Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wolf Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-321-2

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №92

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

ВТОРА КНИГА
ГВАРДИЯ

Глава 7

Мъжът при реката изглеждаше около тридесет и пет годишен. Дългият му въдичарски прът се беше извил и почти невидимата корда звънеше тънко и пореше реката.

Мъжът сипеше под нос непрекъснат низ от ругатни — ругатни и почти молитви.

— Ела ми, скапан рибок, и може и да те пусна. Ела ми, сьомгичке. Ха така! Ела насам.

Изведнъж сьомгата изхвърча над водата, блесна в сребърна дъга в утринната слънчева светлина и се понесе по течението.

Ругатните се удвоиха, мъжът натисна аванса на макарата и палецът му се задържа да преодолее напора.

Дългата цял метър риба се изстреля като торпедо право към въдичаря и той припряно се дръпна назад, люшна се щом ръбестата подметка на ботуша му се подхлъзна на скалата, и за малко не падна.

Сьомгата прелетя покрай него и се устреми отново нагоре.

Той отпусна аванса, остави кордата да се развие до края, после я спря с раздрания си вече палец.

 

 

Махони рязко спря двигателя на бойната кола и тя леко се спусна върху покритата с мъх земя. Той слезе и огледа скептично горичката извисили се към небето секвои. „Съвсем безопасно“ — прецени логичната част на ума му. Другата част, онази, която го беше опазила жив на хиляда примитивни планети, настоя, че тук трябва да гъмжи от призрачета, таласъмчета и четирилапи, коварни и изключително жадни за прясна кръв гадинки.

Както обикновено, той послуша точно тази част от ума си, затова измъкна бойното си снаряжение от задната седалка, щракна раменните скоби и закопча колана. На него висеше миниуилигън, торбичка с гранати и бойният му нож.

— Тъй. Ако съм сбъркал, ще се чувствам като скапан тъпак — промърмори той под нос и вдигна пакета с дневния порцион от дъното на колата.

Огледа се предпазливо и запристъпва целенасочено през дърветата.

И — съвсем не изненадващо — точно на пътя му се озова дребен кривокрак мускулест мъж, облечен в петнисто кафявата униформа на гвардеец и с небрежно килнат шлем с каишка под брадичката. Уилигънът на войника висеше преметнат през рамото му.

В дясната си ръка държеше дълъг нож, който по-скоро приличаше на мачете, но острието му при основата бе двойно по-широко, отколкото при върха.

— Капитан-лейтенант Ян Махони, корпус „Меркурий“, на служба на Негово императорско величество — каза Махони, като се стараеше много грижливо да не помръдне и се мъчеше да си спомни кога точно се е оставил да го научат на гуркали под хипноза.

Войникът остана съвършено неподвижен. Много предпазливо, Махони протегна дясната си ръка с длан надолу.

Стражът включи личния си ретранслатор, пристъпи крачка напред и прокара компютърния датчик по дланта на Махони.

Компютърът разчете импланта и го транслира до компютъра на гвардейската рота. Един удар на сърцето — и една от лампичките светна зелено.

Войникът отстъпи и вдигна за почест дългия си нож — кукри. Махони отвърна на поздрава и навлезе сред дърветата.

Много, ама много се зарадва, че мина без инцидент — веднъж го бяха допуснали да присъства на рождения ден на преторианската гвардия, на който някакъв войник, не по-висок от метър и половина боец, го бе предизвикал на двубой, след като бе отсякъл главата на бик с един удар на дългия си церемониален нож.

Почти се ухили при спомена за жестокия запой, последвал религиозните церемонии и благословията на оръжията на частта. Традиции. Откога ли, зачуди се той, ниските планинци от земния Непал служеха като лична гвардия? Сигурно доста преди самия Вечен император.

А после ревът на реката прокънтя в ушите му, той мина през бодливите храсти, спря и се загледа надолу към въдичаря.

Гледката си я биваше. Мъжът държеше пръта вдигнат високо нагоре. Сьомгата се мяташе в кипналата вода около коленете на рибаря.

— Ах, защо нямах още една ръка… ела тук, скапана рибо.

Проблемът бе в това, че рибата не се побираше в мрежата, която рибарят държеше в другата си ръка. Ругатните на рибаря смразиха още повече хладния въздух; той пусна кепчето да увисне от каишката на кръста му, издърпа от задния си джоб нещо, което според Махони забележително приличаше на шанцова лопатка, и плесна рибата по главата.

Сьомгата изпляска с опашка и се отпусна.

— Така ти се пада — каза доволно въдичарят. — Един свещеник да чуе последната ти дума.

Смъкна кошчето от гърба си, отвори го и почна да тика в него рибата. Не влизаше и там.

— Колко е хубаво да видиш човек, щастлив от работата си — сухо каза Махони.

Въдичарят замръзна, после се обърна и го изгледа много хладно.

— Така ли се говори с мен?

Махони оправи баретата си и коленичи.

— Вие, разбира се, сте прав. Приемете най-покорните ми извинения и ми позволете същевременно да се извиня, че наруших почивката ви, както и да поздравя Негово императорско величество Вечния император, владетел на половината вселена и на целия си благоговеен народ, в това число полумъртвото водно създание, което ваше величество не може да натика в кошчето.

Вечният император изсумтя и загази към брега.

— Винаги ми е било приятно — продължи Махони — да служа на човек, който въпреки положението си се радва на простите удоволствия на живота.

Императорът спря в дълбоката до глезените му вода.

— Прости ли, идиот тъп? Знаеш ли какво ми струва тая скапана сьомга? Триста години, тъпак такъв. Първо трябваше да убедя земното правителство, че като ми задели едно малко местенце за отдих, по никакъв начин няма да наруши малоумната си хилядолетна политика.

Излезе от реката и тръгна към лагера.

— После купувам дял от провинция Орегон и цялата скапана река Умпква. После купувам градовете нагоре и надолу по реката и разселвам всеки скапан дивак където му хареса по широкия свят с прилична пенсия в добавка. После харча няколко милиона кредита да почистя замърсяването и да програмирам тия скапани риби да плуват нагоре по течението и да си хвърлят скапания хайвер.

— О, не! Не ми казвай, че е толкова просто.

Махони тръгна след Императора, като се подсмихваше. Беше очевидно, че Императорът си прекарва ваканцията чудесно. Можеше само да се надява, че ще е също толкова щастлив, след като чуе донесението на Стен.

Лагера си го биваше. Малка палатка, скрита в храсталаците. Полуизгнил дънер, впит в една плоска скала. Струпани камъни, оформящи триъгълно огнище.

Освен всичко това по нищо не личеше, че Императорът лагерува тук от повече от петдесет години.

В огнището вече имаше наредени дърва — от съчки до клони и цепеници с доста приличен размер. Вечният император излезе от храстите, подсвирвайки си тихичко, и пъхна ловко една зелена клонка под скарата. После обиколи огнището, взе поставената наблизо запалка, щракна и я поднесе към дървата. Пламъците лумнаха буйно.

— Виждаш ли, полковник? Това се казва огън. Древни познания, че дървата трябва да са сухи и да се подреждат добре, плюс половин галон нафта. Сега ще изчакаме да стане жаравата, а през това време аз ще изчистя това чудовище.

Махони гледаше с любопитство как Императорът ловко изкорми рибата, хвърли вътрешностите в храстите и отиде до брега да я измие.

— Защо не накарахте някой от вашите гурки да го направи, сър? — попита Махони.

— От вас така и няма да стане въдичар, полковник, щом ми задавате такъв въпрос. — И само след миг: — Е?

— Слуховете са верни — отвърна Махони, станал изведнъж сериозен.

— Дракх! — изруга Императорът, докато ръцете му, които сякаш се движеха по своя воля, разцепваха по гръбнака сьомгата на две идеални половини.

— Пробите, които екип „Богомолка“ осигури от звездния куп Ерикс, според предварителния анализ, отговарят почти точно на свойствата на Империум-Хикс.

— Знаете ли, полковник, способен сте да съсипете първата почивка на човек от десет години.

— Има и по-лошо. Този Хикс-минерал не само че може да замести Империум-Хикс за защита, но е очевидно, че възниква в състояние близо до свободното. От четирите планети, изследвани от моя екип, този Хикс-минерал се намира поне на три.

— Чувам звука на златната треска — промърмори Императорът.

— Моля, сър?

— Все едно. Пак история, която не искаш да учиш.

— Тъй вярно, сър. Искате ли заключението?

— Давай… Между другото, донесе ли някоя бутилчица?

Махони кимна, измъкна от пакета бутилка от двойно дестилирания от Императора скоч и я постави на обраслата с мъх скала между двамата.

— Добре — каза Императорът. — Ще почнем с моето обаче.

Отиде до палатката и се върна със стъклена кана, пълна с някаква кафеникава течност. Махони я изгледа подозрително. Един от проблемите в службата му на шеф на императорското тайно разузнаване — корпус „Меркурий“ — и негов личен довереник/съветник/наемен убиец — беше в това да се съобразява с императорския вкус към примитивното. Махони си спомни за гадната каша, наречена „чили“, и неволно потръпна.

— Това го наричат „блясък“ — обясни Императорът. — Тройна дестилация, което не беше трудно. Минало е през радиатора на нещо, което тия планинци наричат „шевролет трийсет и три“, така и не разбрах какво е. След което е отлежало в карбонизирано буре поне ден-два. Опитай. Страхотно е.

Махони надигна каната. Прецени, че колкото е по-безвкусно, толкова по-добре, и отпи.

Осъзна, че не е забелязал, че реката е всъщност свръхнова звезда и че самият той е застанал в ядрото й. Странно как все пак не изтърва каната. С насълзени очи и разфокусирано зрение все пак успя да я подаде на Императора.

— Виждам, че носиш пушкало — каза съчувствено Императорът. — Имаш ли нещо против да го задържиш, докато ударя един гълток? — Махони още си поемаше дъх. Императорът изгълта порядъчна доза.

— Продължете с доклада си, полковник. Смятате да останете за вечеря, нали?

Махони кимна. Императорът се усмихна — мразеше да се храни сам, а телохранителите му гурки предпочитаха ориз, дхал и пържола от соена мръвка.

— Направих компютърен анализ, сър — почна Махони. — Можем да прикрием съществуването на този Хикс-минерал вероятно за две, максимум за три И-години. А след това всеки авантюрист и предприемач в Галактиката ще се отправи към региона на Ерикс, за да забогатее.

— Както казах, златна треска — измърмори Императорът, докато усърдно приготвяше сьомгата за печене. Беше набрал шепа плодчета в края на полянката и по няколко листа от близките два храста.

— Плодчета от хвойна… тук са малко диви; две подправки, босилек и мащерка, които засадих преди двайсетина години — обясни той. Разтърка сока от хвойната по двете парчета сьомга, след което смачка листата и направи същото.

Махони продължи:

— По ваша заповед, сър, наредих на екип „Богомолка“ да се върне по най-прекия път от района на Ерикс в Първичен свят.

— Естествено… това е пътят, по който биха тръгнали най-нетърпеливите ми миньори, стига новината да стигне до ушите им.

— Маршрутът водеше през купа Лупус — каза Махони.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Няколко стотици слънца… планети… предимно населени… далече в края на Галактиката.

— Населени от кого, ако мога да попитам?

— Корабът на екипа ми се е натресъл на един от бившите кръстосвачи на ваше величество. „Турнмаа“.

— Добре ли са? — запита с безпокойство Императорът, забравил цялото си привидно безгрижие.

— Добре са. Кръстосвачът почнал да стреля, екипът ми кацнал на някаква първобитна планета. „Турнмаа“ дошъл след тях. Така че завзели кораба. Оставили мъртви двеста души екипаж в черни униформи и се върнаха на „Турнмаа“.

— Гадна тайфа момченца и момиченца гледате в тази ваша „Богомолка“ — каза поуспокоен Императорът. — Да ми обясните защо тия гадняри са скочили на кораба ми? Нали уж трябваше да прилича на скитаща миньорска сонда?

— Почнали да реват: „В името на Таламеин“ — отговори Махони. Предпочиташе както винаги да избегне прекия отговор.

Императорът приседна на дънера.

— Таламеин! Мислех, че съм им забил кол в сърцето още преди десет поколения!

 

 

Никой психоисторик никога не е успявал да обясни защо, през цялата човешка история, са идвали и са си отивали вълни от месии. Никой и никога. Вижте например дузините „спасители“ от 20 в. преди Христа до 60 г. след Христа, прокарали пътя на римляните.

Подобна вълна беше помела Галактиката преди около четиристотин години. Откакто Императорът бе разбрал, че на всяка култура трябва да се позволи религиозна свобода, не можеше да предприеме почти нищо, докато някой определен месия не решеше, че тъкмо той лично е крайната благодат на Всемогъществото и не обявеше джихад. Дотогава Императорът трябваше да стои кротко, да поддържа мира и да търпи.

А за търпене — колкото искаш.

Например — месията на Ендимион VI, който бе решил, че всички жени на планетата са негова лична собственост и че всички мъже са ненужни. Първият интересен резултат се изрази в това, че цялата мъжка част от населението, правоверни плюс-минус неколцина набързо изклани неверници, се самоубиха. А още по-интересното беше, че месията се оказа импотентен.

Имаше цяла слънчева система, която вярваше, подобно на раннохристиянските манихеи, че цялата материя, включително те самите, е зло и трябва да се унищожи. Императорът така и не разбра как успяха контрабандно да си доставят планетовзривател, нито как успяха да го запокитят по слънцето си, с което предизвикаха едновременно слънчево изригване и внезапен край на движението си.

Около дузина месии проповядваха геноцид спрямо непосредствените си съседи, но бяха лесно усмирени от Гвардията, щом ги спипаха извън планетите им.

Месията на едно религиозно движение наложи съвсем приемлива монотеична система, добави към нея малко инженерен жаргон и успя да покръсти няколко планетни системи. По този повод Императорът се пообезпокои малко… докато месията не офейка на един от игралните светове на Империята с хазната на движението си.

Един месия реши, че Нирваната е доста далече, поради което светът му купи няколко от старите чудовищни кормически лайнери, спои ги един към друг и всички негови поклонници вкупом се отправиха към Нирваната. След като траекторията им показа, че Нирваната се намира някъде в края на вселената, Императорът престана да се безпокои и от тях.

Оставаше вярата на Таламеин. Основал я като реакция на една упадаща теология, някакъв млад воин на име Таламеин проповядваше святост, обричане на живота на целите на Всемогъществото и бой с меча по главата на всеки, който не е склонен да повярва в същото.

Когато Императорът се намеси, старата и новата религия вече се бяха взели на мушка. Той предложи на таламеините и на техния пророк достатъчно транспорт, за да си намерят своя благословена звездна система, воинската вяра прие, натовариха се на корабите и се махнаха от съзнанието на простосмъртните.

Императорът изпитваше искрена гордост от това свое „хуманитарно“ решение. Беше се намесил не защото чак толкова го интересуваше кой точно ще спечели локалната гражданска война, а защото знаеше, че: (а) старата изхабена теокрация щеше да рухне, (б) хората на Таламеин щяха да се сдобият с цял звезден куп, който да използват за военна база и (в) вярата неизбежно щеше да се пръсне из Галактиката.

Последното, от което Вечният император имаше нужда, бе една млада и жизнена религия, която неизбежно щеше да реши, че Императорът и неговата меркантилна Империя вече са излишни. А това щеше да доведе до интрагалактическа война с неизбежните поражения за двете страни.

Всичко това Императорът го знаеше много добре. Но като възпитан човек изслуша търпеливо краткия исторически очерк на Махони.

 

 

— Още риба, полковник?

Махони потуши лекия пристъп на хълцане с огнен откос от втората им кана и поклати глава.

След като брезовият огън догоря до жар, Императорът бе поставил сьомгата върху скарата от сплетени клонки. Остави я така няколко минути, след което бързо плисна чаша царевичен ликьор откъм страната на кожата и ловко обърна парчетата. Огънят лумна и обжари кожичката, след което Императорът извади рибата. Махони не помнеше да е ял някога нещо по-вкусно.

— Значи хората на Таламеин са се спрели накрая в този… този куп Лупус — рече Императорът.

Усмихна се наум, щом си спомни, че когато бе избрал системата за младите фанатици, един дворцов шут преведе името като „Вълчи светове“. „Колко подходящо“ — реши той, докато мислеше за атаката на екип „Богомолка“.

— А след тях, изглежда, всеки ренегат, дегенерат и разбойник в техния сектор на Галактиката се е отправил към купа Лупус и тяхното светилище, тъй като, разбира се, през цялото време са били верни привърженици на вярата на Таламеин.

— Продължавай — каза Императорът. — Изпитвам патологично възхищение от това колко по-зле могат да се окажат нещата.

 

 

А нещата наистина стояха много по-зле.

Преди около сто и петдесет години самата вяра на Таламеин се беше разцепила, вследствие на което се бяха образували съответно народът А на Таламеин от едната страна на купа с груби очертания на двоен полумесец, и народът Б на Таламеин, в другия край на Лупус.

Таламеин А разполагаха с Истинския пророк, човека, който твърдеше, че е най-прекият потомък на самия Таламеин. Но тази „изначална“ вяра се бе изродила до разточителна и схизматична политика и до поредица от все по-недалновидни Пророци. Това не само бе довело до разцепление сред правоверните, но властта накрая се оказала в ръцете на търговски съвет.

Съветът включваше най-знатните търговски фамилии, които с преголяма охота предлагаха водачеството си в цялата тази мешавица. Всяка фамилия естествено тайно се надявала, че съветът е само временен, докато самата тя успее да заграби цялата власт.

Поради което този „Истински пророк“ на Таламеин А всъщност беше марионетка, но също така и единствената фигура, задържала единия полумесец на купа Лупус от пълен разпад и анархия.

От другата страна бяха „отстъпниците“ на Таламеин В, които се бяха заклели да се върнат към чистотата на първоначалната си войнска вяра. Пуристите винаги имат нужда от надзиратели, поради което „лъже“-пророкът на Таламеин Б беше създал управляваща класа от воини-жреци. Облечени в черни униформи, те публично отхвърляха светските неща, макар да се знаеше, че в мрачните им крепости са складирани доста богатства „в името на общото благо“. Това бяха „Яничарите“. На янците им бе трябвало само едно поколение, за да установят пълното си господство над народа на Таламеин Б.

 

 

— Значи от една страна — каза Императорът, — имаме търговците. Шефът им е…

— Един мошеник на име Паррал. В момента е начело на съвета.

— А неговият Пророк е?

— Теодомир. На младини изклал доста неверници, след което се съсредоточил над същинските си интереси, които, изглежда, включват рушвети, антикварни уникати и създаване на мъченици на вярата. Родният им свят и столица е Санктус — понякога го наричат Града на гробниците.

— Кой е яничарският пророк?

— Някакъв убиец Ингилд. Между другото агентите ми съобщават, че е пристрастен към наркотици.

Императорът бавно разтри слепоочията си.

— Нашият анализ…

— Достатъчно, полковник Махони. — Изведнъж Вечният император стана хладно строг и гласът му премина в метално заповеден тон.

— Ето ви го анализа — каза той. — Първо, няма начин да се копае този Хикс-минерал, без да се разчуе. Второ, когато наистина се разчуе, всички тези бъдещи кандидат-миньори ще се юрнат право към купа Лупус. Трето, или търговците ще се превърнат в пирати, или янците ще станат бандити. Четвърто, ще падне голямо клане на онези, които налитат към златните полета. Отворете скоча, полковник.

Махони подаде бутилката на Императора.

— Пето, кървавата баня ще ме принуди да изпратя Гвардията… за да пазя звездните пътища отворени и прочие дрън-дрън. Шесто, това ще се изтълкува в смисъл, че Вечният император нарушава святата си дума и потиска една религия. На, пий.

— Шесто… не, това го казах. Седмо, преди да се е разчуло за откритието, звезден куп Лупус трябва да се окаже под пълния контрол на една особа. Между другото, на този ваш Теодомир Колебливия колко му остава?

— Изглежда, е прехвърлил стотака, шефе — отвърна Махони. — Главният му наследник се казва Матиас. Около трийсетгодишен. Смята, че религията и политиката не бива да се смесват. Неженен. Живее аскетично. Смята, че вярата на Таламеин е свята.

— Леле мале! — промърмори Императорът.

— Смята, че вярата на Таламеин е за необятността — малко ми е трудно да произнеса тази дума, — затова си е събрал обкръжение от младежи. Прекарват си времето в разни мъжки спортове — лов, пост, уединение, такива неща.

— Хм. — Императорът отново потъна в дълбок размисъл.

— Какъв е проблемът, шефе?

— Не мога да си спомня до седмото ли стигнах, или до осмото?

— Осмото, мисля. Може ли бутилката?

— Императорската особа е с предимство — отсече Императорът и удари още една глътка, преди да подаде шишето на Махони.

— Осмо, държим купът да е под едноличния контрол на една особа, но да е човек, който е… склонен към разум. Което значи, че ще ме слуша, без да се налага да пращам Гвардията. Девето, тези яничари са невъзможни. Няма начин да държа под контрол сган от духовници-главорези.

— Искате да кажете, че държите стария Тео да се качи на върха?

— Ни най-малко. Искам да спечели някой от неговата страна.

— Кой по-точно?

Императорът сви рамене.

— На кой му пука, по дяволите! Вие избирате победителя, полковник.

Махони усети как изведнъж изтрезнява.

— Явно тази операция трябва да е под прикритие, нали?

— Гениален сте, полковник. Разбира се, че не искам да видят как ръката на Императора се вре в суверенната политика на един звезден куп.

Махони преглътна сарказма.

— Това означава „Богомолка“.

— Между другото — каза Императорът, след като ловко измъкна скоча измежду краката на Махони — кой е екипът, който донесе мострите?

— Тринайсети екип, сър. Командва го лейтенант Стен.

— Стен ли?

— Справял се е с няколко трудни задачи, които му възлагахме в миналото, сър.

— Дай му пет-шест медала или нещо друго — каза Императорът.

— Нещо друго? — повтори Махони.

— Някакво решение, полковник? — попита Императорът. — Преди да сме се натряскали здраво… коя група на „Богомолка“ смятате да използвате?

Махони взе бутилката и я довърши. Странно, но когато пиеше или се ядосаше, започваше да говори с някогашния си ирландски акцент.

— Ще ви притесня ли, ако поискам малко от вашто сияние, Императоре? А в отговор на въпроса ви — току-що се сетих кой пич ни трябва.