Читателски коментари от emko8

Поради някаква необяснима причина „Митът за Сизиф“ (особено втората част) е изненадващо увлекателно четиво и се чете на един дъх. Което е доста странно, тъй като стилът е особено неясен, мисълта е едновременно хем непоследователна, прескачаща от идея на идея, хем гравитираща неотклонно около една конкретна монолитна теза. Аз поне непрекъснато имах дразнещото усещане, че Камю съвсем нарочно заобикаля същината на въпросите, които е поставил (всъщност авторът така и пише някъде там — „Човек се очертава повече като човек с нещата, които премълчава, отколкото с тези, които казва. Има много неща, които ще премълча.“) И въпреки това и дума не може да става за празнословие — думите са много внимателно подбрани, а потокът на разсъждението майсторски направляван.

„Митът за Сизиф“ е от книгите, които могат да се прочетат и 20 пъти един след друг и всеки път да се открива нещо ново. Означава ли това, че е гениална творба или просто е префърцунена загуба на време? Всеки би следвало да реши за себе си. Макар и да не споделям (изцяло) вижданията на Камю, определено си струва да се надникне от гледната му точка. Ако не друго, то поне „Митът за Сизиф“ обяснява „Чужденецът“ (творба, която винаги ми е била чужда) и дава отговор на един въпрос, който се питам от много отдавна. А именно — защо човек, отхвърлящ вярата в Бог, не се самоубие? Отговорът на Камю е остроумен, макар че според мен с него авторът влиза в логическо противоречие с философията си.

60-те са може би златните години на научната фантастика, но аз по-скоро имах предвид приказните сюжети и геройските епоси, които очевидно са послужили за основа на Дюн. Махни космическите декори от произведението, сложи на тяхно място средновековни такива и получаваш класическа приказка за несправедливо низвергнат владетел, който след много опасности си връща властта и наказва лошите. Все тая, целта ми не е да дразня многобройните фенове на Дюн, а просто да изкажа и една по-различна гледна точка.

Дюн на Франк Хърбърт се счита повсеместно както от критиката, така и от обикновените читатели за едно от най-добрите заглавия в научната фантастика. Само че когато преди доста вече години започнах да изреждам фантастиките от семейната библиотека нещо се запънах на Дюн, не ми хареса още от началото и така и не го прочетох. Както и да е, минаха години от тогава, които си мислех, че са позаличили глупостта ми (така де, не може ВСИЧКИ да хвалят тази книга, а аз да се дърпам) и са ме направили по-широкоскроен. Пък и отдавна вече съм прочел всичко най-добро от научната фантастика, а ми се искаше нещо ново. Та реших да дам на Дюн втори шанс и… Ами този път я прочетох! Само дето не съм кой знае колко впечатлен и честно казано особено във втората част доста се поизмъчих, докато я свърша.

Скромното ми мнение е, че книгата хич не е лоша, само дето ми струва доста надценена. Какво откриваме в нея? Хубави, но отдавна предъвкани от всички послания, стандартен фентъзи сюжет, който не блести с особена оригиналност, черно-бели образи, които не търпят кой знае какво развитие, а мотивацията им поне на мен не ми се струва убедителна. Но като че ли най-големият проблем е в обема на книгата, която спокойно би могла да се съкрати наполовина, без да загуби от достойнствата си. Без бой си признавам, че особено към края набързо скипвах безкрайните описания, каквито по принцип не харесвам много-много. А ако вие смятате, че такива описания спомагат да се изгради една пълнокръвна вселена и са плод на някакво особено развинтено авторово въображение, моля ви, не ме разсмивайте, а прочетете Едем на Станислав Лем, която също е пълна с безкрайни, досадни описания, но за разлика от Дюн, наистина говори за развинтено авторово въображение.

Но стига толкова критика! Както казах, книгата като цяло е хубава и оставя познатото от приказките усещане на възтържествувала справедливост. Все пак не мисля, че ще прочета останалите от цикъла „Дюн“ :)

Великолепно четиво за всички, които обичат авиацията. Любима книга на Гагарин, между другото.

Прекрасна книга! Стилът е образен и лек, а повествованието тече живо и увлекателно. За това допринасят и многобройните диалози, които звучат толкова естествено — нещо, което много ценя в една художествена книга. В това отношение „Да убиеш присмехулник“ може да служи като учебник по увлекателно писане. Сюжетът обаче наистина е предсказуем и малко плосък, което е и основната слабост на книгата, но пък южняшката атмосфера, поднесена толкова хумористично въпреки сериозната тема напълно изкупва този грях. Без грам угризение бих поставил тази книга редом до „Спасителят в ръжта“, за който в общи линии може да се каже същото.

Всъщност пиша този коментар, защото по-горе видях някои хора да твърдят, че детско-юношеската литература някак стояла по-долу от „сериозната“ литература, и това искрено ме ядоса. Едни от най-прекрасните и мъдри книги, които съм чел и които са оказали най-голямо влияние в живота ми, са именно детско-юношески. И много пъти съм си мислил, че дори днес, когато вече не съм дете, нито юноша, по-голяма полза бих имал от това да препрочета „Пипи Дългото чорапче“, отколкото да троша главата си над писанията на Камю, Хесе или Маркес, да ме прощават почитателите им…