Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wolf Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-321-2

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №92

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 66

Малкият гравислед изсъска нагоре към бъдещите казарми „Теодомир“. Върху него беше струпана мръсна камара кутии със сечива и резервни електрочасти.

Стен и Алекс слязоха и без да обръщат внимание на пазачите, започнаха да пълнят две платнени торби с инструменти и оплетени електрочасти. Отегченият началник на охраната приближи до тях.

— Какво правите тук?

Стен само му изръмжа, а Алекс му подаде един лист и омазнен пропуск. Мазното и пропускът се бяха запознали само преди час.

— Тук пише — зачете офицерът, — че имало проблем с оксижена на петнайсети етаж. — Изгледа ги подозрително. — Не съм чувал за такова нещо.

Стен, който си окачаше колана за инструменти, се сопна:

— Ти кво очакваш — нали е празник? Никой нищо не е чул, освен ако не си като мен и колегата. А уж щяхме да почиваме. Обаче не. Кво им пука на тях? Щяхме да си вземем пиячка и да си хванем мадами. Да разпуснем малко. Ама ей на, обадиха се. Проблеми със скапания ви оксижен! Оправете го, викат. Що не пратите някой друг, викам. Оправи го, викат, или утре да те няма. И на, дойдохме. Оправяме го и изчезваме да празнуваме.

Офицерът обаче се оказа инат. А може би също се беше канил да празнува и не беше очаквал, че ще го сложат дежурен.

— Все пак — възрази той — не са ме предупредили. Нищо не може да се работи, ако не са ни предупредили предварително.

Стен сви рамене и двамата с Алекс се качиха в грависледа. Стен изчука кратък рапорт на бордовия компютър, принтира го и връчи разпечатката на офицера.

— Подпиши.

Той го зяпна ококорен.

— Тук пише, че отказвам да ви пусна. Обвиняваш ме, че не можете да оправите оксижена.

— Нали все някой трябва да е виновен — каза Стен. — Що да не си ти? Виж сега. Бъди човек. Подпиши и се махаме. И го удряме на веселба.

Офицерът му върна листа, поклати глава и каза:

— Качвайте се горе.

— О, стига де — изпъшка Стен. — Подпиши и да си ходим.

Но офицерът упорито посочи сградата.

— Оправете оксижена.

Стен и Алекс слязоха с неохота от грависледа, нарамиха инструментите и с мърморене почнаха изтощителното катерене до петнайсетия етаж.

 

 

Айда и Док се покатериха по оръжейната кула и влязоха в транспортьора. Лейтенантът на земята под тях беше в безсъзнание. Двамата се бяха промъкнали обратно в парка с транспортьорите. За нещастие — за лейтенанта — бяха завили на погрешно място в неподходящ момент. Айда удари лейтенанта с лакът в корема, а Док го изключи, но не и преди да го захапе през крачола.

Айда извади малка кутийка и заоглежда клавишите.

— Ей там — каза Док и й посочи таблото. Айда лепна кутийката на посоченото място и анализира и разби трицифрения код, който запалваше двигателя.

След като запали машината, Айда се намести в седалката на стрелеца/водач, бутна лостовете и каза:

— Дръж се, Док. Това возене ще е адски велико.

Веригите вдигнаха кални пръски, транспортьорът се завъртя около оста си и забръмча през парка към арсенала.

 

 

Алекс си позволи едно деликатно изхъмкване и двамата със Стен пуснаха платнените торби на пода на петнайсетия етаж.

Стен бръкна в своята торба и извади пистолета с куката.

После се прицели в покрива на затвора долу, стреля и куката изсвистя и се понесе към целта си, развивайки леката сребриста корда.

 

 

Бет даде знак на тигрите. Хъгин и Мънин се стрелнаха към портата на арсенала ката две подскачащи вълнисти сенки. На няколко метра от нея се разделиха и се шмугнаха незабелязани от двете й страни. Скриха се в сенките и станаха невидими, само от време на време се мяркаха тупкащите им опашки.

Бет потупа Одо по изгърбеното рамо, стана и полюшвайки бедра тръгна към стоманената будка на часовите.

Беше облякла най-превзетото и разкриващо прелести селско облекло, което можа да намери. Лятна рокля, която се впиваше в тялото й, но оставяше дългите й крайници свободни. Играеше на объркано и отчаяно, загубило се в големия град момиченце.

От будката излезе един млад хубавец и попита:

— Какво е станало, госпожице?

Тя отвори очи толкова широко, колкото можа.

— О господине! Никога не бях идвала в Свещения град и… и…

— Загубихте ли се?

Бет преглътна и кимна.

— Бяхме със селския свещеник — почна да обяснява смутено. — Група младежи на Таламеин. И едно от момчетата почна да… нали знаете… да се държи много приятелски с момичетата и… — Бет млъкна и изигра най-доброто изчервяване в Галактиката.

— И вие оставихте групата. — Пазачът беше цял изтъкан от разбиране и готовност да се притече на помощ.

Бет кимна.

— И сега искате да разберете как да намерите пансиона?

Бет кимна още веднъж.

Стражът посочи надолу по улицата.

— Ей там, сестро. Съвсем близо е.

Бет преглътна, благодари срамежливо, врътна се невинно и тръгна към пансиона.

— Аз ще стоя тук — подвикна след нея младият сподвижник. — Просто да съм сигурен, че ще се оправите.

Бет му се усмихна благодарно и свенливо продължи — предпазливо и много бавно. Дори заобикаляше локвите по улицата — да не се оцапа. Чу зад себе си отварянето на портата и тропане на ботуши — смяната бе дошла тъкмо навреме.

Само след миг иззад ъгъла излезе Одо — космат, залитащ, пиян бхор. Втренчи се с мътен поглед в Бет, ухили се, оригна се и се затътри към нея.

— Кълна се в майчината си брада — изрева Одо, — виж кво си намерих!

Бет изпищя, понечи да побегне, спъна се и падна. Миг след това Одо се срина отгоре й със смях, награби я в косматите си лапи и я вдигна. Според теорията никой, който е достатъчно тъп, за да стане сподвижник, нямаше да е достатъчно умен, за да съобрази, че за един бхор сношаването с човек е дори по-гнусно и невъзможно, отколкото със стрегган.

Одо се престори, че не чува виковете на тичащите към тях пазачи.

— Глей какъв късмет! — закикоти се той. — Айде, не бой се, момиченце. Само ще те…

Изпъшка от болка, когато сподвижникът се блъсна в него, пусна Бет, стегна могъщата си ръка около кръста на пазача и с едно рязко изпукване му прекърши гръбнака.

Следващият пазач зяпна от изненада. Бет го застреля и той падна без звук.

Викове, дрънчене и пълно объркване. Бет вдигна очи и видя слисаните стражи. Двайсетина. Викаха и сочеха. И почнаха да надигат оръжията си.

Бет пъхна два пръста в устата си и изсвири силно. И сякаш цялата улица изрева с рева на тигрите.

Трима от мъжете паднаха изкормени още преди другите да разберат какво става. Хъгин и Мънин скачаха между тях, дращеха, деряха и късаха. Настъпи пълна паника.

Затрещяха пушки, но куршумите заразкъсваха сподвижници вместо тигри.

Сподвижниците побягнаха към стражевия тунел бутаха се един-друг кой да бъде пръв.

Беше дълъг и тесен тунел, с врати в двата края. Едната — откъм улицата — беше отворена за смяната на поста. Сигурността изискваше другата — единственият им изход — да е затворена.

Хъгин и Мънин бяха по петите им.

Изпадналите в паника мъже се катереха по стените и се мъчеха да се скрият в процепите. Тигрите ги смъкваха долу.

Един от стражите отвътре наруши заповедите и натисна бутона, за да отвори вътрешните врати. Когато все още живите сподвижници се изсипаха през тях, той вдигна оръжието си да стреля по тигрите, но преди да натисне спусъка, главата му се пръсна като диня.

Бет и Одо тичаха през тунела, крещяха и стреляха. Пътят към арсенала беше отворен.

 

 

Стен и Алекс прикачиха карабинките на тънкия кабел. Манастирът беше на двайсет метра под тях и на стотина метра разстояние.

Стен дръпна за проба дръжките на колелото, после се хвана здраво, люшна се и започна дългото и бързо спускане към покрива на манастира. Затаи дъх, когато скоростта почна да се увеличава. Зад него се чу тихо „хмм“ — Алекс го беше последвал.

Покривът се приближаваше все по-бързо и Стен сви крака да омекоти сблъсъка. Всичко мина като по учебник. Щом стъпи на покрива, чу воя на алармите и бръкна в раницата си за граната. Чу до себе си силното тупване на Алекс.

После двамата спринтираха по покрива.

Един от охраната опита да стреля по тях, но Алекс го свали с изстрел от уилигъна си. Спряха на трийсет метра от ръба на покрива. Стен бързо намери подходящ за целта отдушник и си го отбеляза наум на картата.

— Този — извика той и завъртя колелото на таймера на една граната на седем секунди. Алекс имаше готови още три гранати. Пуснаха ги в шахтата и избягаха.

„Пет, шест, седем“ — и гранатите избухнаха. Взривът ги събори на плочата и ушите им звъннаха. Изригна пушек. Двамата затичаха обратно към дупката в покрива.

Алекс измъкна от малката си раница кутията с адхезивна корда, прикрепи единия край на покрива и хванал с две ръце кутията, се плъзна надолу към затвора.

Стен го последва, като скочи от последните няколко метра. След това затичаха по дългия каменен коридор.

Зад дебелите стени се чуваше тропот на ботуши. Тресна се някаква врата и в коридора нахлуха мъже и откриха огън.

Куршумите запищяха около двамата и Стен и Алекс откриха огън в същия миг. Стен запрескача през труповете и умиращите и спринтира към дъното на коридора.

Между тях и Филипс имаше здрава метална врата. Стен лепна пластичния взрив, натисна бутона и залегна. Последва оглушителен взрив и вратата рухна.

Стен и Алекс пуснаха по един убийствен залп към догонващите ги сподвижници и хукнаха по коридора към килиите.

 

 

По опразващите се улици алармите пищяха.

Айда и Док чакаха. Айда бързо откри двойния контролен лост, а Док разгада зареждащия механизъм на четирицевното самоходно оръдие.

Разделиха си блокче протеин и докато дъвчеха гадните бучки, се разбраха да отложат неразбирателствата за по-късно. След това чуха бученето на идващите подкрепления. Айда започна да пали двигателя.

— Почакай — каза Док.

Айда преглътна нетърпеливата си ругатня и зачака.

После видя през окуляра приближаващите подкрепления. Най-напред по улицата завиха самоходните оръдия, същите като това, което караха те. След тях прииждаше тълпа сподвижници.

— Сега — каза Док.

Айда избута напред лоста на дросела и самоходното оръдие с оглушително бръмчене излезе по средата на улицата. Докато онези успеят да реагират, вече беше открила огън.

Снаряд след снаряд се посипаха по прииждащите транспортьори и войници и улицата изведнъж изригна като вулкан.

Док се беше развихрил до неузнаваемост и зареждаше снарядите почти със същата бързина, с която стреляше Айда. Съжаляваше само, че не може да види през визьора й кървавата касапница отвън.

 

 

Стен тикна тънкия като пръст детонатор във вратата на килията и затвори очи. Кратко блесване, тих взрив и вратата се отвори.

Филипс излезе и го изгледа много строго.

— Доста се позабавихте, полковник.

— Но успях да дойда навреме — каза Стен.

— Хм, да. Значи вече сме свободни. Къде са ни оръжията?

Стен я сграбчи под мишницата и поведе. След нея се повлякоха другите наемници.

 

 

Наемниците се изсипаха през вратите на затвора. Пазачите сигурно щяха да се справят с един обикновен затворнически бунт — но не и с обучените и опитни бойци, които се въоръжаваха в движение от мъртвите стражи.

Вече свободни, наемниците се спуснаха по улицата към арсенала. Малко зад него се виждаше бълващата огън установка, с която Док и Айда задържаха напора на подкреплението сподвижници.

После преодоляха тунела и влязоха в самия арсенал. Междувременно Бет и Одо бяха отворили вратата на оръжейната и подаваха оръжия, гранати и амуниция.

Оттук нататък беше като бонбонче.

Професионалните войници не прибягват много-много до бойни викове, но времето, изкарано в дранголника на Матиас, бе превърнало наемниците в нещо по-малко от хладнокръвни професионалисти. Те се заизсипваха през портите с викове и възгласи, всеки набелязал своята строго определена цел, но без да забравя униженията, за които някой трябваше да плати:

За изтезаваните;

за пребитите;

за онези, които бяха осъдени заради лоялността си.

Филипс първа зърна малък отряд сподвижници, махна с ръка на един от отрядите си и бързо, много тихо, всички се промъкнаха напред.

След което наемниците дадоха на сподвижниците много по-бърза смърт, отколкото самите сподвижници замисляха за тях.

Същото ставаше из целия град — наемниците се разгръщаха и започнаха да избиват — ефикасно и хладнокръвно. Да избиват сподвижници и да извръщат оръжията си настрана, щом на пътя им се изпречеха цивилни.