Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (31)

Глава 31

Стен помисли, че думата „грозно“ е твърде мека, за да опише фрайтера.

Фрайтерите клас „Пичард“ бяха един от онези отговори на въпрос, който никой не е задавал. Преди стотина години някое умно момченце беше решило, че има нужда от нискоскоростен, високоефективен, дълбоко-пространствен фрайтер, който същевременно да притежава способността да прониква в атмосфера.

Конструкторът, изглежда, беше пренебрегнал съществуването на планетарните лихтери, на високоскоростните атмо-кораби за по-луксозните или важни товари, както и на общо взето неизбежно перманентното състояние на банкрут на всяка интрасистемна компания за производство на фрайтери.

Корабите от клас „Пичард“ бяха добре конструирани да бъдат точно това, което бяха заявили техните конструктори, дотолкова добре, че беше почти невъзможно да се модифицират. Поради което неумолимо отпадаха от дългомаршрутните курсове към късите служби, оттам — към системна служба и най-често стигаха до корабното гробище.

Конкретният пример — „Адърстън“ — беше струвал по-малко от еквивалентната маса стоманен скрап.

Бхорите бяха докарали на буксир кораба в един док в по-закътаната част на внушителния екваториален терен за кацане на Небта и опитните корабостроители на Паррал, заедно с техниците на Бхор, напътствани от Восберх, бяха свършили цялата работа.

Външният вид на „Адърстън“ не се беше подобрил особено след модификациите. Поначало корабът имаше конусообразен нос за излитане и спускащи се рампи за планетарно товарене — разтоварване.

Носът сега беше стабилно запълнен с подсилен железобетон, както и петдесетте метра преден отсек, така че спускащите се рампи вече оставаха широки едва колкото бойците да могат да излизат в двойна колона. Командната капсула беше съоръжена със здрав стоманен мехур, с малки процепи за виждане, а самият този мехур беше подсилен с мрежесто скеле. И накрая, просто за да се доунищожат и последните естетически качества, каквито можеше да притежава тумбестият ръждясал варел, от двете страни на средния сектор бяха заварили два двигателя „Юкава“. Направляващите дюзи мятаха анемонови отблясъци точно зад носовия конус.

— Красота, нали, сър — заяви отривисто Восберх.

Стен едва потисна тръпката си.

— Най-добрият дизайн за бомбардировач самоубиец, който съм виждал — продължи Восберх. — Смятам, че имате шанс седемдесет на трийсет, когато се блъснете в завода.

— В коя посока? — попита Стен.

— Вие избирате. — Восберх се усмихна. След което стана сериозен.

— Между другото, полковник. Два лични въпроса?

— Давай, майоре.

— Първи. Ако допуснем, че вие, ъъ, не сполучите и по някаква зла съдба се възнесете в онзи Велик палат за Вечен отдих в Небесата, кого сте избрали за свой заместник?

Стен също се усмихна.

— След като ти и Филипс ще дебаркирате заедно с мен на „Адърстън“, въпросът не е ли безсмислен?

— Ни най-малко, полковник. Виждате ли… една малка тайна, която не съм споделял с вас досега… аз вярвам, че съм безсмъртен.

— Аха — каза Стен.

— Тъй че въпросът е много важен за мен. При никакви обстоятелства няма да предам командването на моите хора на Филипс. Тя е арогантна, нагла, безмозъчна… — Списъкът от обиди на Восберх моментално се изчерпа.

— Допускам, че Филипс изпитва абсолютно същото към теб, майоре.

— Сигурно.

— Ще размисля над първия ти въпрос. Вторият, майоре?

— Този рейд над Ърич. Има ли някакъв шанс това да сложи край на войната?

— Съвсем не, майоре. Ще ни остава все пак да забършем пръсналите се тук-там янци… както и да се оправим с Ингилд. Защо?

— Предупредих ви веднъж, полковник. Мигът, в който Паррал или онази тъпа марионетка пророк, която той дърпа, разберат, че печелят… — Восберх прокара палец по гърлото си.

— С наемниците — продължи той, — в случай че не сте го разбрали, винаги е по-лесно да се разплатиш със стомана в гърлото, отколкото с кредити от кесията.

— Добра мисъл, майоре. Отговорът — както казах. Тази война дори не е започнала.

Восберх отдаде скептично чест и се отдалечи.

— Какво е това, сержант? — попита Матиас, зяпнал камарата дърва, пластмаса и цимент.

— Дяволско нещо, капитане — каза Алекс. — И трябва да ти кажа, че не може повече да съществува. Вие сега тренирате, капитане. Вдигай отделението и унищожи това нещо.

Матиас се навъси, но послушно преметна през рамо демопакета, пълен с пластмасови блокчета с теглото на истински взривове и кордата, симулираща детониращия фитил.

Даде знак на отделението и след като Алекс се отдръпна, се нахвърлиха върху макета и се засуетиха над някои ключови места, за да поставят „взривовете“ и да ги свържат с детонаторния фитил.

Алекс погледна стоп-часовника си и с неохота призна, че дори и фанатиците могат да бъдат добри понякога. Макетът всъщност симулираше един от тръбните люкове, които рейдът трябваше да унищожи на Ърич.

Матиас и хората му свършиха и се върнаха на бегом при Алекс, като влачеха симулативния детониращ фитил. Без дори да се е задъхал особено, Матиас спря и отдаде чест.

— Е, сержант?

— Мисля, че времето ви е добро — каза Алекс. — Сега. Два пъти по-бързо, и получаваш похвала пред строя. А нощес се връщаме и повтаряме упражнението. На тъмно.

Площадката за кацане беше осеяна с още такива тренировъчни макети и на всеки от тях смесен екип от наемници и сподвижници на Матиас повтяраше онова, което бойците трябваше да могат да извършат замаяни, ранени, обгазени или заслепени, когато щурмовата сила удареше Ърич.

Гневният вой на Одо беше умерено страховит.

— Броня!? Лазерно оръдие!? Щитове!? Химическа защита!? Кълна се в майчината си брада, имаш ли някаква представа колко време ще ми трябва, за да върна лихтерите ни в полезна конфигурация?

— Не се тревожи за това, Одо — успокои го Стен. — Вероятно всички ще загинем на Ърич и няма да имаш никакви проблеми.

— Прав си — съгласи се Одо, засия и тупна Стен по гърба. — Кълна се в дядовата си утроба, изобщо не бях се сещал за това. Ще ударим ли по един стрегг за тази мисъл, полковник?

— Матиас?

— Шестстотин обучени мъже, всички в наличност и готови.

— Восберх?

— Готови сме.

— Филипс?

— Всички екипи обучени, наясно с целите, готови за изпълнение.

— Игън?

— Разузнаване, ЕКМ, сензори в готовност.

— Сержант Килгър?

— Няма пъ-роблеми — изпръхтя Алекс.

— Заповед номер едно — каза Стен. — Всички бойци ограничени в зоната на базовия лагер, считано от този момент. Можете да уведомите бойците си, че единици на Паррал патрулират около нашия периметър с инструкции да стрелят при всеки признак, че някой войник прави опит да дезертира. Качваме се на борда след две денонощия. Очаквам всички да минат на пълна протеинова диета и вода и цялата екипировка да бъде двойно проверена и противоударно опакована. Ще се качим на борда, когато двамата с Матиас се върнем от Санктус.

Той ги огледа строго.

— Това е всичко, господа.