Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (9)

Глава 9

Според църковната догма Таламеин бе заповядал на емигрантската си флота да кацне на Санктус, защото някакво видение му казало, че този воден свят е особено благословен от космическия дух.

Всъщност Таламеин беше свил към първия що-годе И-нормален свят, изплувал на екраните му, тъй като бил изправен почти пред бунт и хората му развили пристъпи на умерено затъпяване.

Санктус имаше един главен град — Градът на гробниците, няколко по-малки рибарски селца, едно малко пристанище и стотици селяни. Населението му включваше теокрацията, която експлоатираше поклонниците, дошли в Света на Таламеин, и рибарите и селяците.

И Стен.

Той помръдна неловко на каменната скамейка и разтри схванатия си врат. Студеното дихание на въздуха боцкаше гръбнака му с иглички. Стражът на Пророка изгледа Стен също толкова хладно като вятъра. Стен се ухили и стражът му обърна гръб.

Седеше на тази скамейка вече от три часа, но търпението е добродетел, която човек бързо научава на Санктус. Особено в Града на гробниците с неговите досадно бюрократизирани свещеници, масивните паметници на отдавна умрели мъченици и призрачно студените сгради.

„Не е чак толкова дребна задачка, Махони“ — помисли Стен и огледа с досада древното преддверие. Като всичко останало в Града на гробниците, то бе изградено от пожълтяващ камък, навремето явно бял. Беше огромно, украсено тук-там с всечени в камъка ликове, позлатени статуи и изкусно изтъкани гоблени.

И не можеше да се диша от вонята на тамян.

Но като всичко останало в Санктус всичко в тази зала беше износено и изтъркано. Гоблените бяха кърпени, позлатените статуи — олющени.

Дори стражът с церемониалната си алебарда и безцеремонното изражение изглеждаше изтъркан и мръсната му униформа беше кърпена многократно.

Стон, от своя страна, бе облякъл кафеникавата ежедневна гвардейска, униформа и гърдите му бяха окичени с всички значки и медали, които двамата с Махони бяха решили, че ще са най-подходящи. Подозрително празно беше петното на ръкава му… но пък знакът за принадлежност към гвардейско подразделение можеше да е отпран след военния трибунал. Така той много добре се вписваше в бедността, характерна за Санктус.

Парите бяха проблем номер едно в Света на Таламеин, проблем много по-съществен от душата на едно същество. Рушветът, беше разбрал Стен, бе много по-сигурен път към спасението, отколкото молитвата.

За щастие Махони бе снабдил Стен с предостатъчно кредити. Той бе прекарал вече цяла седмица на Санктус в смирено усилие да получи аудиенция от Теодомир Пророка, но му бе отнело доста време, докато смаже пътечката през веригата от отговорни фактори.

„Адски скапан начин да поддържаш една религия“ — помисли Стен.

Последния голям подкуп беше платил в деня, когато купи един епископ. До този момент епископът спазваше обещанията си.

Подкараха го по улиците на „благоговейния“ Град на гробниците с неговите огромни паметници и извисяващи се като комини факли. Няколко от тях изригваха огромни стълбове пламък. Бяха ги запалили най-богатите семейства — като жертвоприношения за наскоро отдалите се на вечен покой.

За Стен градът приличаше на огромна долина с потънали в скръб заводи.

Отмести се на половин метър по скамейката, за да се измъкне от студа. Освен минералната сухота на мястото студените места бяха едно от първите неща, които бе забелязал. Сякаш ги бяха пръснали из дългите коридори и зали, изникваха странно от всеки привидно здрав камък. „Внимавай — предупреди се Стен, — че много скоро ще започнат да ти се привиждат духовете на Таламеин.“

Чу някакво тропане и вдигна очи. Стражът застана мирно. Трополенето спря, после грамадната врата се отвори с трясък и Стен стана, за да поздрави мъжа, чието внимание си бе купил.

— Добре дошли. Добре дошли на Санктус.

Матиас, синът на Пророка, пристъпи към него.

Въпреки че Стен бе проучил досието му, външността на Матиас го изненада. В този свят на аскети с бледи като рибешки корем лица високият млад мъж имаше по-скоро грубоватия вид на живеещ сред природата човек. Носеше червена униформа без отличителни знаци, която пасваше повече на военен, отколкото на духовно лице.

А още по-интересното беше, че му подаде ръка — като равен на равен.

Стен се засуети, след което измърмори полагащите се поздравления. Мъчеше се да прецени младежа, но докато се усети, той го хвана под ръка и го поведе по някакъв дълъг тъмен коридор.

— Баща ми гори от нетърпение да се срещнете — заговори Матиас. — Чували сме много неща за вас.

„За мен, както и за парите ми“ — помисли цинично Стен.

— Но защо не ни потърсихте направо? Вярата на Таламеин е готова с охота да приеме мъж с вашите… заложби.

Стен изломоти някакво извинение, в смисъл че първо искал да разгледа забележителния им град.

— И все пак. Трябваше да дойдете направо в двореца. При мен. От много време хранех надежди да се запозная с човек като вас.

На Стен му хрумна, че Матиас може би говори искрено и вероятно не знае нищо за начина, по който си бе откупил стръмния и лъкатушещ път до Височайшото представяне.

— Надявам се, че двамата с баща ми ще постигнете… съгласие — каза Матиас.

— Аз също.

— Може би… ако стане така… ще намерите време да се запознаете с някои от моите сподвижници. Приятелите ми.

— Би било интересно — отвърна Стен. Молитвени срещи! Какво ли не му се налага да направи човек, за да даде газ на една диктатура.

Изведнъж Матиас се усмихна — топло, човешки.

— Подозирам какво си мислите: че приятелите ми седят с часове и мрънкат над Светата книга на Таламеин?

Стен извърна поглед.

— Познаваме добре словата на Пророка, Но ние смятаме, че нашата вяра… най-добре се осъществява… далече от градовете. Стараем се да усвоим уменията, които Таламеин е прилагал, за да извоюва свободата. Нищо професионално, разбира се. Но вие навярно ще ни дадете някои… насоки.

Спряха в дъното на коридора и двукрилата врата пред тях се разтвори.

И Стен осъзна, че стои в нещо, което можеше да се определи единствено като тронна зала. Изтъркана и похабена, разбира се, но все пак тронна зала. Тук гоблените бяха доста по-дебели и много по-запазени. И беше тъпкано със статуи. А в отсрещния край, върху куп дебели възглавнички, на огромен каменен трон седеше самият Теодомир. Зад него имаше огромна видеокарта на водния свят на Санктус. С единствения островен континент, Светая светих на Таламеин. Голямо рубинено сияние осветяваше местоположението на Града на гробниците. От двете й страни горяха две големи факли — пречистващият символ на религията.

Изведнъж Стен забеляза, че Матиас вече не стои пред него, и погледна надолу. Младежът се беше смъкнал на колене и бе свел глава в молитвено преклонение.

— Теодомир — викна той. — Вашият син ви поздравява в името на Таламеин.

Стен се поколеба дали също да не коленичи, но се задоволи с учтив поклон.

— Кой е този с теб, Матиас?

Лицето на Пророка беше изпито и остъргано като с пила.

Матиас моментално се изправи и подкара Стен напред.

— Полковник Стен, татко. Човекът, за когото си говорихме.

Стен примига при това неочаквано повишение и пристъпи към трона стегнато, като на парад. Тракна с токове и зае стойка „свободно“. После каза високо:

— Поздравява ви един нищожен войник, Теодомир. И ви носи един нищожен войнишки дар.

В залата се чуха ахкания, а Теодомир пребледня, когато ръката на Стен се пъхна под куртката и измъкна нож. С крайчеца на окото си Стен забеляза как един от стражите пристъпи напред и се засмя наум. После много предпазливо и много церемониално положи ножа в нозете на Пророка.

Ножът беше изключително ценен и изключително безполезен. Беше изработен от скъпи метали и инкрустиран с бляскави скъпоценни камъни. Стен хвърли поглед към изтъркания халат на Теодомир и се зачуди колко ли бързо Пророкът ще пусне за продан ценния дар. Ако донесенията бяха верни и вкусовете на Теодомир бяха толкова светски, колкото се твърдеше, според Стен нямаше да изчака повече от час.

Теодомир се съвзе и махна на един виночерпец да му подаде бокал с вино. Удари една неблагочестиво голяма глътка и избухна в смях.

— О, страхотно! Прекарали сте го през сигурността, нали? През всичките скенери и кожни датчици.

Смехът внезапно секна. Пророкът обърна жълтото си око към свития хрисимо до него съветник и каза тихо:

— Поговорете със сигурността.

Съветникът се поклони и се изниза безшумно.

Пророкът отново отпи от бокала и пак започна да се кикоти. После извърна глава към една завеса до себе си и вдигна наздравица към засенчената ниша.

— Е, Паррал. Какво мислиш? Може ли да ни бъде от полза нашият умен полковник Стен?

Завесата се разтвори и оттам излезе дребен мургав мъж. Поклони се на Теодомир, след което се обърна с усмивка към Стен.

— Да — каза Паррал. — Мисля, че трябва да си поговорим.

 

 

Седяха в малка прашна библиотека. Столовете бяха стари и олющени, но доста удобни, а стените бяха отрупани с видеокниги. Стен си отбеляза наум, че най-прашасали са религиозните и справочни текстове. Няколко доста захабени от употреба еротични заглавия привлякоха окото му.

Матиас отново напълни чашите с вино. Освен своята. Синът на Пророка предпочиташе вода.

— Да, ние наистина сме много щастливи, че срещаме човек с дарби като вашите, полковник Стен — сподели добродушно Паррал и отпи от виното си. — Но не мога да се отърва от мисълта, че това щастие малко ни изненадва. Имам предвид, ако може така да се изразя, че вие сте твърде високо квалифициран за един толкова отдалечен звезден куп. Какво би могъл да търси човек с вашия талант в Лупус?

— Нещата са прости — отвърна Стен. — Като всичко във войнишкия живот. След като… ъъ… ме освободиха от Гвардията…

— Аха. Може би „изритаха“ е по-точната дума?

— Не бъди груб, Паррал — сряза го Матиас. — Според това, което чухме за биографията на полковника, Империята не цени особено високо бойците си. Подробностите около неговото напускане на Имперската служба не представляват интерес за нас.

— Моля за извинение, полковник — каза Паррал. — Продължете, ако обичате.

— Извинения не са нужни. В края на краищата и двамата сме в бизнеса и тук няма нищо лично. — Стен вдигна чашата към устните си и улови слисаните им погледи. — Вие сте в търговския бизнес. Аз съм в бизнеса — имам предвид именно бизнеса — на войната.

— Но какво ще кажете за лоялността? Нима войниците не се бият за каузи? — попита Теодомир.

— Аз съм лоялен към тези, които ме наемат. И след като договорът се подпише, съм длъжен да спазя думата си.

И погледна съзаклятнически Паррал, като търговец — търговеца.

— Ако не беше така, кой би купил онова, което продавам?

Паррал се изсмя. Късо и хладно. И се наведе над масата.

— И какво точно имате за продажба, полковник?

— На вас — една огромна по размери бизнес империя. Първия търговски монопол в купа Лупус. — После се обърна към Теодомир. — На вас — църква, която отново е цяла.

Теодомир се усмихна и каза мечтателно:

— Това би осъществило най-съкровените ми желания.

Паррал не изглеждаше убеден.

— А къде ви е войската, полковник?

— На ръка разстояние.

— За да се събори Ингилд — и да бъдат унищожени яните — ще ви е необходима огромна сила.

— На Санктус имате красиви гори — отговори Стен. — С високи дървета. Дървета, които съхнат, но продължават да стърчат. Колко сила е нужна на един дървар, за да събори едно такова дърво?

— Превъзходството на моята сила — продължи Стен — е в знанието. Точно както дърварят знае къде и как да приложи подходящата сила.

— Да се унищожи Ингилд — прошепна Теодомир. — И всички тези светове отново ще бъдат мои. Добре е. — Той се обърна към Паррал. — Не мислиш ли, Паррал? Не мислиш ли, че наистина е добре?

За радост на Теодомир, Паррал кимна, но все пак сухо попита:

— След като изглеждате толкова добре подготвен, допускам, че имате и подготвен бюджет, описващ разходите за операцията?

Стен начаса извади фиша от куртката си и го връчи на търговеца.

— Благодаря, полковник. Сега, ако ни извините, двамата с Пророка ще обсъдим условията ви.

Стен стана.

— Въпреки че — бързо добави Паррал, — съм сигурен, че няма да ни е трудно да ги изпълним.

— Ще ви заведа до покоите ви — предложи Матиас. — Предполагам ще желаете да се преместите в двореца?

Стен се усмихна благодарно, поклони се на Теодомир и тръгна с Матиас.

Вратата още не се беше затворила, когато Теодомир изгълта остатъка от виното си и закрачи нервно из стаята.

— Какво мислиш все пак, Паррал? Какво мислиш наистина? Можем ли да му вярваме?

Паррал сви рамене и напълни чашата на Пророка.

— Всъщност няма значение. Стига да си пазим гърба.

— О, какво щастие би било — въздъхна Теодомир. — Какво щастие би било да видя онзи идолопоклонник Ингилд разгромен… Мислиш ли, че наистина е способен да го направи? Струва ли си риска?

— Единственото, което можем да загубим — каза Паррал и седна, — са няколко мои кредита и животът на неговите хора.

— Но ако Стен спечели… ако наистина спечели, какво ще правим с него?

Паррал се изсмя.

— Това, което винаги правим с наемниците.

Теодомир също избухна в смях и викна:

— Ще му намеря някоя хубава гробничка. Точно до мястото, където смятам да натикам Ингилд.