Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (10)

Глава 10

Яничарят стоеше разтреперан до дюзата. Очите му се бяха облещили от страх над дебелия стой стикипласт, лепнат на устата му. Ръцете му бяха вързани отзад. Коленете му се огънаха, но съществата от двете му страни го дръпнаха да се изправи.

Бхорският капитан тежко се затътри напред и кожените му доспехи заскърцаха. Кръвясалите очи на петдесетината членове на екипажа го следваха. Той стигна при янеца и спря, изгледа жертвата си изпод двата космати храста, които бхорите наричаха „вежди“. После изръмжа подигравателно.

— Да бъде.

Обърна се към екипажа си, вдигна космат юмрук, стиснал огромния рог със стрегг, и изрева:

— За брадите на нашите майки!

— За брадите на нашите майки! — отговори екипажът.

И отпиха от роговете. Капитан Одо изтри дебелите си устни, обърна се към бхорския техник, който чакаше до люка на ракетната установка, вдигна лапа за заповед и Стен чу как янецът заквича през стикипласта. Изпита почти жалост към нещастния скапаняк — досещаше се какво следва.

— В името на Сарла и на Лараз — викна Одо. — В името на Джамчиид и на… на… ъъ…

Погледна към съветничката си за помощ.

— На Холерик — подсказа му тя шепнешком.

Одо кимна благодарно и каза:

— Лош късмет е да пропуснеш някой скапан бог.

После се окашля, оригна се и продължи:

— В името на Джамчиид и на Холерик, благославям този курс.

Спусна ръка и бхорският техник плесна по клавиша „Шлюз отворен“. Вратите се плъзнаха със съскане и двамата бхорски стражи вдигнаха гърчещия се янец и го натикаха в дюзата. Одо се изсмя гъгниво и ревна:

— Не бой се, яничарче! Аз, Одо, лично ще изпия езическата ти душица към ада.

Екипажът ревна възторжено и вратите се затвориха. Докато Стен примига, техникът плесна по клавиша „ИЗСТРЕЛВАНЕ НА РАКЕТАТА“ и корабът се разтърси, щом въздухът издуха янеца във вакуума. Едва ли му остана време да изстене преди тялото му да се пръсне.

Металният под на кораба закънтя от стъпките на изпадналия в луд възторг бхорски екипаж — всички тичаха към люковете, за да видят славната гледка.

Стен се бореше да си поеме дъх. Усмихнатият Одо застана пред него, плесна го дружески по гърба с тежкия си като чук юмрук и съвсем му изкара дъха.

— Кълна се в брадата на мама — заяви капитанът, — обичам благословията. Особено — посочи с палец към вратите на ракетния шлюз и отишлия си янец — когато е някой от ония скапаняци. — После изгледа с помътените си очи пребледнелия Стен и изръмжа: — Цирей скапан. Сигурно ме мислиш за циция. Трябва ти пиене.

На това Стен не можеше да възрази.

 

 

— Хубаво е, че старите нрави отмират — отсече Одо, напълни на Стен един рог със стрегг — лютата като пипер бира на бхорите — и наведе туловището си към него.

— Няма да повярваш — сподели той, — но бхорите някога са били ужасно примитивни същества.

Това хвана Стен по средата на глътката и той за малко да изплюе стрегга на масата.

— Не — отвърна Стен. — Никога не бих го повярвал.

— Единственото, което ни е останало — поясни Одо, — е това малко забавление с благословията.

После поклати грамадната си глава и въздъхна.

— Това е единственото, за което трябва да благодарим на янците. Преди да се появат и да почнат да ни избиват, е било… чак по времето на дядо ми е била последната благословия.

— Искаш да кажеш, че използвате само яничари? — попита Стен.

Одо се намръщи и масивното му чело се набръчка. После изръмжа сърдито:

— Кълна се в ледения гъз на баща си! Че кой друг да използваме? Казах ти, ние сме много цивилизован народ. Почти сме били забравили благословията преди да се появят янците с тяхното скапано „Да бъде.“ Но когато избиха цяла търговска колония, си я спомнихме. И още как си я спомнихме!

Изпи рога до дъно и го напълни отново.

— Този скапаняк, когото току-що убихме, беше един от петнайсетимата пленници. Истинско съкровище. Разделихме си ги между корабите. И един по един ги използвахме за благословията. Сега трябва да ти призная малкия си повод за съжаление. Този беше последният.

Стен го разбираше много добре. Затова каза:

— Мисля, че мога да ви реша проблема.

Капитанът се оригна и избута настрана каната със стрегг.

— А сега, друже мой, да обсъдим нашата работа. Вече сме на три дни от Ястребов трън. Флотът ми е на твое разположение. Какви са ти заповедите след като кацнем на планетата?

— Изчакваме — каза Стен.

— Колко дълго?

— Смятам, че кредитите, които вече ви дадох, ще ви задържат достатъчно.

Бхорът вдигна ръка да възрази.

— Не ме разбирай погрешно, полковник. Не ви искам повече… — Потърка палец в косматия си показалец във вселенския жест за искане на пари. — Просто съм нетърпелив да се захвана с работата.

Стен сви рамене.

— Най-много един цикъл.

— След което почваме да трепем яничари? — попита Одо.

— След което почваме да трепем яничари.

Одо отново награби стрегга.

— Кълна се в майчината си брада, харесваш ми.

И напълни роговете до ръба.

 

 

Изборът на бхорите за съюзници беше мъдър ход. Ако изобщо имаше същества, отличаващи се със свирепа вярност, още по-свирепа омраза и способност да преследват една-единствена скапана цел, която непрекъснато да е пред очите им, то това бяха те. Бяха единственият местен народ в звездния куп, аборигените на една покрита с глетчери планета, леден свят, пъпчасал с хиляда вулканични острова, покрити с гъста мъгла и зеленина.

В легендарни времена бхорите живеели и умирали в своите оазиси. Отглеждали оскъдната си храна. Къпели се в димящите си езерца. И — когато набрали достатъчно кураж — да ловуват по ледовете.

Отначало въпросът всъщност бил кой кого ловува. Никой не знае как е изглеждал в онези времена стрегганът. Но според преданията и епическите поеми на бхорите става дума за някакво огромно клатушкащо се същество, което ходело на два крака, имало интелигентност почти колкото тяхната и зейнала зурла с няколко реда непрекъснато сменящи се остри зъби.

Гладът тласнал бхорите по ледовете. Някой суховат професор в зала пълна с дремещи студенти сигурно би казал, че е било просто необходимост от по-ефикасен източник на протеин.

Кажи го това на първия бхор, надникнал над ледения ръб, видял скършените кости на ловния си другар и помислил с копнеж за празното — но безопасно — гърне за грудки вкъщи.

Трябва да е било страхотна гледка, когато този първи бхор е взел историческото решение. Сравнен със стреггана, сигурно е изглеждал доста дребен. Сравнен с човек обаче, един бхор представляваше солидна маса. Нисък, с извит гръбнак, криви, но огромни крака, плоски стъпала и лице, което само „майчината ми брада“ може да заобича. Тялото му беше покрито с гъста козина. Тежко надвиснало чело, изпъкнало много над очите. Рунтави вежди и опръскани с червено кафяви очи.

Макар и висок само 150 сантиметра, средният бхор бе един метър на ширина — отгоре додолу — и тежеше около 130 кила. Като еквивалент на маса, това бе равно на плътността на повечето обитатели на тежки светове, като Алекс.

Тъй че онова, срещу което е трябвало да се изправи стрегганът, се оказало една огромна сила, съсредоточена в малък обем. Плюс способността на бхора да си прави закалени в студ и зной сечива. Единственото, което трябвало да измислят бхорите, било как точно да цапардосат стреггана.

Имало много грешки, залегнали по-късно в сърцевината на бхорските легенди. Но все едно, накрая нещата потръгнали и стрегганът се превърнал в главния източник на липсващия протеин.

Имало една ранна грешка, която бързо била коригирана. Първото, което един бхор правел, щом убие стрегган, било да изтръгне черния му дроб и да го изгълта суров. При стрегганския дроб това било все едно да погълне порядъчна доза цианид. Смъртоносното количество витамин А, съдържащо се в стрегганския дроб, било двойно повече от това на земната бяла мечка (също смъртоносно) или на някоя столетна риба треска. Яденето на вражеския черен дроб било един от първите „древни обичаи“, които се наложило да изоставят.

Преди да успеят да проникнат в околния космос, на бхорите първо им се наложило да овладеят собствения си роден леден свят, След като се справили със стрегганите, бхорите се научили да търгуват. С това придобили способността да избиват същества от собствения си вид. В края на краищата, с какво друго да се перчи човек на пиянските пирове?

За разлика от повечето същества из галактиката, бхорските войни през вековете били малки и бързо се прекратявали с някаква странна форма на единение чрез бой.

Основен принцип на бхорската религиозна еманципация: „Аз си имам моите богове, ти — твоите. Ако стане някоя беля, ще ми заемеш един-двама от твоите, нали?“

Когато бхорите започнали да разширяват своите „оазиси“, разтапяйки околните глетчери, се надал и бойният вик „Спасете стреггана“. Бхорите избивали стрегганите толкова успешно, че те били почти пред изчезване. Днес единствените екземпляри са останали по зоопарковете. Те са много по-дребни (смята се) отпреди, но все така свирепи. Достатъчно, та бхорските майки да ги използват все още като традиционни плашилища за непослушните деца.

Днес стрегганът е толкова легенда, колкото и поговорката „кълна се в майчината си брада“. Всъщност всички бхори имат гъсто лицево окосмяване, криещо хлътналите им брадички. Просто женските имат повече от мъжките. В древни времена това е било дълга рунтава брада, за да могат децата да се държат, докато майката събира грудки… или докато й се наложи да отстреля някой стрегган.

Докато стрегганът се превърне детска приказка, бхорите вече се били наложили като търговци из целия куп Лупус. Колкото и последователите на Таламеин — и едните, и другите — да страдали от умерена ксенофобия, все пак били достатъчно разумни, за да оставят бхорите на мира.

Докато бхорите си стояли в границите на своите търговски анклави, хората са заселвали из купа без особени неприятности. Бхорите бездруго са доста безразлични към повечето хора, така че взаимното съществуване било възможно.

Но после яничарите решили, че на всяка цена им е нужен „враг“. Което противопоставило еднобожите фанатици на небрежно пантеистичните, но добре въоръжени търговци-контрабандисти.

Когато Стен ги срещна, по-малобройните бхори се бяха запътили към унищожението си толкова уверено, колкото старите им врагове — стрегганите. Но без никой да им изпива душите към ада.