого освен мен е обичала.

Кардера ме замъкна в своето бунгало и ми предложи остатъка от не зная как укрита водка. И двамата бързо заплетохме езиците и умовете си. Сигналите, призоваващи ни на работа за смяна на екипа, ни вдигнаха от мъртвешкия сън, след който главата ти е ужасно тежка и оболяла, като чужда.

На прага застана Рижия, бионикът, който навремето ми отказа правото на власт в това общество. Забелязах, че веднага заби поглед в алкохола, останал на дъното на бутилката след нашия запой.

В лагера нямаше нито капка концентрирани напитки. Преди да го видя да се разтапя в лавата, Кардера бе забранил да се употребява алкохол. След напиването на няколко души той натроши в неистов пристъп на гняв всички бутилки.

Червенокосият бионик се приближи до масичката като хипнотизиран, взе бутилката с благоговение и изпи съдържанието й до дъно. Целият трепереше, стараеше се да не разсипе нито капчица.

— Наздраве — рече Кардера.

Рижия хвърли бутилката и тя се търкулна под леглото.

— Вместо да се излежавате, да бяхте дошли да пренасяте с нас бараките. Мачтите са поставени. Пътят е открит. Още днес можем да излезем над пукнатината, а от нейните околности ще се вижда Голямата река. Трябва бързо да построим нов лагер до блатата.

Стана ни съвестно, скочихме. Вече знаех защо пих — чекръкът на въображението ми пак ме затрупа с картините и въпросите отпреди няколко часа. Преживявах отново мига, в който бях опрял ръцете си до празния чаршаф вместо до мъртвото тяло на Ейсие, помнех как Кардера ме помъкна, как говореше, че аз не съм бил единственият й любим, как го измъчвах с безкрайни въпроси, как упорито му повтарях какви са границите на загубите, които човек може да понесе, оставайки верен на същността си. Значи: къде е Ейсие, защо е изчезнала и накрая още нещо — кого, да, накрая и това: кого освен мен е обичала. Чекръкът на въображението.

А тук е пек. От челото се сипе пот. Главата тежи и никаква надежда за измъкване. Впрочем след станалото толкова ли е важно това?

— Трябва да потърсим Ейсие — каза Кардера. Пак ме помъкна, и то съвсем не подир Рижия да преместваме бунгалата. Хората ги разглобяваха и ги товареха на ръчните колички.

Някога тези колички, задвижвани с електрически ток и притежаващи компютърно мозъче, сами превозваха и разтоварваха апаратурата на определеното място. „Колко е смешно — помислих си, след като известно време наблюдавах мравешките действия на хората, — колко комично е, че дори при липсата на истинска техника сме готови да се спасяваме с нейните заместители.“

Добре знаехме от изчисленията на оцелелите и действуващи машини, че още преди да стигнем до Голямата река, никакво техническо устройство няма да е в състояние да ни помогне. Техниката ще умре дори преди да стигнех кратера и благата — своеобразните подстъпи към реката.

Тогава — ясно е — ще се превърнем в лесна плячка както за насекомите, така и за човекомаймуните, в жертва на имитацията на влечугите отпреди потопа, имитация, създадена от въображението и науката. Благодарение на проклетия човешки гений и те като митологичните същества — кентаврите, се бяха превърнали в плът и кръв.

Вървяхме с Кардера приведени, за да се скрием от погледите на другите, за да забравят за нас, и тогава пак почувствувах неприязън към този човек. За всичко, което направи. И най-вече за разкритията относно Ейсие. За неговата осведоменост, осведоменост, която подозирах и преди и която превишаваше значително онова, което аз знаех за Ейсие. Помня едно от злокобните изказвания на Кардера след неотдавнашното ми завръщане от търбуха на кита.

Познавах Кардера от по-рано, от космическото градче, и знаех, че той живее със своите невероятни хрумвания, че, както казваха за него, „той постила технически килим за осъществяване на налудничавите научни проекти“. Тогава, при разговора ни, Кардера предвиди още далечни за мен събития, събития, които нямаха нищо общо със сегашната истина за праджунглата. Усмихваше се, сякаш, без да иска, ми разкриваше някаква голяма тайна и тази усмивка смекчаваше впечатлението от думите.

— Сигурно няма да имаш претенции към мен, ако това, което преживееш, се окаже експеримент. Експеримент, чиито участници ще станат главни герои. И ти, и аз сред тях.

— Ще те проклинат — отвърнах. — И аз ще те проклинам. Зная защо ме изпращаш там. Същото е, както в корема на оня кит. Само не разбирам защо ти отиваш там лично.

— Ще разбереш. С течение на времето, естествено. Не веднага. Нещо в нашата изкуствена джунгла не е в ред.

Значи сегашното ни положение е можело да бъде предвидено. И той, Кардера, го беше предвиждал, изисквайки от хората да се посветят на делото телом и духом. Отново ме обзе ярост. Яд ме беше на него най-вече заради Ейсие.

— Къде смяташ да търсиш Ейсие? — попитах, а същевременно непрекъснато имах усещането, че тя се намира край мен. Само край мен, а не край нас.

— Хайде, хайде, само другите да не ни забележат. Внезапно иззад храстите изскочи Рижия. Като привидение.

— Вие искахте да измамите нас, останалите, а всъщност Ейсие измами вас. Тръгвам с вас, тръгвам, за да ви я покажа. Не случайно дойдох там, в бунгалото. Видях я и не повярвах на очите си. Видях я и искам и вие да не повярвате на очите си.

Впих пръсти в рамото му, разтърсих го, закрещях:

— Води ни, води ни! Къде си я видял? Води ни! И Кардера се стъписа.

Промъквахме се край лагерните постройки приведени, скриващи се от колегите като престъпници и измамници. Бях поразен, но мислех логично. Рижия твърди, че е открил Ейсие, защото знае колко силно въздействува върху нас нейното име, знае каква силна примамка е то за нас. Иска да ни изведе извън лагера, сигурно се е наговорил с другите. Това е бунт, начало на бунт. Това е сражение — кой кого, кой пръв ще съумее да избяга оттук. Поредният етап на нашето унищожение в този странен, изкуствен свят.

Ненадейно и аз, и Кардера разбрахме, че лагерът е изцяло пуст, че в него не работи никой, че там няма жива душа. А ние, пришпорвани от Рижия, тичаме в посоката, която всички останали вече са избрали, разхвърляйки безразборно магнитните мачти, инструментите, количките и дори личните защитни средства. Намирахме се на няколко крачки от предната линия и вече нищо не скриваше истинското положение: предметите се въргаляха насред прясно изсечената полянка, бяха подпрени на храстите, разхвърляни из лианите — картина на пълната дезориентация, картина на безумието.

Виждахме как косматите човекомаймуни, кинг-конговците, слезли от старите филми, от екрана преди столетия, премерват предпазливо нашите комбинезони и маски, как изучават деликатната контролна апаратура. Тикаха под носа си часовниковите индикатори, реагирайки на мърдащите се стрелки или сменящите се цифрички с празен смях и удари по бедрата. Самките увиваха около себе си перфолентите, обливаха се със защитните химикали, като мърдаха смешно носове от непознатите миризми.

Трагикомична първичност, триумф на стихията, от която ние бягахме обратно в света, измерван с компютърните изчисления, в света, който отмерваше живота като драгоценен еликсир — с непрестанното опасение, че ще трябва да стигне за възможно най-дълго време. Със съзнанието, че секундите отминават една след друга.

Защо човечеството беше дръзнало да създаде тази изкуствена първичност? Тук времето просто бе спряло. Може би затова. Може би искахме да преживеем онова, което познавахме от преданията, а не от аутопсията. Колко близка ми беше тази мотивировка. Да докоснеш, да видиш, да помиришеш. Искахме със сетивата си да усетим това, което отдавна не живееше, ако изобщо беше живяло някога. Все пак то беше чудо на чудесата. Да превърнеш в нещо сетивно, в нещо истинско онова, което може би никога не е съществувало.

С мъка си пробивахме път сред изливащите се на поляната маси от всевъзможни зверове и зверища. Нашите жалки, слабички, заяждащи лазерни лъчемети не бездействуваха. Гмежта наоколо се сгъстяваше, обаче пред нас се разкри тясна, смъртоносна празнота. Не се знаеше какво се е случило с останалите членове на експедицията, не се знаеше дали изобщо някой от тези, които пренасяха мачтите, беше все още жив. Нямах представа къде ни води Рижия, както и дали той самият знае къде отива, ала нямахме друг изход, налагаше се да си пробием път сред животните, заели позицията, останала след хората.

Не щадяхме силите си. Цепехме напред и бързо разбрах, че ние не търчим по просеката, забелязана преди това от мен и Кардера. Тук, в сърцето на праджунглата, пътищата и пътечките се разклоняваха и трудно можехме да определим кой е бил техният създател — човек или звяр.

Загубата на полето, допускането на животните до предните позиции беше непростима грешка. Разбрахме, че дори ако колегите ни бяха все още живи, дори ако успеехме да премахнем заплахата от анархия и бунт, пак нямаше да си възвърнем много от загубеното.

Под напора на дивото, под огромните, взаимно проникващи една в друга вълни от жива, примитивна паплач, изчезваше всякаква надежда за оцеляване. Чак след миг сред хаотичния рев различихме ритмите, носещи се някъде от по-високо разположените райони. Пътеката, по която се промъквахме ние, разблъсквайки дивите животни и човекомаймуните, се изкачваше нагоре.

Ясно чухме песните на човекомаймуните, на които акомпанираше някакъв тъничък звук на пищялка, толкова пронизителен и тревожен, че въпреки опасността, изнервеността и преумората ускорихме крачка.

Проправяхме си път сред кълбящия се живот, като го унищожавахме безмилостно. Нямахме ни най-малки скрупули.

Спомних си мига, в който гърдите ми сякаш се разкъсваха от болка, а главата ми се пръскаше — на една крачка от безумието. В същото, както сега, настроение, виждайки убийствената атака на стихиите върху първата експедиция, полетях като ястреб над бягащите и загиващите, за да започна веднага след това да гася по всички достъпни начини, да натрошавам в космоса грамадните огледални плочи. Плочите на слънцето, което трябваше да разпали нов живот в мъртвата утроба на Земята. Възвръщах сянката и безбрежния хлад, та дано, както смятах, спася няколко същества от моята стара, добра цивилизация. Смърт за смърт, живот за живот.

— Гадост — говореше за мен Кардера.

— Гадост — крещеше той, побледнял. Когато насила ме измъкнаха от базата в Корания, той дотърча до мен с протегнати напред свити пръсти — като хищни нокти, с които сякаш искаше да ме разкъса на парченца. Затова пък сега той самият търчеше и убиваше, търчеше и убиваше.

Носеше се напред с топчестото си тяло, с изкривено лице, с безумни очи. Също като мен. Също като мен, както тогава, когато гасях слънцето.

Ритмите звучаха все по-мощно. Писъкът на пищялките се усукваше около тялото, проникваше вътре в него.

Бинг бинг

пин пин

др др зн зн

цук пол

дон длон

Приемах тази музика като някакъв химн, триумфален химн на първобитните същества. С все сили се противопоставях на желанието да се завъртя в кръг, в такта на мелодията. Сега аз на свой ред дърпах нагоре Кардера, който, потресен от звуците, сломен от шока, залиташе, явно готов да се понесе в кръг и да рухне. Беше тежък. Рижия, също пребледнял, се опитваше да му помогне.

И аз подхванах Кардера под мишница. Дърпахме го в такт с музиката. Подскачахме — въпреки волята си. Песента на човекомаймуните беше не само химн, тя беше и охрана на мястото, към което се приближавахме, тя бе и предупреждение. Звуците й смазваха, поразяваха.

Стигнахме до върха. Ненадейно сред кълбата мъгла, издигаща се над урвата, съзряхме Ейсие. Тя беше.

Въртеше се в кръг на билото — гола, в такт с музиката, постепенно загубвайки очертанията си. Тялото й, устремено в нечовешки светкавични пируети, изчезваше, като ставаше все по-прозрачно. А нашите хора танцуваха около нея в плътен венец и смъкваха дрехите си.