Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (27)

Глава 27

Стен изгледа София с изключителен интерес, това, което държеше — с изключителен скептицизъм, и мястото, където щяха да отидат — с изключителен ужас.

Едно от най-забележителните неща у София — освен обстоятелството как на толкова млада жена можеха да й хрумват толкова необикновени начини да си прекарва времето, след като свещите са духнати — беше, че тялото й, от веждите надолу, бе напълно обезкосмено.

И така тя стоеше, гола и усмихната, на черния вулканичен пясък и чакаше Стен. До нея имаше две триметрови ивици ръчно обработена прозрачна пластмаса. Бордовете минаваха от острия като нож нос през извита половинметрова средна част до отсечена внезапно кърма. На задната част на двата борда висяха по две еднакви, криви като ятаган кормила.

Стен, чиято „култура“ го бе научила, че най-подходящото място за водата е в чаша със здравословна глътка синталк, трудно разбираше възхитата, която небтаните изпитваха към прозрачни водни съдове.

— Вие се колебаете, о мой храбри полковнико?

— Адски си права — измърмори Стен, извърна поглед от изкусителното й тяло и се взря в океана.

Въпреки че приливите на Небта обикновено бяха спокойни, имаше места, където силно нагънатото морско дъно и подводните рифове караха вълните да се надигат и удвояват. Такъв беше и този плаж — едно от неизброимите скрити местенца на Паррал. Отзад в тропическия гъсталак имаше малка колиба. Плажът беше в малък залив и вълните нахлуваха през устието — издигаха се на десет метра височина преди да се натресат в брега.

Една такава вълна се скърши на около триста метра от плажа и пяната се понесе високо във въздуха. Земята сякаш потрепера под краката му и Стен присви очи.

София го беше отвлякла от тридневната му почивка. Стен между другото се оказа доста податлив на отвличането въпреки предупреждението на Махони, че сроковете вече са много, ама много скъсени — все още не беше измислил какъв пореден погром да планират наемниците.

— Това спорт ли е? — зададе Стен резонния въпрос. — Прилича ми повече на ритуално самоубийство.

София не отговори, а само пусна една от двете дълги пластмасови дъски на пясъка, вдигна другата и се хвърли във вълните.

„Защо, Махони, трябва да се самоубивам чрез тези шантави местни обичаи?“ — зачуди се Стен, вдигна втория сърф, затича към водата, скочи по корем върху прозрачната дъска и загреба с ръце след София.

Въпреки дразнещия кикот и примера на София, не беше гол. Носеше къси гащета — със съмнителен успех възрази, че няма да му потрябва трето кормило дори да е изтръпнал толкова, че да опита.

Но все пак, помисли той, докато цапаше неумело след Соня, гледката си струваше. И изведнъж обратната вълна го удари, и сърфът се озова над главата му, и той загази обратно към плажа, за да си го вземе.

После погледна към морето и видя как Соня хвана сърфа си с две ръце, преобърна се няколко пъти и вълната я заля.

„Ученето е забавно нещо“ — помисли той, въздъхна и отново зашляпа навътре.

И странно как боговете се оказаха милостиви, и странно как вълните затихнаха, и странно как Стен най-сетне се озова седнал на сърфа, зад линията на разбиващите се вълни, близо до София.

— О, принцесо — почна Стен и изплю няколко глътки солена вода. — Този спорт, който ми показахте, е чудесен. Вярвам, че сега ще поседим кротко, докато ултравиолетовите лъчи ни изгорят, ще дошляпаме обратно и ще правим това, което правят всички животни в размножителния си период. Прав ли съм?

Една вълна ги помете отзад, София се засмя и загреба енергично. Вълната издигна сърфа й на гребена си, порасна до седем метра, изви се, прекърши се и — Стен никога не беше се задържал много дълго край океана — изгърмя злокобно и се понесе към брега.

„Можеш да се убиеш така“ — помисли с тревога Стен, като видя как София застана на колене, а след това се изправи, яхнала вълната, докато сърфът й се плъзгаше надолу. Гледаше ужасен как София пристъпва по дъската, задържайки се точно под гребена на кършещата се вълна.

„Невъзможно — заяви твърдо вътрешният глас на Стен. — От теб се очаква да възседнеш това примитивно устройство, да яхнеш вълната, докато лети с осемдесет километра в час към брега, да се изправиш, да поддържаш равновесие и в същото време да можеш да правиш това, което…“

София му махаше да я последва.

„Защо, в името на Императора — изхлипа наум Стен, — трябваше да се влюбя в такава жена?“

И изведнъж стисна дъската, чул как думите отекнаха в ума му. „Любов? София? Ти си тук със задача, поставена от Императора. Сексът е едно. Любов? Стен, ти знаеш ли изобщо какво е любов?“

„Знам, разбира се отвърна умът му. — Помня скръбта ти за Бет, когато помисли, че е мъртва. И след това, когато се оказа жива. Но също така помня как любовта ти към Бет угасна и изведнъж се оказахте просто приятели.“

„Браво — подигра се друга част от ума му. — Добър начин да не правиш онова, което прави София. Изобщо няма начин това нещо да се направи без мета-балансиращ компютър…“ продължи умът на Стен, докато той се гмуркаше в следващата вълна.

А тя се заиздига и Стен предпазливо запълзя, и изведнъж вече стоеше изправен, и изведнъж вятърът зарева като вълната под него, и Стен се зачуди за какво е цялата тази възбуда, след като вълната изобщо не го движеше толкова бързо, и изведнъж сърфът се плъзна по върха на вълната и прехвърли гребена, и…

Вълната се изви и го удари — носеше дребни отломки и понесе и него.

Сърфът беше върху Стен, после Стен беше върху сърфа, след това сърфът се изгуби и Стен кротко дъвчеше пясък и дребни плажни буболечки, после се съвземаше сред пяната на ръба на плажа, а София му се смееше.

Той изплю шепа водорасли и загази към брега.

— Готови ли сме да опитаме пак? — попита София.

— След малко — каза Стен. — Дай първо да хапнем.

И тръгна залитайки нагоре към чантата със закуските. София тръгна зад него. С малко късмет, вино и известно количество техника, Стен беше сигурен, че никога повече няма да се доближи до този океан убиец.