Не ми се беше случвало скоро книга да ме остави с толкова противоречиви чувства. „Завръщане към звездите“ е нещо, което само Лем може да напише с всичките му писателски кусури и проблясъци на чистокръвна гениалност. Не е лесен роман за четене, на моменти си е направо досаден с безкарааааааааааайните описания, запазена марка на Лем. Напушва ме смях, като си представя как някой редактор в издателство би задраскал, без да му мигне окото, около половината от изреченията в ръкописите на Станислав Лем, при условие, че Лем не беше Лем, а някой неизвестен уонаби писател. Но парадоксално тази „слабост“ всъщност е и „силата“ на Лем. За пореден път този човек ме изумява как може да опише с толкова детайли един измислен свят и ситуации. А сцените от мемоарите на Хел Берг за космическата му мисия са направо покъртителни и истинският бисер, поне за мен, в тази книга. Много малко са образците във фантастиката, които могат да ме накарат да се почуствам „все едно съм там“, и Лем отново се е справил майсторски със задачата.
Към дребнавата си критика все пак бих добавил също така шаблонните герои (доколкото ги има изобщо) и липсата на забележимо с просто око развитие на действието. Но това е очаквано и даже наложително, доколкото „Завръщане към звездите“ не е някакво пуберско фантастично романче за губене на време, а серизона философска творба под формата на псевдо мемоар. Най-ироничното е, че при цялата мудност на действието си, романът направо ме шокира с внезапния си завършек и съответно великолепен отворен финал. Бях се настроил за поне още стотина страници размисли и описания, когато изведнъж гледам — край. Тъй че имам един въпрос към челите „Завръщане към звездите“: Как мислите, дали Хел щеше да се навие да участва в новата космическа експедиция или щеше да избере домашния уют в „прекрасния нов свят“?
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.