Една от най-хубавите фантастични книги които съм чел. Описваното бъдеще е толкова реалистично, изпълнено с такива „обичайни“ подробности, че го усещаш сякаш наистина си там… сякаш се случва на теб.
Книгата предупреждава за един от най-големите проблеми на човечеството — изгубване на стремежа към звездите…
Един шедьовър от големият Станислав Лем. Задължителна книга за почитателите на фантастиката.
Съжалявам, но не споделям възхищението, изразено в предишните коментари. Може би съм по-посредствен читател, а може и просто да се дължи на призмата на нашето съвремие и личния ми мироглед, които пречупват възприятието ми за романа. През цялото време имах чувството, че героят всъщност е гей, но както той, така и авторът сякаш се срамуват явно да разкрият това на читателя. Диалозите са пълни с твърде много недомлъвки до степен на места да са направо непонятни. А най-много не ми се понрави твърде повърхностното представяне на човешката агресия. Това иначе толкова всеобхватно и разнородно човешко чуство е сведено до твърде едномерното желанието за убиване. Къде например остана желанието просто да надделеш над другия, да властваш и да държиш контрола в свои ръце, да се изкачваш по йерархичната стълбица, без значение в коя област и на какви ценности се гради тя? Това желание за доминиране също е форма на агресия, движеща човешкия прогрес, но не е непременно свързана с физическата агресия. Добър пример е турнир по шах. Нима подтискането на желанието за убиване би попречило на хората да се опитват да станат шампиони по шах?!? Най-добрият моден дизайнер, най-добрият разказвач, най-стилно облеченият човек, най-добрият инженер?
В заключение и няколко добри думи. Действието е представено по увлекателен начин, описанията карат и читателят да почувства объркването и дезориентацията на героя, сякаш го изживява сам. Идеята е добра, макар и, както казах по-горе, представена в крайно опростен (опосредствен) вариант. Романът става за четене, но не го намирам за чак толкова гениална творба. Напомня ми и за „Един прекрасен свят“ (Brave New World).
(И като отговор към №3)
(възможни са СЛАБИ СПОЙЛЕРИ)
Мой пропуск е, че Brave New World е все още сред непрочетените от мен; смятам да поправя това скоро. Но, по отношение на „Завръщане от звездите“. Това е една от моите завинаги най-важни книги. И прозренията, и финалното послание за мен са много истински. Но, освен това, тази книга показва ИМЕННО как една добра идея може да има И недобри „странични“ ефекти.
Не мога да споделя мнението, че агресията е нещо нужно. Или постиженията, сами за себе си. Постиженията имат смисъл само ако донасят нещо добро наоколо си — наречете това мнение малоумно или идеалистично, все тая. Да бъдеш „най-най-“ просто заради „най-най-“, това е безсмислица. То не дава нищо нито на теб, нито на някой друг. Спортовете, в които има агресия — те не са добър начин, по който да „изживяваме“ енергията си. Тази енергия ще донесе много повече удоволствие, ако се използва за нещо, което те кара да се чувстваш добре и пълноценен без да търсиш надмощие над някой друг. Удоволствието не е продукт на надмощие. То е продукт на взаимодействие, в което всеки осъзнава, че е безценен, защото ДОПЪЛВА и ПОДПОМАГА нещо, а не защото КОМАНДВА нещо.
И все пак, при такова генерално решение на проблема с агресията, както в тази книга, неминуемо е да има негативни ефекти. Според мен това, което Станислав Лем казва, е че хората са способни да изопачат дори най-доброто решение, понеже не могат да поставят граница между необходимото и прекаленото. Свят, в който дивите животни изглеждат като дрогирани, а пълните усещания в секса са възможни само след неутрализиране на някаква част от личността… такъв свят си остава болен, дори ако има много и чудесни други постижения.
Прекалено е да изчезне желанието да надмогваш себе си, обаче. Прекалено е да изчезне интересът към алпинизъм, пилотиране, гмуркане, и т.н. Прекалено е да изчезне интересът към дълбоки чувства и способността да ги изпитваш. Човек или общество се превръщат в консуматори, когато им се отнеме възможността да се „нахранят“ с онези неща, които НАИСТИНА са им нужни. Стремежът за развитие и усещането за дълбока връзка са едни от тези важни неща.
Кратко и чудесно опива този живот причтелят на главния герой. По-добро определение за това аз лично не съм срещала.
:) Шахматът? Той също не бива да се губи, напълно се съгласявам. Той е един наистина прекрасен спорт. И/или хоби, и/или забавление. Не по-лошо забавление от литература, кино, музика, танц…. просто, по-различно забавление. А което го прави особен — него и другите подобни игри — е, че той дава възможност за неагресивна конкуренция. Освен когато се случи единият или двамата съперници да страдат от наранено Его. Но нараненото Его се лекува по други начини. И това е едно от нещата, на които всички ние, хората, трябва да отделим много внимание. Излекувай сърцето и ще излекуваш ума, а оттам — постъпките. А грешката на хората е, че все още смятат материалните/химични/биологични лекарства за по-добри от чисто емоционалните/психологическите/енергетичните такива.
:)) Не очаквах да се получи толкова дълъг коментар.
Хм… чета предишния си коментар и той звучи, сякаш аз смятам ХИМИЯТА за правилен начин да се премахне неоправданата агресия. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ :). Само възпитанието и личностното израстване следва да направят това. И могат да го направят, разбира се. Химията… не е сигурно дали нейната намеса е оправдана, дори само като „спешен помощник“ в някакви конкретни случаи. Хайде, да кажем, че като съвсем еднократен спешен помощник, в накакви специални случаи, може да се намеси.
За да изчистя още малко предишното си мнение — когато казвам, че хората не могат да поставят граница между „необходимото и прекаленото“, имам предвид, че вместо да използват химията като помощник за извънредни случаи, те я превръщат в основен инструмент. При това положение, отрицателните ефекти няма как да закъснеят.
И тъй като вече прочетох „Brave New World“ (препоръчвам го горещо) — между двете книги има една важна разлика; но тя пък още по-ясно очертава и арогантността на лошите решения, и единствения път за спасение. Алдъс Хъксли е много по-обезверен в човека, отколкото Станислав Лем. В неговия вариант, погрешното възпитание и убийството на всичко, що се нарича „личност“, е превърнато в официална политика. Във варианта на Ст. Лем възпитанието и/на личността се ползува с особената грижа на обществото. Родителството там не идват просто като резултат от спукан презерватив; възпитанието на дете е максимално защитено откъм това възпитателят безхаберно да повтаря грешките на своите възпитатели. И в двете книги любовта е посочена като пътя за спасение. И в двете книги се подчертава, че тя се ражда от чувства, но се развива от воля. Съдбата на любовта в двете книги е различна — защото носителите й са захранени с различен вид възпитание. А възпитанието (или липсата му) е от огромно значение за това, с какви оръжия разполагаме — не за да нападаме другите, а за да защитим себе си.
Още едно обичано от мен произведение по темата (заедно с „1984“, „Фермата на животните“, „Ние“, „451 по Фаренхайт“ и още поне 2, чиито заглавия в момента не мога да възстановя), е филмът на Тери Гилиън „Бразилия“.
*поправка: ГилиъМ.
Не ми се беше случвало скоро книга да ме остави с толкова противоречиви чувства. „Завръщане към звездите“ е нещо, което само Лем може да напише с всичките му писателски кусури и проблясъци на чистокръвна гениалност. Не е лесен роман за четене, на моменти си е направо досаден с безкарааааааааааайните описания, запазена марка на Лем. Напушва ме смях, като си представя как някой редактор в издателство би задраскал, без да му мигне окото, около половината от изреченията в ръкописите на Станислав Лем, при условие, че Лем не беше Лем, а някой неизвестен уонаби писател. Но парадоксално тази „слабост“ всъщност е и „силата“ на Лем. За пореден път този човек ме изумява как може да опише с толкова детайли един измислен свят и ситуации. А сцените от мемоарите на Хел Берг за космическата му мисия са направо покъртителни и истинският бисер, поне за мен, в тази книга. Много малко са образците във фантастиката, които могат да ме накарат да се почуствам „все едно съм там“, и Лем отново се е справил майсторски със задачата.
Към дребнавата си критика все пак бих добавил също така шаблонните герои (доколкото ги има изобщо) и липсата на забележимо с просто око развитие на действието. Но това е очаквано и даже наложително, доколкото „Завръщане към звездите“ не е някакво пуберско фантастично романче за губене на време, а серизона философска творба под формата на псевдо мемоар. Най-ироничното е, че при цялата мудност на действието си, романът направо ме шокира с внезапния си завършек и съответно великолепен отворен финал. Бях се настроил за поне още стотина страници размисли и описания, когато изведнъж гледам — край. Тъй че имам един въпрос към челите „Завръщане към звездите“: Как мислите, дали Хел щеше да се навие да участва в новата космическа експедиция или щеше да избере домашния уют в „прекрасния нов свят“?
Понякога май е по-добре да не се завърнеш…
Не бях чел тази книга на Станислав Лем и май това си е чист късмет, защото тя е доста сериозна и изисква пространни размисли, нещо което едва ли би ми се отдало с лекота преди трийсетина години.
Началото е по-скоро описателно и подробно до дребнавост на детайла, Лем залага на една визуалност неприсъща за този вид изскуство — все пак когато четем, ние сами градим картините, героите и световете разпилени между страниците.
Средата ми дотегна, не съм сигурен защо бяха нужни тези криви емоции и този „романс“, може би всичко това е въображаема котва за Хел, начин да се справи с непосилното?
А краят е чудесен, много човешки и истински, дори в отчаянието, в донкихотовщината си и с един извод за мен — стерилното не ни трябва, иначе просто бихме престанали да сме хора. Непрефектни, ужасни, непредвидими и все пак умни, смели и чудесни!
Цитати:
„Ние унищожихме ада на страстите, но заедно с това престана да съществува и раят.“
„Човек винаги се връща с празни ръце…“
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.