Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wolf Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-321-2

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №92

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 34

Одо следеше отмерващия секундите до спускането екран с половината си внимание. Другата половина слушаше монотонното излияние зад него, идващо от хуманоида, за когото Одо понякога се улавяше, че съжалява, задето не е бхор.

— О, да — продължаваше Алекс. — И бритският генерал заповядал на взвода да иде нагоре по хълма и да вземе главата на Рижия Рори. И тръгнал с рев нагоре взводът. И после тряс и прас, и после — тумпа, лумпа тумпа, търкалят се надолу главите на бойците. И бритският генерал гледа нагоре, а там, на хълма, стои великанът. И вика: „Аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми най-добрата си рота!“ И бритският генерал почервенял още повече и вика: „Адютант!“ И адютантът вика: „Сър?“ И бритският генерал рекъл: „Адютант, я прати най-добрата ми рота! Искам главата на тоя мъж!“

И адютантът вика: „Слушам, сър!“ И пратил нагоре по склона най-добрата рота на полка!…

И стрелката се премести на нула, и Ото натисна бутона. Алекс прекъсна разказа си, защото бхорският капитан бе много зает.

— В името на Сарла, на Лараз и… и на всички останали богове — измърмори Одо, след което изви косматата си глава и изгледа Стен.

— Знаеш какво ще стане, полковник. Тия пънове, дето ни доведоха тук, сигурно ще се покрият в мига, в който навлезем в атмосферата на Ърич.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото не съм им платил и защото Паррал ще нареди да ги насекат на късчета, ако го направят.

— Но какво ще стане, ако все пак го направят? — Одо изпъшка. — Виждаш ли, полковник, опита се да ме направиш войник и ето, че губя всичко. Много скоро ще бъда един пъшкащ първичен бхор.

— Това по-различно ли е от начина, по който говориш сега? — попита с интерес Алекс. Одо само се озъби.

Одо, тримата от екипажа на бхорите, Алекс, Стен, Матиас, Игън с двама компютърни специалисти и неотлъчният Кършайн запълваха командната кабина на „Адърстън“. Опакована надлежно в укрепените противоударни каюти беше първата вълна — две роти от бойците на Матиас и хората на Восберх.

В пространството около тях висяха петдесетте бхорски лихтера, натоварени с командосите на Филипс и останалата част от силата на Матиас.

Одо се втренчи в Стен в очакване той да каже може би нещо благородно. Устата на Стен беше твърде пресъхнала за геройски речи; той само махна с ръка и Одо включи двигателя на пълна тяга и насочи кораба към повърхността на Ърич.

 

 

Постовите янски кораби бързо бяха унищожени от нискоскоростните прихващащи ракети, които бхорските лихтери бяха изстреляли преди два часа. Нямаха шанс да предупредят планетата долу.

Първия намек главната база получи, когато малко над атмосферата се взривиха петте ядрени глави с мощност по един килотон. Никаква радиация, никаква ударна вълна, само продължителна електромагнитна пулсация, от която всички янски сензори моментално зациклиха.

Докато се включат вторичните алармени вериги, „Адърстън“ и бхорските щурмови лихтери вече бяха в атмосферата.

 

 

Когато алармите за атака запищяха, янските стрелци затичаха към позициите си. Един янец, по-бърз, по-трениран или по-чевръст от останалите, се добра до огневата си установка земя/въздух и ръчно насочи и изстреля петте ракети в небето.

Над него един от бхорските съдове за тактическа въздушна атака се превъртя на деветдесет градуса и на пълна тяга се насочи към терена. На пилота му остана време само колкото да свали маскировката на многоцевното оръдие преди първата янска ракета да профучи и да превърти лихтера като вретено.

Ускорението скочи над 40 Твърде много дори за масивните бхори. Пилотът и помощник-пилотът почерняха. Милисекунда по-късно втората и третата янски ракети удариха право в лихтера.

В утринното небе разцъфна огнено кълбо. Корабите около него се гмурнаха за атака.

— Майка ти не е имала брада, а баща ти не е имал гъз — изръмжа един от тактическите бхорски пилоти, издърпа командния лост плътно до корема си и лихтерът пикира само на метър над пистата. Пилотът затисна лоста с коляно и с две ръце плесна по бутоните на оръдието „патешки крак“ на носа на лихтера.

Петдесетмилиметровите снаряди изхвръкнаха от шестте дула на патешкия крак, после оръжието даде откат, сниши първата група цеви надолу в положение на зареждане и надигна втората.

Противопехотните снаряди на оръдието, напълнени с метафосфор, рикошираха от дебелия бетон на пистата и се взривиха, пръскайки шрапнели по бягащите към установките си янци.

Пилотът върна лоста назад до края, издигна лихтера и го обърна за нова атака. Смехът му гърмеше по-силно от пукота на стрелящото оръдие.

 

 

— Би трябвало вече да ни посрещнат с огън — весело каза Одо и потопи кораба в атмосферата. Стен преглътна — ушите му се издуваха като балони: до дока имаше около шест хиляди метра.

Някъде откъм кърмата се чу глух тътен и индикаторът светна червено. По вътрешния контролен терминал пробягаха числа, на които никой не обърна внимание.

Един от радарите се оригна и откъм него се закъдриха пламъци.

Стен включи вътрешния микрофон.

— До всички бойци. Получаваме удари. Минус трийсет секунди.

Във войсковите каюти войниците се свиха още по-плътно в противоударните си капсули.

 

 

Под тях, по терена около пистата, повечето янски установки земя-въздух влизаха в действие въпреки интензивния огън на пикиращите бхорски лихтери.

Ракетите се въртяха на установките, душеха и след това излитаха, оставяйки пушлива диря. Многоцевните зенитни оръдия също душеха за цел.

Имаше само една подходяща такава: буцестата ръждива маса на „Адърстън“, вече едва на четири хиляди метра над терена: продължаваше да бълва топлинни вълни и се сриваше точно над главите им.

 

 

— Станция три… имаме поразен отсек. Всички единици поразени — докладва един бхорски офицер.

— Чии са? — попита Восберх. Преди да чуе отговора, една ракета проникна в командния мехур и избухна. Дълъг един метър къс стомана разцепи гръбнака му точно над кръста.

Стен избута тялото от пътя си и огледа Одо. Бхорската брада беше кръвясала и едното око, изглежда, си имаше неприятности. Но ревът му беше силен и усмивката широка, когато включи двата двигателя за спирачната тяга.

— Двеста метра…

Стен залегна в противоударната си капсула.

 

 

Докато се спускаше надолу, „Адърстън“ създаваше впечатлението, че е задържан във въздуха от многоцветен огнен фонтан — всички оръжия се бяха насочили към безпогрешната цел. Отсеците и проходите на „Адърстън“ бързо станаха на решето; бхори и хора умираха в кръв.

Помощник-капитанът на Одо рухна, от раната на гърлото му бликна кръв и тялото му се отпусна върху пулта. Кършайн беше излязъл от капсулата си и залиташе към пулта. Смъкна мъртвия бхор от клавишите и залегна по корем на палубата точно когато една от спирачките „Юкава“, все още на пълна тяга, отхвърча нагоре.

Повечето янски снаряди и ракети се отклониха след спирачната тръба, издигаща се на дъга в небето.

След което в очите на Стен вече нямаше нищо освен огромния хангар. Корабът се приближаваше и вратите се издигнаха пред него и се превърнаха в центъра на неговия свят и на неговата вселена и:

„Адърстън“ се вряза с адски грохот в чудовищните врати, все едно че бяха от мокра хартия. Корабът увисна, забит в бетона, а после, като в забавен каданс, вратите на завода се разпаднаха и корабът с разтърсващ земята трясък рухна върху отломките.

 

 

— Хайде! Бързо! — закрещя Стен, когато чу как детонаторните заряди изхвърлиха носовия конус и после сухото стържене на колелата с потрошени зъби, мъчещи се да спуснат десантните рампи.

Алекс беше нарамил Одо, буташе пред себе си куцукащия Кършайн и се спускаха от командната зала сред обърканата гмеж на войниците на Матиас и Восберх, която пое на бегом към пистата.

Но без паника, никаква паника. Стен изгледа гордо как оръжията се смъкнаха от раменете на войниците и специалистите по кръгова защита заеха позиции, насочиха тежките оръжия и засипаха ответен огън по янските единици.

V-образно крило на бхорските лихтери помете пистата на височината на човешки гърди, оръдията стреляха, ракетите свистяха, дюзите бълваха огън.

От янските позиции се надигнаха кълба пушек.

— Давай! Давай! Движи! Движи!

„И защо, по дяволите, не мога да направя нищо по-вдъхновяващо освен да викам?“

Завиха покрай хангара към определения за тях обект за взривяване.

„И защо, дявол да го вземе, крещя, след като е толкова тихо? По дяволите, човече, ти си оглушал. Не, не си!“ И Стен си даде сметка, че единственият огън идва от собствените му бойци.

Алекс ревеше да спрат огъня, а Одо с ръмжене напираше към Стен, целият в кръв и ухилен.

— Имаме един час, полковник, и тогава, кълна се в майчината си брада, целият този свят ще отиде в ада!

Не чак толкова поетично Стен реши, че Одо му казва, че е включил таймера на корабните заряди конвенционални експлозиви, но равни по мощ на 2КТ ядрена бомба.

 

 

Кърия отвърна отривисто на поздрава, щом влезе в командния пост. Всички бяха спокойни, забеляза той с одобрение, и всички наблюдателни екрани бяха включени.

— Обстановка?

— Приблизително хиляда нашественици — докладва един от офицерите. — Никакъв признак за сериозна поддръжка или за бойни кораби, навлизащи в атмосферата. Всички съдове са тактическа ВВС поддръжка. Никакъв признак за потенциален ядрен товар.

— Нашествениците… наемниците ли са?

— Така изглежда, генерале.

— И това… — Той махна с ръка към екрана, на който сред бетонните отломки се виждаше полегналата грамада на „Адърстън“ — е тяхната цел?

— Да — отговори друг янец. — Очевидно разузнаването им погрешно е оценило дебелината на вратите. Няма сведения за сериозни поражения на завода. Всъщност, генерале, след като нападателите бъдат ликвидирани, заводът ще може отново да функционира след три, най-много четири цикъла.

— Чудесно.

Кърия седна пред главния команден пулт и се замисли. Проклетият Теодомир беше опитал поредния рейд. Бяха се провалили, но щяха да опитат да нанесат колкото се може повече поражения. След като нямаше сведения за десантни кораби, които да ги приберат, изглежда, се надяваха, че ще могат да завземат и да задържат Ърич. „Което означава, че очакват да се предадем.“

„Невъзможно — реагира умът му. — Невъзможно е наемниците да знаят толкова малко за яните. Значи са бойци самоубийци? Също невъзможно. Е, вероятно не за онези — той хвърли око към екрана — с червените униформи, за които чухме някакви сведения и които се наричат Сподвижниците на Матиас. Но останалите са наемници. Наемниците не умират за пари. Те се бият за пари.“

Следователно необходимо въвеждане на нови данни, съобщи дисциплинираният му ум и той заизрежда нови заповеди, целящи да се затвори янският кръг около нападателите и те да бъдат унищожени.

 

 

— Вън. Всички веднага да излязат навън! — викна Филипс. Стоеше с приготвено за стрелба оръжие над десетките работници, паднали на колене в един от цеховете. Зад нея два от екипите й развиваха детонаторна жица из цеха.

— Не убиваме цивилни — каза Филипс. — Сега — бегом. Разкарайте се колкото може по-далече оттук.

Работниците тръгнаха неуверено към изхода. Филипс въздъхна облекчено и се обърна да види работата на екипите си.

Но един от янските работници се наведе над един убит командос, вдигна оръжието му, изправи се и го вдигна към Филипс. Белокосата жена отскочи встрани, обърна се и стреля. Откосът го посече на две.

Филипс тъжно поклати глава, после каза:

— Все пак такава преданост заслужава уважение.

 

 

— Избийте ги! Избийте ги! — изрева Матиас, щом вълната сподвижници нахлу през вратата на казармата. Казармата обаче се оказа лазарет. По леглата лежаха обичайните за всеки индустриален център ранени и болни.

Никой от тях не беше въоръжен.

Това нямаше никакво значение за Матиас, нито за неговите сподвижници.

Пациентите измряха, докато се мъчеха да се скрият под леглата си.

 

 

Бхорските кораби се спускаха и издигаха, и помитаха с огъня си всичко, което приличаше на черни униформи. Докът на Ърич кипеше в хаос. Тук лумваше пушек и огън; там сграда се пръскаше като гъба. Бойците притичваха от прикритие на прикритие.

Рейдът се развиваше много добре.

 

 

— Красота — каза Кършайн.

И беше прав. Целта на Стен/Алекс/Кършайн бе янският конструкторски център и по-точно — сложната конструкторска компютърна система в подземието на сградата.

Клетките на конструкторите бяха тъпкани с рисунки и модели. Някои от тях, според Стен, бяха направени от хора, обичащи пестеливата, изчистена красота на междузвездните кораби.

Е, и? Стен дръпна щифта на двадесетсекундния таймер и токът засвятка в хищен въртоп, предизвикан от детониращите блокове и жици, изпънати по пода на сградата.

Кършайн продължаваше да зяпа очарован един от корабните модели. Стен сграбчи модела и го натика в празната му раница.

— По-бързо, ако не искаш да изхвърчиш в орбита!

Когато тримата излетяха навън, зарядите зад тях затрещяха и после заглъхнаха, и конструкторският център рухна в собствените си мазета.

 

 

„Не — реши Филипс, — никой човек, дори да е янец, не бива да загива така.“

Тя и трите екипа командоси се бяха присвили зад една рухнала сграда. От другата страна на площада имаше отряд янци. А над тях — огромен резервоар с химическо гориво.

Между двете сили в средата на площада лежеше ранен един от мъжете на Филипс.

— Санитарка! — извика един от хората на Филипс и тя спринтира по открития терен. Един от яните спокойно се надигна от укритието, прицели се и пусна куршум в кандидат-спасителката. После смени целта и застреля ранения мъж в корема.

Което ефективно промени възгледите на Филипс и тя пусна един откос в горивната цистерна. Течният огън превърна убийците в черни униформи в танцуващи кукли.

 

 

— Всички единици от първа вълна включени, генерале — докладва янецът.

— Благодаря, Зигфер — отговори Кърия и хвърли поглед към екрана. „Много добре, много добре. Моята първа вълна задържа наемниците. Сега втората вълна ще прекърши фронта им, а третата ще ги помете.“

Беше му интересно какви все пак са възможните намерения на командира на наемниците — все още не виждаше смисъл в самоубийствения рейд.

 

 

Зарядите на „Адърстън“ имаха четири взривателя, просто за сигурност, че нищо няма да се обърка. Въпреки това два от тях бяха повредени при кацането.

Но молекулярните таймери на другите два кротко отмерваха последните секунди.

 

 

Няколко янски храбреци отново се промъкнаха на ПВ-позициите и оръжията пак почнаха да стрелят. Изведнъж за всеки бхорски пилот се оказа много важно да вдигне лихтера си по-високо от сградите на дока.

 

 

Екипът командоси пристъпваше от сенките към целта си. Щом излязоха на открито, една янска ракета изгуби набелязаната си цел — бхорски лихтер — и с разтърсващ грохот се стовари в близката сграда.

Командосите може би чуха взрива на ракетата и последвалия тътен, когато десететажната сграда рухна над главите им — а може би не.

Целта им остана неунищожена и години по-късно приятелите им щяха да се чудят над халбите с наркобира какво точно се е случило.

 

 

Втората янска вълна, отбеляза Кърия, се придвижваше съвсем ефикасно. Те като че ли правеха пробиви в кръговата отбрана на нападателите.

Третата вълна, след като бхорските лихтери за тактическа поддръжка трябваше да останат на дистанция, се беше строила в атакуващо формирование на пистата, в непосредствена близост до рухналия от небесата фрайтер.

„Много добре — помисли Кърия. — Сега яните ще покажат истинската си храброст.“

 

 

Стен внимателно погледна окуляра и натисна спусъка. На осемстотин метра от него някакъв янски офицер се сгърчи, изпусна оръжието си и рухна.

Стен се сниши в гнездото от бетонни отломки, което той, Одо, Кършайн и Алекс обитаваха в момента.

Кършайн беше извадил модела, който Стен му беше дал, и го оглеждаше с възхита. Стен почна да вика нещо за деца, играчки и къде им е мястото — и чак тогава забеляза малката синя дупка точно между очите на Кършайн.

 

 

Мръсен и целият натъртен, Игън погледна часовника си, после погледна останките на „Адърстън“ и реши да опита да се напъха под най-близката рухнала грамада.

 

 

— Мъже на Ян! — Гласът на Кърия изкънтя по персоналната комовръзка. — Пред вас има враг. Не е нужно да ви казвам какво да правите. Зигфери! Поемете ешелоните си и ги поведете в атака!

Когато третата вълна на яните — над три хиляди елитни бойци — затича напред покрай останките на „Адърстън“, молекулите в ключа на двата детонатора привършиха.

 

 

Алекс за пръв път изпитваше съмнения какво точно ще стане, когато зарядите се взривят.

— Знам, че щом вратата гръмне, в тоя завод ще гръмне едно огнено кълбо. Обаче кво ще стане, когато това кълбо удари задната врата на завода? Тва не знам, момко. Не знам.

Това, което всъщност стана, се оказа доста впечатляващо: съгласно замисъла, насочените заряди на борда на „Адърстън“ изхвърлиха предния отсек на кораба право в монтажния хангар и огненото кълбо — високо почти половин километър — се затъркаля със скорост над хиляда километра в секунда към задната врата.

Тя обаче не падна. Вместо това огненото кълбо отскочи назад, обратно през завода и навън, през отломките на „Адърстън“ и към самата площадка за кацане.

Гледана отгоре, експлозията сигурно наподобяваше видян странично ядрен гъбовиден облак, след като ограничената вече ударна вълна изгърмя през терена за кацане. Точно над нападащите янски войски.

Най-доброто, което можеше да се каже, бе, че това се оказа възможно най-бързият начин да се умре, преди всичко от огромния натиск, от липсата на кислород или от това, че те е цапардосала някоя от шеметно изхвърчалите от хангара отломки. Само най-големите неудачници по краищата на взрива се превърнаха в човешки факли.

Но за по-малко от две секунди три хиляди янски войници престанаха да съществуват. Както и самият завод. Нищо по-малко от взрив на няколко килотонова ядрена бомба всъщност не можеше да заличи тази колосална постройка. Но унищожаващите заряди на Стен вдигнаха сградата право нагоре — и после я пуснаха право надолу върху самата нея.

Някои от хората на Стен, въпреки изричните указания, се оказаха твърде близо до зоната на взрива и загинаха. Други нямаше повече да чуват, освен след продължително хирургическо лечение.

Рейдът на Стен се оказа повече от задоволителен.

Един страничен ефект — който щеше в края на краищата да спаси живота на Стен — бе това, че комуникационната мрежа в командния бункер на яните прекъсна и Кърия, заедно с малобройния все още жив янски команден състав, щеше да остане заровен поне за три дни.