Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (21)

Глава 21

— Разочаровате ме, полковник — каза кротко Паррал.

— Моля? — Стен го погледна въпросително.

— Мислех, че всички войници са здрави пиячи. Поети. Мъже, които, струва ми се, някой беше писал, имат среща със смъртта.

Стен пипна с пръст още недокоснатата тумбеста чашка коняк и се усмихна. После отбеляза сухо:

— Повечето войници, които познавам, предпочитат по-скоро да помогнат на някой друг да си уреди срещата с нея.

Чашата на Паррал също стоеше пълна.

Седяха в богатата библиотека на Паррал. Бяха минали няколко часа от пиршеството, приключило с възбудени разговори и смях. Паррал бе позволил на Алекс и Стен да се освежат и преоблекат в собствените му покои и след това бе поискал да поговори със Стен.

Алекс, Кършайн, Филипс и Восберх бяха напуснали имението с неохота. В края на краищата, както им беше изтъкнал Стен, той не беше в кой знае каква опасност. Никой освен човек, чийто череп е тъпкан с дракх вместо с мозък, не би убил командира на своите наемници преди войната да е свършила.

— Вие сте забележителна личност, полковник — отбеляза Паррал и докосна чашката с устни. — Първо, ние в куп Лупус сме… някак изолирани от главното течение на имперската култура. Второ, никой от нас не е имал щастието да общува с професионален войник. Между другото, вие не сте ли твърде… млад за званието си?

— Кървавите войни предполагат бързи повишения — каза Стен.

— Да, разбира се. Виждате ли, причината да ви помоля да поостанете е, разбира се, преди всичко за да ви похваля лично за вашата доблест като воин… както и за да науча малко повече какво точно възнамерявате вие и вашите хора.

— Възнамеряваме да спечелим една война за вас и за пророка Теодомир. — Стен съзнателно се правеше на тъп.

— Никоя война не трае вечно.

— Естествено.

— Значи допускате победа?

— Да.

— А след тази победа?

— След като спечелим — каза Стен, — си прибираме парите и си търсим друга война.

— Какво безскрупулно битие… Може би… Може би — продължи Паррал, вгледан напрегнато в чашката си — вие и хората ви бихте могли да си намерите нова работа тук.

— В какво качество?

— Не ви ли се струва странно, че имаме две култури, които са твърде сходни, но са се хванали една друга за гърлото? Не ви ли се струва странно, че и двете тези култури са прегърнали една религиозна вяра, която вие — цивилизован човек от Галактиката — положително намирате за малко архаичца?

— Учили са ме да не оспорвам вярванията на клиентите си.

— Сигурно така трябва, Стен. Признавам, че малко знам за наемниците. Но малкото, което сочат скромните ми проучвания, показва, че онези, които доживяват да умрат без меч в ръка, са ставали… как да го кажем, политически активни?

Паррал зачака коментара на Стен. Такъв не последва.

— Човек с вашите неоспорими качества… особено човек, който може да развие, да речем, личен интерес към своите клиенти, би могъл да установи, че е по-изгодно да се позадържи, след като договорът му е приключил, нали така?

Стен стана, отиде до едната стена и разсеяно опипа окачения по нея пъстър търговски инструментариум — микрокомпютър, валутен обменител, лъчеви везни и лъчемет, след което се обърна към Паррал.

— Доколкото схващам, ключът към успеха за един търговец е в умението да фехтува с думи. За съжаление, не притежавам това качество. Стигам до извода, сеньор Паррал, че това, за което намеквате, е, че след като унищожим яничарите, бихте искали да останем и да се договорим с вас да премахнем Теодомир.

Паррал успя да се направи на изненадан.

— Такова нещо никога не бих предложил.

— Прав сте. Не бихте — съгласи се Стен.

— Часът вече е твърде късен, полковник. Изглежда, ще трябва да продължим беседата си някой друг път. Може би след като се сдобиете с повече данни.

Стен се поклони, остави на лавицата пълната си чаша и тръгна към вратата.