Алън Кол, Крис Бънч
Вълчи светове (68)

Глава 68

Даденост, присъща за всеки пристанищен град, особено ако той е на остров, е, че нивото на подпочвената вода ще е много близо до повърхността. Това превръща строенето на всичко по-високо от три-четири етажа в интересен конструкторски проблем, особено ако е налице и сеизмична активност, както беше на Санктус.

Не само че водното ниво бе само на петдесетина метра под нивото на терена {което означаваше на 350 метра за самия Храм), но съставът на терена беше предимно пясък. Който, в случай на земетресение и при наличието на вода, се превръща в суспензия и много бързо става подвижен — свличащо се, нестабилно, лепкаво вещество.

Но все пак високите сгради трябва да стъпят на здрава опора, което значи, че дълбоко в земята трябва да се забият колони. Това обаче не е лесно решение, тъй като при едно земетресение въпросните колони ще реагират на разместването на пластовете, на сместа от пясъка и водата, ще се накланят и ще се чупят.

Решението в такъв случай е да се използват кухи колони. При земетресение сместа от пясък и вода нахлува нагоре в колоните и им придава допълнителна здравина. Този много основен конструктивен елемент в строителното инженерство е бил известен още в XIX век.

Кухите колони са нещо много добро, обаче са проводници на студен въздух — въздух, който се охлажда до температурата на подпочвената вода или на външния океан — нагоре по вътрешността на колоната и в самата сграда. Кухите колони под Храма вече бяха смразили задника на Стен.

Но същите тези кухи колони, съчетани с геопроучването на Махони, му осигуряваха достъпа в Храма.

На няколко стъпки от мястото, където стояха двамата с Алекс, от една тръба изтичаха канални нечистотии и се вливаха в океана на Санктус. При тръбата дерето се уширяваше (за щастие, според Стен) и после се стесняваше и изчезваше в една цепнатина в стръмния пясъчник.

От позицията си в раницата на гърба на Алекс Док надничаше точно в тази цепнатина. Освен алтарианеца раницата съдържаше малка лампа като тази на противоударната каска на Алекс, набор инструменти и резервни ръкавици. На колана на Алекс имаше прикачен минирадар и спрей-кутия с катераческа нишка.

Стен беше екипиран по подобен начин, но освен това разполагаше с вид-прожекторна репродукция на пещерния лабиринт под Храма. Системата от пещери беше картирана от имперския геокораб и Стен беше сигурен, че тя ще го отведе до някоя от кухите колони — а оттам — направо в самия храм.

Минирадарът беше една от онези великолепни хай-тек дрънкулки, за които повечето войници така и не можеха да намерят подходящо приложение. На теория работеше отлично. Поставяш два излъчвателя най-малко на километър един от друг и под ъгъл от трийсет градуса и те ти подават сигнал и ти казват кога си тръгнал в грешна посока. Нещо като компас с вграден „не натам бе, тъпак“ фактор.

Причината, поради която повечето войници не можеха да използват това чудесно устройство, беше, че неговите конструктори така и не бяха могли да измислят начин излъчвателите да се поставят дълбоко във вражеската територия, поради което системата не можеше да действа.

Стен включи радара и натисна бутона „Системна проверка“. Вече бяха поставили четири излъчвателя около храма и трябваше във всеки момент да знаят точно къде се намират. Но Стен, както и Алекс, поради вроденото им недоверие към технологията, за всеки случай си носеха най-обикновени компаси.

— Защо се бавиме тука, дракх ли гледаме? — избоботи Алекс. — Вече съм готов да си пробвам клаустрофобията.

И тръгна напред през процепа. Беше доста тясно и Док измяука в тъмното. Стен се наведе и също потъна в чернилката.

Удобното возене на Док в раницата на Алекс приключи скоро след тесния вход. Първата чупка в кръста по прохода доведе до гневно писукане от негова страна и до настояването, че е напълно способен да продължи сам.

Така че Док се изсули от раницата и поведе, Алекс тръгна втори, а Стен — най-отзад. Док щеше да тършува напред по проходите и с Килгър като втори нямаше да се набутат в някой проход, от който да не могат да излязат.

Пещерата продължаваше точно според описанието и се вървеше лесно. Само два участъка наложиха лазене на четири крака. Бързо навлязоха на около хиляда метра навътре.

Беше твърде лесно, за да продължи дълго.

И не продължи.

Док писна тревожно, когато проходът изведнъж свърши на няколко сантиметра пред него. Смъкна се на четири лапи и освети с минилампата си в тъмното.

Далече, далече долу проблясваше вода.

Стен и Алекс изпълзяха до него. Стен завъртя глава и лампата на каската му освети вертикалната шахта.

— Има друг проход. Ето там. — Той посочи със светлината. Проходът започваше на около четири метра над тъмното езеро, бележещо водното равнище.

Алекс откопча от колана си кутията с катераческата нишка, провери втвърдителя на капака и пръсна малко адхезив върху скалния издатък. След това стисна вградените ръкохватки на кутията, смъкна се през ръба и се заспуска надолу на дълги отскоци. Виждаше се само полюшващата се светлина на каската му. Док измъкна от раничката си изработените специално за него дръжки, прикачи ги към същата нишка и също се спусна. Стен го последва.

Вмъкнаха се в прохода. Тук пълзенето се оказа много по-тежко — таванът бавно се снишаваше — и скоро трябваше да лазят, а накрая и да пълзят по корем.

— Не съм геолог — отбеляза Док, — но фактът, че таванът е мокър, не означава ли това, което предполагам?

Стен не му отговори, макар че влагата наистина подсказваше, че проходът, по който сега се промъкваха, наскоро е бил залят от вода. Ако навън започнеше да вали (а нямаше как да го разберат навреме), водното ниво щеше да се вдигне. На Стен не му се мислеше за усложненията при давене в пещера.

И изведнъж се заклещи.

Заклещен? Невъзможно! Нали оная каца Алекс бе минал!

Стен зарита, за да се измъкне. Нищо. Усети, че гърдите му се издуват и мускулите му започват да пулсират.

Започна мантрата за болка. Паниката затихна. Стен издиша и се проплъзна под препятствието.

А после таванът се извиси далече над обхвата на лампите. Кристалът отрази светлината с милион цветове, щом се надигнаха и тръгнаха напред, под ботушите им заскърца мек пясък като на морски бряг.

Около тях безумно се заиздигаха солни и скални образувания — тук гигантска гъба, там готическа катедрала, още по-натам — многоцветна змия.

Никой не намери думи, докато вървяха през чудовищната кухина и лампите им озаряваха виждани за пръв и единствен път от човек съкровища. Продължиха напред и скоро съкровищата потънаха в мрак зад гърбовете им.

Зашеметяващата сетивата пещера изведнъж свърши с вертикална стена, ревящ водопад и дълбоко езеро. Никакви странични проходи. Просто свърши.

Стен заоглежда озадачен картата си. Според проекцията трябваше да има изход някъде по-ниско. И не трябваше да има никаква река и водопад.

После разбра какво се е случило и изруга. Преди безброй години подземната река беше прояла камъка и се беше вляла на по-долното равнище. На пещерняшки жаргон това се наричаше „сифон“. Естествено проучването от геокораба не можеше да покаже нещо толкова несъществено като вода.

Така че пещерата, през която трябваше да минат, наистина продължаваше. И ако имаха хриле, това нямаше да представлява никаква трудност… Мислите на Стен бяха прекъснати от Док, който смъкна малката си раница, гмурна се в езерото и се скри.

— Предлагам да си гледаме часовниците — каза Алекс. — Щото алтарианците не знаят, че ние хората трябва и да дишаме от време на време.

По часовника на Стен минаха четири минути преди Док да изплува отново и да се измъкне разтреперан от ледената вода. Въпреки протестите му Алекс го натика под ризата си, за да го стопли.

— Слиза надолу три метра, след това върви хоризонтално около четири. Има една теснина, но мисля, че е преодолима. После вие, длъгнестите същества, ще трябва да извъртите телата си на деветдесет градуса в една малка камера с изход към въздуха точно отгоре.

Стен и Алекс се спогледаха. После Стен махна с ръка на Алекс да тръгва.

— Не, момко. Ти си пръв. Аз поемам тила.

Стен смъкна раницата и колана, вдиша дълбоко десетина пъти, и скочи.

Мрак. Кална вода. Смътно сияние. Надолу. Надолу. Студено. Усети приближаването на скалата, удари се в дъното, превъртя и се зарита напред. Подът се надигна, притисна се в корема му, после пръстите му докоснаха скала. Опипа отстрани и намери малката кухина. Сгъна се на две и педя по педя започна да се промъква към камерата. Кожата по лактите му се раздра, докато се изтласкваше в малката скална утроба, после се изрита нагоре от дъното, с ръка над главата и през цепнатината, и нагоре през тъмните води, тъпанчетата му пулсираха, сърцето му туптеше с все сила, а пред очите му почнаха да святкат искри. Накрая изплува, вдиша дълбоко и заплува към брега, осветен от лампата на каската му.

Чу до себе си плясък и Док се покатери на сухата скала. Козината му беше сплъстена и мокра.

А долу в прохода Алекс се оказа сериозно заклещен. Тялото му просто отказваше да се превие достатъчно.

Алекс се зачуди защо все не може да си спомни подобни моменти, когато някой кресльо в „Богомолка“ го посъветва да свали няколко кила.

Засега не се притесняваше. Огромните му дробове имаха предостатъчно въздух. „Може пък, момко, да взема да се върна и да помисля кво да правя по-нататък. Може пък младият Стен да се оправи и без мене.“

Но след това установи, че не може да се върне. Затова зарита и се опита отново да се превие, с още по-малък успех.

И разбра, че започва да се дави.

„По дяволите — помисли той с яд. — Щом планината не ще да дойде при Мохамед, тогава Мохамед ще…“ и сгъна крака, притисна колене в скалата, стисна ръба и натисна…

Не беше вярно, въпреки разказваните след това в „Богомолка“ истории, че земята затрепери. Но това, което се случи, беше, че половин квадратен метър от скалата се откърти и рухна.

След което Алекс вече се превърташе и като гигантска жаба плуваше нагоре, към въздуха и светлината.

Изскочи на повърхността като кит, след което запляска към брега. Стен, нагазил унило във водата точно над дупката, явно тъкмо се готвеше за неразумно и невъзможно спасително гмуркане. Алекс го изгледа многозначително.

— Стори ми се, че видях една позната риба — беше единственото обяснение на Алекс за забавянето му.

Оттук нататък беше лесно. Радарът им посочи точно мястото, където една от укрепените кухи колони се спускаше през тавана на пещерата. Малък пластичен заряд отвори в стената на колоната достатъчно широка цепнатина, колкото да се промушат.

Оставаше само една дреболия; трите изтощени, опърпани и премръзнали същества да се изкатерят догоре по високия седемстотин метра гладък като стъкло влажен бетон.