Читателски коментари от emko8

Съжалявам, ако коментарът ми, няма да допадне на почитателите на Азимов, но… Доста слаба книга. Азимов по принцип никога не ми е бил любимец, но, прочитайки това, чак се изумявам, че все още е считан за едно от най-големите имена на научната фантастика. В основата на книгата е залегнала действително интересна идея, признавам (макар и не особено оригинална). Ала многобройните парадокси, които има около пътуването във времето, са представени неубедително и повърхностно. Описанието на организацията на „Вечността“ също е крайно бутафорно и толкова наивно.

И това са само недостатъците от жанрова гледна точка. Откъм чисто литературна стойност книгата е пълна скръб. Любовно-криминалната линия е неумело вплетена и стои като кръпка. Главният герой (пък и другите персонажи) действа нелогично, на моменти дразнещо — като че ли е в пубертета. Развитието на персонажа му е изсмукано от пръстите, диалогът е образец за дървеност. Препоръчвам за деца до 6-ти клас, макар че дори за тях има къде по-добри книги.

В оригинал е:

„Счастье для всех, даром, и пусть никто не уйдет обиженным!“

Или на български в по-дословен превод — „Щастие за всички даром и нека никой не си отива огорчен!“

Тоест, няма се предвид някой да си е получил „щастието“ и при това да е останал обиден / пренебрегнат / огорчен. Идеята е при „щастиераздаването“ от Златното кълбо никой да не бъде забравен, никой да не бъде пренебрегнат за сметка на някой друг или поради каквато и да е причина.

Тази реплика се изказва в по-пълен вид първо от младежа, втурнал се към кълбото, преди да намери смъртта си:

„Счастье для всех!.. Даром!.. Сколько угодно счастья!.. Все собирайтесь сюда!.. Хватит всем!.. Никто не уйдет обиженный!.. Даром!.. Счастье! Даром!“

„Щастие за всички!.. Даром!.. Всекиму, колкото трябва!.. Всички да дойдат тук!.. Ще стигне за всеки!.. Никой няма да си тръгне разочарован!.. Даром!.. Щастие! Даром!“

Джон Диксън Кар е един от най-добрите в жанра класическо крими. Личи си, че човекът е бил фен на Кристи и Дойл и ако харесвате тия двамата (а кой не ги харесва), както и злокобната мистериозност а’ла Едгар Алън По, то няма как да не харесате и творчеството на Кар. Препоръчвам ти „Девет грешни отговора“ от този автор, ако ти изпаднат отнякъде, че тука ги няма все още.

нт, задължително ще прочета и „Последното изкушение“. Но… чака ме дълъг списък и не знам кога ще стане това. Отново благодаря, че правите така достъпни толкова литературни съкровища.

Колко странно, че никой досега не е коментирал тази творба… Поне мен като читател, тя не ме остави безразличен и имам нужда да споделя впечатлението си.

Дълбок и вълнуващ прочит от Казандзакис на проблематиката, изложена доста по-стегнато от Достоевски във „Великия инквизитор“. Майсторски написана притча за цената на свободата да избереш стръмния път на страданието. За вечната борба между Истината и Греха, който лукаво се облича в дрехите на Истината.

Вече разбирам по-добре причините за отлъчването на Казандзакис от гръцката църква. Доста е безпощаден в своите оценки писателят, особено брутален в описанието на звероподобния поп Григорис, но и болезнено точен в описанието на моралното разложение, което може да обхване всеки от нас, включително и църковния клир. Такава една оценка никога не би могла да се приеме радушно от Църквата и в този смисъл „Христос отново разпнат“ носи известна пророческа жилка, макар че причината за отлъчването на Казандзакис поне формално е друга, както е добре известно.

С творчеството на Казандзакис не бях добре запознат до този момент. Чел съм „Алексис Зорбас“ преди 10-на години, добра книга е, но някак лековата, не остави трайна следа у мен и в сравнение с „Христос отново разпнат“ е като плажно романче на Пауло Куелю. Ако искате да се убедите, че Казандзакис е бил гениален писател, заслужаващ десет нобела, прочетете това. Ако искате да прочетете драматична и истински епична творба за една битка между Доброто и Злото, за литературни герои, които да обикнете и да намразите, прочете това. Бонус е майсторският език на автора, пресъздаващ атмосферата на ориенталски застой под османския хомот и още по-лошото местно чорбаджийство, която ни е позната от нашите най-добри писатели. И много близка до естетиката на Ботев, например.

И тъй — прочете „Христос отново разпнат“.

Благодаря на екипа на Читака, че направи възможно да се запознаем с тази творба.

Не ми се беше случвало скоро книга да ме остави с толкова противоречиви чувства. „Завръщане към звездите“ е нещо, което само Лем може да напише с всичките му писателски кусури и проблясъци на чистокръвна гениалност. Не е лесен роман за четене, на моменти си е направо досаден с безкарааааааааааайните описания, запазена марка на Лем. Напушва ме смях, като си представя как някой редактор в издателство би задраскал, без да му мигне окото, около половината от изреченията в ръкописите на Станислав Лем, при условие, че Лем не беше Лем, а някой неизвестен уонаби писател. Но парадоксално тази „слабост“ всъщност е и „силата“ на Лем. За пореден път този човек ме изумява как може да опише с толкова детайли един измислен свят и ситуации. А сцените от мемоарите на Хел Берг за космическата му мисия са направо покъртителни и истинският бисер, поне за мен, в тази книга. Много малко са образците във фантастиката, които могат да ме накарат да се почуствам „все едно съм там“, и Лем отново се е справил майсторски със задачата.

Към дребнавата си критика все пак бих добавил също така шаблонните герои (доколкото ги има изобщо) и липсата на забележимо с просто око развитие на действието. Но това е очаквано и даже наложително, доколкото „Завръщане към звездите“ не е някакво пуберско фантастично романче за губене на време, а серизона философска творба под формата на псевдо мемоар. Най-ироничното е, че при цялата мудност на действието си, романът направо ме шокира с внезапния си завършек и съответно великолепен отворен финал. Бях се настроил за поне още стотина страници размисли и описания, когато изведнъж гледам — край. Тъй че имам един въпрос към челите „Завръщане към звездите“: Как мислите, дали Хел щеше да се навие да участва в новата космическа експедиция или щеше да избере домашния уют в „прекрасния нов свят“?

Хехе, попаднах на „Чевенгур“ без да имам ни най-малка представа кой е Андрей Платонов и още по-малка — какво е написал. И добре, че стана така, защото едва ли иначе щях да започна да чета 500 страничен очерк за руското селячество в първите години след Октомврийската революция, както евентуално някой би могъл да оприличи „Чевенгур“ с едно изречение. Тема, която не може да ми бъде по-далечна.

И щях да сбъркам жестоко в преценката си, разбира се. Защото „Чевенгур“ всъщност е кладенец към една дълбока душа, в която има всичко. Едва ли съществува друга творба, в която да се преплитат по такъв начин утопия, антиутопия, сатира, магически реализъм, застроени с неподражаемите и абсолютно самобитни описания на Платонов, за които просто се чудя как му ги е раждал акълът.

Великите книги се познават по това, че при всяко прочитане можеш да откриеш у тях нещо ново, нещо, което ти е убегнало на първо четене. Изтъркано клише, знам, но „Чевенгур“ е една от тези велики книги.

Книга на парадоксите — чете се трудно, и въпреки това те грабва. Описва тягостни съдби и въпреки това те кара да се усмихнеш. Книга, в която всеки се държи безумно и всеки ти е по своему симпатичен. Ключова дума на повествованието — „тъга“ и производните й, които се срещат буквално във всеки абзац. Ала не тя е водеща действието, а друга дума — копнеж.

@един читател

Да, така е. Арогантността не е приятна и често корелира с невисока интелигентност. Но все си мисля, че не е добре да съдим за умствения багаж по вкусовите предпочитания (било то литературни, музикални или филмови). Познавам хора, които четат предимно за НЛО и илюминати, и въпреки това са страхотни капацитети в областите си. Познавам хора, които пишат неграмотно, и въпреки това последното, което би казал за тях, като ги поопознаеш, е, че са неинтелигентни. Просто хората мислят по различен начин, впечатляват се от различни неща и отдават значение на различни неща…

Но все тая. Темата тук наистина е „Хищните вещи на века“ и както вече споменах, тази повест много слабо ме впечатли, когато я четох навремето. Може би причината е, че я четох в неподходяща възраст (бях на около 15). Или пък това, че вече бях вдигнал летвата много високо със сборника „Неуговорени срещи“, съдържащ „Пикник край пътя“ и „Милиард години до свършека на света“, които, както и ти сам казваш, са стилово много различни от „Хищните вещи на века“. Но фактът е, че едвам дочетох тази книга и после дълго време не посегнах към Братята. Споменът, който имам днес от „Хищните вещи на века“ , е (spoiler alert) за едно криминале в някакво хедонистично-утопично общество, където най-висшето благо е да се надрусаш с наркотик, създаващ фалшива реалност. Съгласен съм, че темата е актуална и пророческа. Единственият проблем е, че не е супер оригинална и вече е разглеждана по-убедително от други автори. Хедонистичната утопия в „Прекрасният нов свят“, а фалшивата реалност — в творчеството на Ф. Дик и по специално „Трите стигми на Палмър Елдрич“.

Не казвам, че „Хищните вещи на века“ е лоша книга, може би ако днес седна да я препрочета ще имам съвсем друго мнение. Но напълно разбирам хората, които не са запленени. Смятам, че АБС имат много по-добра и оригинална антиутопия в сметката си. И това е „Обреченият град“ — едно забележително философско откровение, което удивлява със символизма си и една от малкото книги, които периодично препрочитам. От моя гледна точка най-доброто на Стругацки — мнение, което странно за мен, се споделя от малцина.

Уважавам мнението ти и правото да харесваш, каквото си харесваш, и да не харесваш в случая тази книга. Прекрасно е, че хората имат различни вкусове — иначе би било пълна скука. Но позволи ми да отбележа нещо. Само не го приемай като забележка или препоръка, просто споделям мнението си.

Когато поставяш оценка „1“ на някакво произведение е очаквано да предизвикаш гнева на читателите, които намират въпросното произведение за доста стойностно. Защото оценка „1“ означава пълен боклук. А когато въпросното произведение, което си оценил като боклук, е издадено в многохиляден тираж и е създадено от добили международна известност автори, признати и от литературната критика, то това произведение не може да бъде наречено пълен боклук по чисто обективни критерии. Разбирам, че в случая оценката „1“ е твоята субективна оценка, която си в пълното си право да поставиш. Но все пак би било много хубаво, ако можеш да я обосновеш с някакви несубективни критерии, така че тя да има смисъл и за останалите читатели тук. „Не ми допада, край — 1!“ не е реален аргумент. Имай предвид, че много хора тук (включително аз до известна степен) се влияят от оценката при избора си на четиво и разчитат тя да бъде максимално обективна.

Та поради тази причина единствените оценки, които аз поставям, са шестици, с които се стремя да компенсирам по моему несправедливо дадени единици. В действителност много малко от тях са истински шестици, ако се ръководя от субективната си оценка. А когато някоя книга не ми допадне, не праскам единица, а пиша коментар, в който споделям какво не ми е харесало, като се опитвам да обоснова мнението си. Но както и да е, на добър час и благодаря за препоръката на книга!

@nmarchev

Творчеството на братя Стругацки не е точно онова фаст фууд фентъзи, което ти предимно четеш и възторжено оценяваш с шестици. Братята са здраво нагазили в полето на научната фантастика и (което ги прави уникални) произведенията им (особено по-късните) са пропити с нелека философска тематика. Не, че нямат и фентъзи залитания — такива са „Трудно е да бъдеш бог“, „Понеделник започва в събота“ и "Хотел „При загиналия алпинист“ например. Но дори те са мноооого далеч от неща като „Траксас и монасите воини“. И все пак подборът ти на първи книги на Стругацки е малко куц. „Хищните вещи…“ и на мен ми е най-малко любимата книга на Стругацки.

@един читател

Не виждам нужда да се иронизират хората, които не обичат да четат по-сериозна литература. Струва ми се също толкова адекватно, колкото да се подиграваш на някой, че не може да вдигне 50 кг от лежанка. Мисля, че една снизходителна усмивка пред монитора в случая е достатъчна. ;)

Най-слабата книга на Вонегът от произведенията му, които съм чел досега. Разбирам, че това е донякъде лична изповед, но ако тя изобщо означава нещо, то това нещо има значение единствено за Вонегът. Практически в книгата отсъства сюжетна линия, само някакви разхвърляни и не особено интересни за мен размишления. Дори характерният за Вонегът стил тук е преигран и раздут до дразнеща маниерност. Хубавото е, че поне той е останал верен на себе си що се отнася до няколкото хитри идейки, поднесени за фон (променливата гравитация, смаляващите се китайци, уродливите близнаци гении), но като че ли не е имал интерес да ги доразвие в нещо по-плътно. Не че е лоша книгата, но сравнена с най-доброто от този автор просто бледнее.

Ей, хора! Моля, обяснете ми — тия, които са давали оценки по-малко от 6 на тая книга, душа ли нямат или ум?

Ф р а к с с, въпреки че всички сме с подписани смъртни присъди, според мен малцина сме способни да посрещнем така хладнокръвно смъртта, дори когато тя чука на вратата. Сещам се за онзи епизод в „Идиот“, където княз Мишкин разказва за преживяванията на един убиец, преди да бъде екзекутиран, и как очакването на сигурната смърт е нещо много по-ужасно за него, отколкото самата присъда. Сещам се обаче и за оня обесник на Вапцаров, дето запява бодро на бесилото. Идеята ми е, че хората са различни и поставени в една и съща ситуация реагират различно, при което освен това е много трудно да се каже кой точно постъпва най-достойно. Тук викторианското възпитание и хипи бунтът играят незначителна роля на фона на хилядолетната еволюция на човешкото общество и индивидуалните ни генетично предопределени особености.

Нека дам един пример, по-близък до нашето ежедневие, отколкото описания сюжет. Да речем, че лицето Х е болно от раково заболяване с прогноза за терминален изход и е изправено пред следната дилема — да живее в относителен комфорт, както досега, още няколко месеца, или да се подложи на лечение, което би продължило живота му с още една-две години, но на цената на ужасни мъки и постепенно обезличаване. Кое точно е най-достойното, което може да стори Х? Да се остави по течението, да се бори със зъби и нокти до края, да се самоубие или да хукне по врачки и знахари? Аз поне не мога да кажа, но знам, че има хора, които да поемат по всеки един от тези пътища. И освен това не мисля, че човек е пълен господар на живота си, доколкото той няма точно никаква роля в най-важното събитие на своя живот — раждането си. Но всички тези размисли и страсти мисля, че надхвърлят темата на дискусията, по която се включих тук

п.п. Ф р а к с с, между другото очертаваш доста интересни за мен посоки, по които можеше да развие „На брега“.

Ф р а к с с, добре разбирам твоите съображения. Признавам, че в тях има правота, и че опитите за спасение в дадените обстоятелства са в крайна сметка безсмислени. Не знам как бих реагирал при такава ситуация и дано никога не ми се налага да разбирам… Въпреки това винаги остава едно „ами ако?“, за което все някои хора биха се закачили като удавници за сламка.

„Ами ако нивата на радиацията спаднат след няколко месеца? Трябва да опитам да оцеля до тогава!“.

А някой друг отговаря като теб: „Не, глупако, ще са необходими десетилетия да се изчисти Земята.“

И нашият човек — „Все пак ще опитам — какво губя?“

Именно този антагонизъм ми липсва в „На брега“. Нека всички умрат в края на книгата,но защо трябва да умират като добитък, покосен от мор, кротко мучащ в обора? И не само това липсва. Къде е вълната от масови самоубийства при задаващата се гибел, къде са безредиците и паниката? Всичко това е твърде бегло загатнато и вместо това имаме описанието на един бързо дегенериращ свят, който си отива без особено съпротивление, глуповато мислейки, че гибелта му може и да му се размине, ей така.

„На брега“ ми прилича на някаква древногръцка трагедия, но с една много съществена разлика. Докато при древногръцката трагедия въпреки неизбежността на отредената от боговете му съдба, главният герой прави всичко възможно да я избегне, то в „На брега“ всички я чакат пасивно. Няма напрежение, няма борба, има само един много тегав за четене текст, който става ясен какъв ще бъде от игла до конец още с началния епиграф.

Не виждам нищо лошо при всички суперлативи, които „На брега“ действително заслужава, да се посочат някои очевидни особености на тази творба, които Stas Kirov и например аз, бихме определили като „слабости“. Лично моят вкус, а както виждам и този на Stas, бе развален именно от това усещане за обреченост и примиреност, в което битуват всички герои в „На брега“ без изключение, като някакви баби в старчески дом. Предполагам, че това е използвано напълно целенасочено от Невил Шут, с цел да подчертае мрачните нюанси на постядрения апокалипсис и смъртната присъда, който той би донесъл за човечеството.

ОК, но според мен хората изобщо не биха реагирали така в подобна ситуация. Може би повечето биха реагирали, но не и всички. Как пък никой не отиде да се скрие в някоя пещера, как пък никой не отплава към Антарктида, за да прибави някой и друг месец към живота си. Има хора, които в подобна на описаната в книгата ситуация, биха се борили до последно, колкото и да няма никаква надежда за спасение. Пълното отсъствие на подобни персонажи в „На брега“ намалява общата й достоверност и я доближава до някакво пропагандно четиво, навяващо усещане за фалш.

А може би просто не съм фен на апокалиптичната научна фантастика, един по принцип депресараски жанр. „Кантата за Лейбовиц“ например, където тематиката е горе-долу същата, пак оставя у мен подобно усещане за неудовлетвореност.

Може би в стилово отношение Лем е малко или много тегав за четене, но пък мисля, че от гледна точка на въображение няма равен на себе си сред писателите на научна фантастика. Определено не ми е любимият автор в този жанр и все пак няма как да не му призная, че дори тази кратка студия (за жалост пророческа според мен) съдържа толкова много първокласни идеи, че биха могли да се напишат няколко дебели sci-fi романчета, ако бъдат развити пълнокръвно.

Не мога да се въздържа да не драсна и аз едно коментарче. Напълно необясними са ми негативните мнения тук (а и не само) за тази книга. Явно достатъчно много хора пристъпват към „Закуска в Тифани“ с някакви съвсем други очаквания и в крайна сметка остават разочаровани. Аз също имах различна нагласа (не съм чел нищо от Капоти и кой знае защо си мислех, че това ще да е някакво криминале), но останах приятно изненадан в крайна сметка. Единственото ми оплакване е, че беше твърде кратко. Но начинът, по който е разказана историята, начинът, по който се развива и завършва… Голям майсторлък се иска, за да напишеш нещо подобно и от един съвсем тривиален сюжет да раздухаш буря от най-различни чувства у читателите си.

Мисля, че всеки, който е имал късмета да се срещне някоя Холи в живота си, няма как да не хареса тази книга, защото е до болка истинска.

Хм… Ами какво да кажа — наистина шедьовър, без майтап. Разтърсващ, човешки и брутално истински. Между другото тук Хемингуей не е точно онзи Хемингуей, който познавах от други негови творби (Сбогом на оръжията, Старецът и морето, няколко разказа). Забравете за кратките изречения и почти репортажни описания. Тук Хемингуей е епичен както никога. 500-те страници може би идват малко досадни на моменти, обаче тъкмо когато започва да ви става скучно и сякаш от нищото идва някой брилянтен епизод, който просто не можете да не прочетете на един дъх. Велико! Три дни обхваща повествованието, но наистина в тях е събран целият живот. А и как само те държи в наелектризиращо напрежение до последния ред.

Според мен има само един проблем с тази книга и той е в предварителните очаквания, с които е натоварена. Всеки е чувал за Кланица 5, това е безспорно най-известното произведение на Вонегът и за читателите е твърде лесно да попаднат в два капана:

— Не са чели досега нищо от Вонегът и очакват да прочетат затрогващо антивоенно четиво като от Ремарк, Хемингуей и пр. Няма такива филми, както стана ясно от коментарите по-горе. Вонегът е сътворил нещо далеч по-странно и до мозъка на костите си вонегътско, което може и да се хареса на почитателите на Ремарк и Хемингуей, но всъщност няма никаква гаранция.

— Чели са досега доста работи от Вонегът, подготвени са за него и очакват Кланица 5 да е черешката на творчеството му. Това е капанът, в който попаднах и аз. Не, че не ми хареса, но някак си имах нагласата за нещо повече. Докато я четях, все ми се ми се мержелееше нещо недоизказано и към края се чудех дали всъщност това е историята за Войната, която Вонегът е искал да ни разкаже, започвайки книгата. Всъщност той самият заявява в предговора, че книгата му е " кратка, разбъркана и объркана, защото нищо интелигентно не може да се каже за едно клане." Мисля, че е до болка откровен и прав.

И един съвет за тези, които са се разочаровали от книгата и Вонегът. Преди да го зачеркнете, моля, прегледайте „Котешка люлка“ или „Сирените от Титан“.

Поради някаква необяснима причина „Митът за Сизиф“ (особено втората част) е изненадващо увлекателно четиво и се чете на един дъх. Което е доста странно, тъй като стилът е особено неясен, мисълта е едновременно хем непоследователна, прескачаща от идея на идея, хем гравитираща неотклонно около една конкретна монолитна теза. Аз поне непрекъснато имах дразнещото усещане, че Камю съвсем нарочно заобикаля същината на въпросите, които е поставил (всъщност авторът така и пише някъде там — „Човек се очертава повече като човек с нещата, които премълчава, отколкото с тези, които казва. Има много неща, които ще премълча.“) И въпреки това и дума не може да става за празнословие — думите са много внимателно подбрани, а потокът на разсъждението майсторски направляван.

„Митът за Сизиф“ е от книгите, които могат да се прочетат и 20 пъти един след друг и всеки път да се открива нещо ново. Означава ли това, че е гениална творба или просто е префърцунена загуба на време? Всеки би следвало да реши за себе си. Макар и да не споделям (изцяло) вижданията на Камю, определено си струва да се надникне от гледната му точка. Ако не друго, то поне „Митът за Сизиф“ обяснява „Чужденецът“ (творба, която винаги ми е била чужда) и дава отговор на един въпрос, който се питам от много отдавна. А именно — защо човек, отхвърлящ вярата в Бог, не се самоубие? Отговорът на Камю е остроумен, макар че според мен с него авторът влиза в логическо противоречие с философията си.