Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wolf Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-321-2

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №92

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 4

— Готин, я дай насам кратуната!

— Ще му удариш ли още едно?

— Да ме съсирят дано! Не съм ли обрязан? Трябва ли да чакам като жена, кога мине старейшината?

— Загрях. Ще му удариш ли още едно?

Айда отпи яка глътка от кратуната, оригна се и я подаде на Акау/лей. Жестът не беше от най-лесните, защото седяха един срещу друг от двете страни на огъня, на метър и половина разстояние. Но Акау/лей, доскорошният противник на Стен, само се пресегна, хлъцна, отпи и изпръхтя.

Стен изпита възхищение към него. Когато си висок три метра, наред с другите предимства имаш и адски дълъг обхват в пиячката. Като стана дума за обхват, Стен дръпна кратуната от новия си стар авер Акау/лей, удари яка глътка, подаде кратуната на съседа и загледа с насълзени очи сцената.

Преди да се напие Стен беше научил няколко неща. Най-напред, спечелените му с толкова мъка нови приятели се оказаха едно от многото племена на тази планета. Наричаха се стра!бо. Което в превод означаваше „Езерните хора“. Стен си спомни подигравателния смях над откритието на Док и потръпна.

Празненството след двубоя се вихреше в племенната зала на Стра!бо — помещение с размерите на склад. Кръглата „сграда“ беше направена от един огромен храст. Доколкото Айда можа да прецени, храстът си беше едно-единствено хилядогодишно растение. С поколенията външната му обиколка се беше разраснала до сегашните си гигантски размери, докато вътрешната част бе умирала и оставяла голо пространство — грамадно плешиво петно. Стра!бо трябваше само да поддържат покрива от чимове и по този начин да си осигурят племенната зала за пирове.

Мястото беше тъпкано с пируващи стра!бо. Мъжкари и самки се напиваха здраво с резлива (но силно алкохолна) ечемичена бира и се надлъгваха колко велики воини са.

Акау/лей сръга Стен в ребрата и му подаде грамадна делва, от която се вдигаше гнусна миризма. Стен я взе, надигна я към устата си и за малко да се задави. Делвата беше пълна с някакво сивкаворозово вещество, в което плуваха и бълбукаха големи пипереночервени бучки.

— Питието на живота — каза му окуражително Акау/лей.

Стен съжали живота си и черния си дроб и отпи. Мирисът и вкусът го шибнаха като ядрена ракета.

— Благодаря — изпъшка Стен и подаде делвата на Док, който го гледаше с умолителни очи.

За миг Стен почти изпита съчувствие. Но си спомни подигравателния смях и се ухили на Док.

— Божествено е!

Док сви рамене и отпи. И се случи нещо забележително: за пръв път, откакто се бяха срещнали, Стен видя как Док засия. Сияние, незасенчено от мъка и горест. И Док отпи отново. Нем!ли, главатарят на стра!бо, трябваше почти да издърпа делвата от ръцете му, за да се наслади и той на „питието на живота“.

— Ква е тая гадост? — прошепна Стен.

— Кръв и мляко — отвърна Док с невиждано задоволство. И млясна.

— Ти си… смапсолютно… тоест… абсолютично… Да ме съсирят дано! Ти си прав. Божествено е.

Док се оригна, дръпна отново делвата от домакина си Нем!ли и изгълта гнусната смес.

Стен онемя от благоговение. Док се напи. От кръвта. Но после загря. Като едно от най-съвършените месоядни в еволюцията, Док се намираше в касапския си рай. Кръвта го удряше като чист алкохол.

— Ти… кво се шмееш бе, мръссен чо… чо… човеко?

Док изгледа Стен заканително, после се обърна към Нем!ли, потупа го по коляното с лапичката си и изфъфли:

— З-знаеш ли. К-като ф-форма на ж-живот не сте чак толкоз лоши. Я ми подай пак тая делва.

 

 

— Тъй-тъй, сигур много самотно я карате тъдява, моме. По цял ден да пасеш тия проклети грамадни крави и само вятърът да ти свири в ушенцето за другар.

Алекс сложи съчувствено ръка на мургавото коляно на Ди!н, една от жените на стра!бо. В отговор тя го потупа по ръката, дори леко я стисна. Благодареше му, един вид, за разбирането.

— Че какво й остава на една жена? — попита го. — По цял ден да гледаш кравешки задници. Веднъж на двойна луна мога да потренирам хвърляне с копие по някоя царска котка… — Ди!н отпи дълбоко, изтри една сълза и сниши глас до шепот. — Но си имам мечти.

Алекс се усмихна и се попремести към нея.

— Ама обещаваш ли, че няма да се смееш, като ти кажа?

Алекс кимна тържествено. Пръстите му се закатериха малко нагоре по коляното й.

— Мечтая си, че някъде, на някое място, има един силен и красив враг. Някой точно за мен. Който ще ме обикне и аз ще го обичам, докато го млатя.

И изгледа Алекс с дълбок копнеж. Алекс полекичка си дръпна ръката.

— Мислиш ли — почна тя, замълча и продължи: — Не. Не бих могла да го поискам. Все още не съм проляла кръв като воин. Как може мъж като теб да…

Алекс се постара да прояви учтивост.

— Нее, моме, няма как. Съжалявам, но трябва да си останем само приятели. Нищо повече.

Ди!н въздъхна като разочарована девица, оригна се и му върна кратуната с бира.

 

 

— Възхитително — каза Бет. — Очарователно.

И благовъзпитано прикри прозявката си. Не беше само от бирата, макар че на Бет винаги й се доспиваше от бира. Беше от бирата плюс компаньона й, Акау/лей.

Воинът, когото Стен беше надвил, се оказа най-добрият боец на стра!бо. И както се полага на най-добър боец, другото негово задължение беше да е хронистът на стра!бо. Точно в този момент той описваше на Бет началата и произхода на племето.

Историята на стра!бо се състоеше в техните войни. Поначало Бет много си падаше по военни истории. Но преди доста време стра!бо и другите племена бяха осъзнали, че трябва да сложат край на хилядолетията непрестанни кланета. Все пак оставаше проблемът как ще могат да си пуснат кръв младите воини, за да станат истински мъже и жени. Така бил изобретен силно формализираният двубой.

Ритуалът, както предположи Бет, беше възникнал някъде преди около двеста хиляди години. И Акау/лей знаеше до най-дребни подробности всеки двубой. Все едно да слушаш историите на Яков.

— А сетне, в годината на горящата трева — редеше монотонно Акау/лей, — Мейн!арс посече Кал/икат и имаше велик пир… На следното лято Ч!инту закла боеца на стра!бо Шшун!те и имаше велик пир…

Бет се озърна към Стен за възможна помощ и изруга наум. Той старателно гледаше да не се забърква и дърдореше пиянски с племенния главатар.

— … А пък в годините на дъждовете боецът на Търговците…

Бет се ококори.

— Търговци ли? Какви търговци? Кога?

Внезапната проява на интерес зарадва Акау/лей. В един момент беше започнал да подозира, че гостенката е отегчена, но сега като размисли, отхвърли допускането като много глупаво.

— Ами, просто търговци — каза той. — Същества като вас Беше преди… преди около петстотин двубоя. Нашият боец победи техния. Менкахме си много дарове и те си отидоха. Нашият боец се казваше…

— Все едно — прекъсна го Бет. — Тези търговци още ли идват?

— Разбира се — отвърна Акау/лей с изненада. — Идват си най-редовно. Нали сме приятели. Приятелите не искат ли да си гостуват често и да си разменят дарове?

— Колко често ви гостуват?

— На всеки трийсетина дни. Всъщност скоро бяха тук.

Акау/лей гаврътна от кратуната.

— Помислихме, че сте им съперници.

Бет сръга Стен.

 

 

— Тези… търговци — подпита предпазливо Стен. — Различни са от вас, викаш. — И хлъцна. — Сигурен ли си, че не са просто от друга част на вашия свят?

— Бих ли могъл аз, Нем!и, вождът на стра!бо — той се оригна — да съм се объркал толкова?

— Ако пиеш от тая пикня на як, не е трудно — рече Бет. Акау/лей до нея вече беше заспал.

— Пастирите имат ли сиви салове и плуват ли с тях из въздуха вместо по водата? На пастирите колибите с рибешка форма ли са и могат ли да хвърчат във въздуха?

— Другопланетни — каза доволно Стен.

— И вие ще ни отведете при тези търговци, нали? — попита Бет. Почти беше изтрезняла.

— За новите ми приятели, които се окървавиха в ритуалите на стра!бо… утре или на следващия ден от пиршеството ще ви изпратя, придружени от най-добрите ми воини.

— Благодарим ти, вожде — каза Стен. Усещаше, че вече е пиян почти колкото Нем!и.

— Трябва да ви предупредя — изхъхри старият вожд, — че пътят ще е дълъг и труден. Около трийсет слънчеви изгрева и залеза.

— Нем!и, а какви са шансовете да… — почна Бет и млъкна, защото Нем!и леко се килна към Стен и захърка.

Стен и Бет се спогледаха. Бет сви рамене и надигна друга кратуна.

— Е — каза тя, — предполагам, че все пак ще можем да се измъкнем от този… очарователен… свят и че няма да ни се наложи да прекараме остатъка от живота си в пиене на кръв и подаване на скоросмъртница от ръка на ръка. Така че ще последваме ли примера на благородния Нем!и?

— Що не — отвърна Стен и взе кратуната. Идеята му се стори не по-лоша от всяка друга.