Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (54)

Глава 54

Полковник Махони, все още командир на корпус „Меркурий“, стоеше мирно, с прибрани пети, с почервеняло лице, с изопнат като стоманен прът гръбнак. Слушаше конското на своя живот, дереше му кожицата вечният майстор на дране на кожи.

— Полковник Махони, не знам какво да правя с теб. Не знам какво да кажа.

Махони се въздържа да отбележи, че на Императора не му липсваха думи от близо час.

— Разбираш ли какво стана, Махони? Аз току-що дадох благословията си на един фанатик. Фанатик, който ме нарича еретик. Мен. Мен!!!

Махони благоразумно замълча.

— По дяволите, човече, вися тук като някой скапан дърдорещ глупак. Държавна визита. Пряко излъчване в цялата Империя. Пр дяволите, аз обявих звезден куп Лупус за отворен!

Той се наведе над античното си бюро.

— А когато аз обявя нещо за отворено, кълна се във всичко свято, което съм бил достатъчно тъп, за да намеря в тази жалка Империя, очаквам то да остане отворено. Разбирате ли, полковник?

— Тъй вярно, сър!

Императорът изгледа сърдито Махони. Последва дълга въздишка.

— Много скапано положение, Махони. Я седни. Седни и ни сипи нещо. Нещо гадно. Нещо отровно. Нещо, което да ме натряска.

Махони седна — но не направи фаталната грешка да се отпусне. Ако беше възможно да се седи „мирно“, Махони го направи. Пресегна се към колбата с последната смес на Вечния император от експериментален скоч и напълни чашите. И отпи с цялото бойно упорство, с което е способен да отпие един войник. Императорът забеляза това и се подсмихна.

— Никога не си харесвал особено този дракх, нали, Махони?

Махони издаде неопределен звук. И изчака Главнокомандващият на най-голямата военна сила в човешката история да каже какво е наумил.

Императорът гаврътна скоча си, потръпна и си наля пак.

— Аз съм разумен човек, Махони, Зная, че нещата могат да се объркат. Добре. Значи задникът ми пак е наврян при алигаторите. И какво от това? Бил съм там и преди.

Императорът отпи и каза с възможно най-благия си тон:

— Имам само един въпрос.

— И той е, сър? — попита Махони.

Вечният император скочи и кресна:

— КОЙ МИ НАВРЯ ЗАДНИКА В БЛАТОТО, МАХОНИ? КОЙ? ЧИЯ ИДЕЯ БЕШЕ ТОЗИ ПОГРОМ?

Махони не можеше да му каже, че идеята в края на краищата си беше лично негова, така че отсече:

— Поемам пълната отговорност, сър.

— Адски си прав, Махони, адски си прав. Аз ще… Ще взема да… Полковник, искам да намериш най-гадното място в моята империя. Някоя адска дупка. Място, където няма да ти е гарантирано, че ще оцелееш повече от седмица.

— Слушам, сър.

— До утре искам пълен доклад.

— Слушам, сър.

— Сега, кой беше оня, другият приятел? Лейтенант кой беше?

— Стен, сър.

— Точно така, Стен. Той още ли е жив?

— Да, сър.

— Това беше първата му грешка, полковник. Сега. Стен. За него имам специални планове. Все Още ли владея Плутон, Махони?

— Мисля, че да, сър.

— Не. Не. Твърде меко. Ще измисля нещо. Ти просто остави Стен на мен, Махони. Защото ще си твърде зает, докато намериш адската дупка, където ще те изпратя.

— Слушам, сър.

Вечният император се отпусна в креслото си и затвори очи. Изглеждаше заспал. Махони продължи да чака. Много дълго. Накрая Императорът отново отвори очи и го погледна уморено. За миг Махони като че ли почти успя да види колко древен е Вечният император.

— Разчитам на теб, Ян — промълви Императорът. — Реши го. Отърви ме от този Пророк. Отърви ме от Матиас.

Махони стана, разбрал, че най-после е получил заповедите си от Императора. И отдаде чест по-добре от най-старателния новобранец.

— Това, сър, ще бъде изключително удоволствие за мен. — Обърна се кръгом и понечи да напусне.

— Махони?

Полковникът спря.

— Да, сър?

— Само не ме ядосвай повече. Моля те, а? Като стар приятел по пиячка.

— Няма, шефе.

— Най-много ме ядосва, когато се ядосам. Странно, колкото повече остарявам, толкова по-лош ставам.

Той погледна Махони.

— Ще кажеш, че можеше да стане и иначе, нали? Ще кажеш, че можеше изобщо да не ми пука?

— Не бих могъл да знам, сър.

— Е, пука ми, Махони. Пука ми.

И Вечният император отново притвори очи. Махони тихо се изсули навън.