Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (1)

Глава първа

Митничарят имаше гладко, закръглено лице, което изразяваше най-добри чувства. Бе почтително приветлив и доброжелателен.

— Добре дошли — тихо произнесе той. — Как ви харесва нашето слънце? — Погледна паспорта в ръката ми. — Прекрасно утро, нали?

Подадох му паспорта и сложих куфара си върху бялата преграда. Митничарят бегло разлисти страниците с дългите си внимателни пръсти. Беше облечен в бял мундир със сребърни копчета и сребърни шнурчета на раменете. Той остави настрани паспорта и леко докосна куфара с пръст.

— Интересно — каза. — Калъфът още не е изсъхнал. Трудно е да си представи човек, че някъде времето е лошо.

— Да, при нас вече е есен — въздъхнах, докато отварях куфара.

Митничарят съчувствено се усмихна и разсеяно надникна вътре.

— Под нашето слънце не можеш дори да си представиш какво е есен — рече той. — Благодаря ви, напълно достатъчно… Дъжд, мокри покриви, вятър…

— А ако под бельото има нещо скрито? — попитах аз. — Не обичам разговорите за времето.

Той се разсмя от сърце.

— Това е просто формалност. Традиция. Ако щете, условен рефлекс на митничарите. — Подаде ми лист плътна хартия. — А ето още един условен рефлекс за нас. Прочетете, нещо необичайно е. И се подпишете, ако не ви затруднява.

Прочетох го. Беше закон за имиграцията, отпечатан с изящен курсив на четири езика. Имиграцията бе категорично забранена. Митничарят ме гледаше.

— Любопитно, нали? — подхвърли той.

— Във всеки случай не е безинтересно — отговорих, вадейки автоматичната си писалка. — Къде трябва да се подпиша?

— Където и както обичате — каза митничарят. — Ако искате напреко.

Подписах се под руския текст, напреко на реда: „Запознат(а) съм със закона за имиграцията.“

— Благодаря — митничарят скри листа в някакво чекмедже. — Ето че знаете всичките ни закони. И през цялото време… Колко време ще бъдете при нас?

Вдигнах рамене.

— Трудно ми е да кажа предварително. Зависи как ще потръгне работата.

— Да речем, месец?

— Може би да. Нека бъде месец.

— И през целия този месец… — той се наведе, за да отбележи нещо в паспорта. — През целия този месец няма да се занимавате повече с никакви закони. — Подаде ми паспорта. — Да не говорим, че можете да удължите пребиваването си тук колкото искате, стига да е разумно. Но засега нека бъдат тридесет дни. Ако решите да останете още, отбийте се на шестнадесети май в полицията, платете един долар… Нали имате долари?

— Да.

— Прекрасно. При това съвсем не е задължително непременно в долари. Приемаме всякаква валута. Рубли, фунтове, крузейро…

— Нямам крузейро — казах аз. — Имам само долари, рубли и няколко английски фунта. Това задоволява ли ви?

— Разбира се. Между другото да не забравя — трябва да внесете, ако обичате, деветстотин долара и седемдесет и два цента.

— С удоволствие — отзовах се аз. — А защо?

— Така е прието. За покриване на минималните разходи. При нас още не е идвал човек, който да няма никакви разходи.

Отброих деветстотин и един долар и той, без да сяда, се залови да пише квитанция. От неудобната поза вратът му стана малиновочервен. Огледах се. Бялата преграда продължаваше по цялата дължина на постройката. Зад преградата радостно се усмихваха, смееха се и доверително обясняваха нещо облечените в бяло митнически чиновници. А пред нея нетърпеливо пристъпваха от крак на крак, щракаха ключалките на куфарите и възбудено се оглеждаха пъстро облечени пътници. През целия път те трескаво бяха прелиствали рекламни проспекти, шумно бяха кроили всевъзможни планове, тайно и явно бяха предвкусвали сладки дни и сега жадуваха час по-скоро да минат от другата страна — уморени лондонски чиновници и спортните им годеници; безцеремонни оклахомски фермери с широки панталони до коленете, ярки ризи над тях и сандали на бос крак; торински работници с румените си жени и многобройна челяд; дребни католически босове от Испания; финландски дървари, деликатно позагасили лулите в зъбите си; италиански баскетболистки, ирански студенти, профсъюзни дейци от Замбия…

Митничарят ми връчи квитанцията и отброи двадесет и осем цента ресто.

— Това са всички формалности. Надявам се, че не съм ви задържал прекалено много. Желая ви приятно прекарване.

— Благодаря — казах аз и взех куфара.

Митничарят ме гледаше, леко наклонил гладкото си усмихнато лице.

— През този турникет, моля ви. Довиждане. Още веднъж ви желая всичко най-хубаво.

Излязох на площада след едно италианско семейство с четири деца и двама автоматични носачи.

Слънцето се издигаше високо над сивите планини. На площада всичко бе блестящо, ярко и пъстро. Прекалено ярко и пъстро, както е обикновено в курортните градове. Блестящи червени и оранжеви автобуси, край които вече се тълпяха туристи. Блестяща, сякаш гланцирана зеленина в градинките с бели, сини, жълти, златни павилиони, сенници и будки. Огледални плоскости — вертикални, хоризонтални и наклонени, по които пламваха ослепителни, горещи слънчеви зайчета. Гладки матови шестоъгълници под краката и колелетата — червени, черни, сиви, едва забележимо пружиниращи, които заглушаваха стъпките. Оставих куфара и си сложих тъмните очила.

От всички слънчеви градове, в които съм бил, този навярно бе най-слънчевият. Напразно. Много по-добре щеше да бъде, ако се бе оказал мрачен, ако бе кално и кишаво, ако този павилион бе сив, с циментови стени и върху сивия мокър цимент беше надраскано нещо неприлично — вяло и безсмислено, от скука. Тогава сигурно веднага би ми се приискало да работя. Непременно би ми се приискало, защото такива неща дразнят и те карат да направиш нещо… Все пак трудно е да приемеш, че нищетата може да бъде богата… И затова я няма обичайната възбуда и не те влече веднага да се хванеш за работа, а ти се иска да седнеш в един от тези автобуси, ей в тоя, червения със синята лента, и да потеглиш към плажа, да поплуваш с акваланг, да се попечеш, да поиграеш на топка с момчетата или да откриеш Пек, да легнете с него на пода в прохладната стая, да си спомните доброто старо време и той да пита за Биков, за Трансплутон, за новите кораби, в които и ти самият сега трудно се оправяш, но сигурно по-добре от него, и той да си спомни за метежа, да се похвали с раните си и високото си обществено положение… За мен ще е много полезно, ако Пек има високо обществено положение. Добре е, ако се окаже например кмет…

Като изтриваше устните си с кърпичка, към мен бавно се приближи мургав пълен човек в бяло, накривил кръгла бяла шапчица. Шапчицата бе с прозрачна зелена козирка и със зелена лента, на която пишеше: „Добре дошли“. На дясното му ухо блестеше обица-транзистор.

— Привет — каза човекът.

— Здравейте — отвърнах аз.

— Добре дошли. Казвам се Амад.

— А аз — Иван. Радвам се да се запознаем.

Кимнахме си и се загледахме в туристите, които с весела глъчка се качваха в автобусите. Топлият ветрец търкаляше от тях към площада фасове и смачкани бонбонени хартийки. Върху лицето на Амад падаше зелена сянка от козирката.

— Курортисти — каза той. — Безгрижни и шумни. Сега ще ги разведат по хотелите — и те веднага ще хукнат към плажа.

— С удоволствие бих покарал водни ски — обадих се аз.

— Наистина ли? Никога нямаше да ни мине през ума. Вие най-малко приличате на курортист.

— Правилно — рекох. — Дошъл съм да поработя.

— Да поработите ли? Е, да, тук идват и за това. Преди две години пристигна Джонатан Крайс — да рисува някаква картина. — Той се засмя. — После в Рим го пребил един папски нунций, не помня фамилията му.

— Заради картината?

— Не, едва ли. Тук той нищо не нарисува. По цели дни и нощи киснеше в казиното… Да отидем да пийнем нещо.

— Добре — съгласих се. — Тъкмо ще се посъветвам с вас.

— Ще бъде удоволствие за мен — рече Амад.

Двамата се наведохме едновременно и хванахме дръжката на куфара.

— Недейте, аз сам…

— Не — възрази Амад. — Вие сте гост, а аз — домакин… Да отидем ей в оня бар. Там сега е празно.

Влязохме под синята тента. Амад ме настани на една масичка, сложи куфара на празния стол и тръгна към бара. Тук бе прохладно, от време на време климатичната инсталация прищракваше. Амад се върна с поднос. На подноса стояха две високи чаши и плоски чинийки с няколко златисти от маслото филийки.

— Не е много силно — каза Амад, — но затова пък е добре изстудено.

— Аз също не обичам силните питиета сутрин.

Взех чашата и отпих. Беше приятно.

— Глътка — хапка — посъветва ме Амад. — Глътка — хапка. Ето така.

Филийките хрускаха и се топяха в устата. Според мен бяха излишни. Известно време мълчахме и гледахме изпод тентата към площада. С леко пърпорене автобусите потъваха един след друг в алеите на парка. Изглеждаха тромави, но в тази тромавост имаше някакво изящество.

— Все пак там е твърде шумно — каза Амад. — Изискани вили, жени колкото щеш — за всеки вкус, морето съвсем наблизо, но липсва домашен уют. Мисля, че това няма да ви подхожда.

— Да — съгласих се аз. — Шумът ще ми пречи. Освен това не обичам курортистите, Амад. Не мога да търпя, когато се веселят прилежно.

Амад кимна и внимателно пъхна в устата си поредната филийка. Гледах го как дъвче. Имаше нещо професионално в съсредоточеното движение на долната му челюст. Той преглътна и каза:

— Наистина синтетиката не може да се сравнява с натуралния продукт. Съвсем друга работа. — Помръдна устни, тихичко примлясна и продължи: — Има два превъзходни хотела в центъра на града, но според мен…

— Не, и това не става — обадих се аз. — Хотелът налага определени задължения. Пък и не съм чувал някой да е написал нещо свястно в хотел.

— Е, не е точно така — възрази Амад, като критично разглеждаше последната филийка. — Четох една книжка и там пишеше, че са я съчинили тъкмо в хотел. Хотел „Флорида“.

— А! — възкликнах. — Прав сте. Но вашият град не е обстрелван с оръдия.

— С оръдия? Разбира се, не. Във всеки случай не е практика.

— Така си и мислех. А между другото забелязано е, че нещо добро може да се напише само в обстрелван хотел.

Амад все пак взе филийката.

— Това трудно ще се уреди — отбеляза той. — В наше време е трудно да се намери оръдие. Освен това е много скъпо — хотелът може да изгуби клиентелата си.

— Навремето и хотел „Флорида“ е загубил клиентелата си. Хемингуей е живял там сам.

— Кой?

— Хемингуей.

— А… Но това е било толкова отдавна, още при фашистите. Сега времената са други, Иван.

— Да — съгласих се. — В наше време няма смисъл да се пише в хотели.

— Много им здраве на хотелите — каза Амад. — Знам какво ви трябва. Нужен ви е пансион. — Той извади бележник. — Казвайте условията си, ще се опитаме да изберем нещо подходящо.

— Пансион — повторих. — Не зная. Не мисля, Амад. Разберете, не искам да се запознавам с хора, с които нямам желание да се запознавам. Това първо. Второ: кой живее в частните пансиони? Същите онези курортисти, на които не са им стигнали парите за отделна вила. Те също се веселят прилежно. Организират пикници, сбирчици и спявки. Нощем свирят на банджо. Освен това хващат всеки срещнат и го принуждават да участвува в конкурс за най-дълга целувка. И най-важното — те са чужденци. А мене ме интересуваше вашата страна, Амад. Вашият град. Вашите граждани. Ще ви кажа какво ми трябва. Трябва ми уютна къща с градинка. Немного далече от центъра. Тихо семейство, почтена хазайка. За предпочитане с млада дъщеря. Разбирате ли ме, Амад?

Амад взе празните чаши, отиде до бара и се върна с пълни. Сега в тях имаше безцветна течност, а в чинийките — микроскопични многоетажни сандвичи.

— Знам една такава уютна къща — заяви той. — Вдовицата е на четиридесет и пет, дъщерята — на двадесет, синът — на единадесет. Ще си допием и ще отидем. Мисля, че ще ви хареса. Заплащането е нормално, макар, разбира се, да е по-скъпо, отколкото в пансион. За дълго ли сте дошли?

— За месец.

— Господи! Само толкова?

— Не зная, зависи как ще потръгне работата. Може би ще остана и по-дълго.

— Непременно ще останете — каза Амад. — Виждам, че изобщо нямате представа къде сте пристигнали. Не знаете колко весело е при нас — за нищо не мислиш.

Допихме си, станахме и тръгнахме под горещото слънце към пиацата. Нахлупил зелената козирка над очите си, Амад крачеше бързо през площада, като леко се клатушкаше и небрежно размахваше куфара. От митницата се изсипваше поредната група туристи.

— Искате ли да бъда честен с вас? — попита изведнъж Амад.

— Искам — отвърнах. Какво друго можех да кажа? Четиридесет години живея на тоя свят, но така и не се научих да избягвам този неприятен въпрос.

— Нищо няма да напишете тук — рече Амад. — При нас е трудно да се напише нещо.

— Винаги е трудно да се напише нещо — заявих. Все пак добре, че не съм писател.

— Напълно ви вярвам. Трудно е, но при нас пък е направо невъзможно. Поне за чужденеца.

— Плашите ме.

— Няма какво да се плашите. Просто тук няма да ви се прииска да работите. Няма да се задържите пред машинката. Досадно ще ви бъде да седите пред машинката. Знаете ли какво е да се радваш на живота?

— Как да ви кажа…

— Нищо не знаете, Иван. Все още нищо не знаете за това. Предстои ви да минете през дванадесетте кръга на рая. Смешно, разбира се, но ви завиждам…

Спряхме пред дълга открита кола. Амад хвърли куфара на задната седалка и отвори пред мен вратичката.

— Моля — каза той.

— Значи вие вече сте ги минали? — попитах аз, докато се намествах.

Той седна на кормилото и запали мотора.

— Какво именно?

— Дванадесетте кръга на рая.

— Аз, Иван, отдавна съм си избрал любимия кръг — каза Амад. Колата безшумно тръгна по площада. — Останалите от дълго време не съществуват за мен. За съжаление. Това е като старостта. С всичките й привилегии и недостатъци…

Колата профуча през парка и се понесе по права сенчеста улица. С интерес се озъртах, но всичко ми бе непознато. Глупаво беше да се надявам да позная нещо. Свалиха ни през нощта, валеше проливен дъжд, седем хиляди измъчени курортисти стояхме на кея и гледахме догарящия лайнер. Не виждахме града, вместо град имаше черна мокра пустота, в която избухваха червени мълнии. Там трещеше, гърмеше, непоносимо скърцаше. „Ще ни избият като зайци в тъмнината“ — каза Роберт и аз веднага го върнах обратно на ферибота да разтоварва бронирания автомобил. Трапът се пречупи, автомобилът падна във водата и когато Пек измъкна Роберт, той, посинял от студ, се приближи до мене и каза: „Нали ви разправях, че е тъмно…“

— Когато бях малък — обади се изведнъж Амад, — живеехме до пристанището и идвахме тук да се бием със заводските. Мнозина от тях имаха боксове и ми счупиха носа. Половината си живот ходих с крив нос и чак миналата година го оправих… На младини обичах да се бия. Имах парче оловна тръба, веднъж дори ме затвориха за шест месеца, но и това не помогна.

Той се усмихна и замълча. Почаках малко и казах:

— Къде ще намериш сега хубава оловна тръба! Сега са на мода гумените палки — купуват ги от полицаите.

— Точно тъй — съгласи се Амад. — Или пък купуват гири, изпиляват едната топка и готово. Само че момчетата вече не са същите. Днес за такова нещо изселват…

— Да — кимнах. — И с какво още се занимавахте на младини?

— А вие?

— Канех се да ставам астронавт и се тренирах на пренатоварване. Освен това играехме на „кой по-дълбоко ще се гмурне“.

— Ние също — каза Амад. — На десет метра за автомати и уиски. Недалеч от кея имаше пълни сандъци. От носа ми течеше кръв… А когато започнаха безредиците, взехме да намираме там мъртъвци с релси на шията и оставихме тая работа.

— Много неприятна гледка — мъртвец под водата — отбелязах аз. — Особено когато има течение.

Амад се подсмихна.

— Какво ли не съм виждал! Работил съм и в полицията.

— След безредиците ли?

— Много по-късно. Когато излезе законът за гангстерите.

— У вас също ли ги наричаха гангстери?

— А как иначе? Разбойници ли… „Шайка разбойници, въоръжени с огнехвъргачки и газови бомби, обсади общината“ — артистично произнесе той. — Не звучи добре, нали? Разбойник — това означава топор, боздуган, мустаци до ушите, нож…

— Оловна тръба — допълних.

Амад се ухили.

— Какво ще правите довечера? — попита той.

— Ще се разходя.

— Имате ли познати тук?

— Имам. Защо?

— Това е друга работа.

— Защо?

— Исках да ви предложа нещичко, но щом имате познати…

— Между другото — попитах, — кой е кмет тук?

— Кмет? Дявол го знае, не помня. Избирахме някого…

— Случайно да е Пек Зенай?

— Не зная — каза Амад със съжаление. — Не искам да ви заблудя.

— Изобщо ли не познавате такъв?

— Зенай… Пек Зенай… Не, не го познавам. Не съм го чувал. Приятел ли ви е?

— Да. Стар приятел. Тук имам и други приятели, но всички са чужденци.

— С една дума, уговаряме се така — рече Амад, — ако ви стане скучно и ви плъзнат разни мисли из главата, идвате при мен. Всяка божа вечер от седем часа съм в „Лакомка“… Обичате ли да си похапвате?

— И още как — отвърнах.

— Стомахът ви в ред ли е?

— Като на щраус.

— Тогава идвайте. Ще бъде весело и за нищо няма да мислите.

Амад намали и внимателно зави към една решетеста врата, която безшумно се разтвори пред нас. Колата влезе в двора.

— Пристигнахме — обяви Амад. — Ето го вашия дом.

Къщата бе двуетажна, боядисана в бяло и синьо. Прозорците бяха закрити отвътре с щори. Дворчето — чистичко, покрито с разноцветни плочи, бе празно, наоколо имаше овошки, ябълковите клони опираха в стените.

— Къде е вдовицата? — попитах.

— Да влезем в къщата — каза Амад.

Той се изкачи по стълбището, като разлистваше бележника си. Тръгнах след него, оглеждайки се. Градинката ми харесваше. Амад намери нужната страница, набра комбинация от цифри на малкия диск до звънеца и вратата се отвори. Отвътре ни лъхна прохладен свеж въздух. Беше тъмно, но щом пристъпихме във вестибюла, грейна светлина. Амад прибра бележника си и каза:

— Вдясно е жилището на хазаите, вляво — вашето. Моля… Тук е холът. Ето вградения кухненски бокс, сега ще пийнем. Моля, по-нататък… Това е вашият кабинет. Имате ли фонор?

— Не.

— Не ви и трябва. Тук има всичко… Елате насам. Това е спалнята. Ето пулта за акустична изолация. Знаете ли как се използва?

— Ще се оправя.

— Добре. Изолацията е трислойна, можете да си устроите тук гроб или бардак, както ви харесва… Оттук се управлява климатичната инсталация. Между другото има едно неудобство — може да се регулира само от спалнята…

— Ще го преживея някак — измърморих.

— Какво? А, да… Там са банята и тоалетната.

— Интересува ме вдовицата — казах. — И дъщерята.

— Има време. Да вдигна ли щорите?

— Защо?

— Правилно, няма смисъл… Да отидем да пийнем.

Върнахме се в хола и Амад се пъхна до кръста в бокса.

— За вас нещо по-силно? — попита той.

— Тъкмо обратното.

— Пържени яйца? Сандвичи?

— Благодаря, нищо не искам.

— Не — възрази Амад. — Пържени яйца. С домати. — Той тършуваше из бокса. — Не зная на какво се дължи, но този автомат приготвя направо изумителни пържени яйца с домати… Между другото и аз ще си хапна.

Той измъкна подноса от бокса и го сложи на ниска масичка пред полукръгло широко канапе. Седнахме.

— Какво става с вдовицата? — напомних аз. — Бих искал да се представя.

— Стаите харесват ли ви?

— Бива си ги.

— Е, и вдовицата си я бива. И дъщерята между впрочем. — Той извади от страничния си джоб плосък кожен калъф. В калъфа като пачка патрони лежаха една до друга ампули с разноцветна течност. Амад порови вътре, помириса съсредоточено пържените яйца, поколеба се, после избра ампула с нещо зелено и като отчупи внимателно връхчето й, поръси върху доматите. В хола замириса. Миризмата не беше неприятна, но според мен не вървеше за подправка. — Но те още спят — продължи Амад. Погледът му помътня. — Спят и сънуват…

Погледнах часовника си.

— Виж ти!

Амад ядеше.

— Десет и половина — казах аз.

Амад ядеше. Шапчицата му се бе смъкнала на тила и зелената козирка стърчеше вертикално като гребен на раздразнен мимикродон. Очите му бяха притворени. Наблюдавах го.

След като преглътна последното парче домат, той отчупи коричка бял хляб и старателно отопи тиганчето. Погледът му се проясни.

— Какво казахте? — попита той. — Десет и половина? Утре вие също ще станете в десет и половина. А може би и в дванадесет. Аз например ще стана в дванадесет.

Той се вдигна от стола и с удоволствие се протегна, чак ставите му изпукаха.

— Пфу — каза, — най-после мога да се прибера вкъщи. Ето визитната ми картичка, Иван. Сложете я на бюрото си и не я изхвърляйте, преди да си тръгнете… — Той се приближи до бокса и пъхна в процепа на едно тясно чекмедже друга картичка. Нещо звънко щракна. — А ето това — рече, като разглеждаше картичката срещу светлината — предайте на вдовицата с най-добрите ми пожелания.

— И какво ще стане? — попитах аз.

— Ще се опаричи. Надявам се, че не обичате да спорите за цената, Иван. Вдовицата ще ви назове една цифра, не се пазарете, не е прието.

— Ще се постарая да не се пазаря — казах. — Макар че би било интересно да опитам.

Амад вдигна вежди.

— Е, ако чак толкова ви се иска, защо да не опитате? Винаги правете само онова, което ви се иска, и ще имате отлично храносмилане. Сега ще ви донеса куфара.

— Трябват ми проспекти — обърнах се към него. — Трябват ми пътеводители. Аз съм писател, Амад. Ще са ми нужни брошури за икономическото положение на масите, статистически справочници. Откъде мога да си набавя всичко това? И кога?

— Пътеводител ще ви дам — отвърна Амад. — В пътеводителя има статистика, адреси, телефони и всичко от тоя род. А що се отнася до масите, мисля, че у нас не издават подобни глупости. Може, разбира се, да се изпрати запитване до ЮНЕСКО, но за какво ви е? Сам ще видите всичко… Почакайте, сега ще ви донеса куфара и пътеводителя.

Той излезе и бързо се върна с куфара в едната си ръка и с дебело синьо томче в другата. Станах.

— Ако се съди по лицето ви — произнесе той, като се усмихваше, — вие размисляте удобно ли е да ми дадете бакшиш или не.

— Да си призная, да — рекох аз.

— Е, и какво? Искате ли да го направите или не?

— Да си призная, не.

— Имате здрав, силен характер — одобрително каза Амад. — Не давайте. На никого не давайте бакшиш. Рискувате да ви разкрасят физиономията, особено момичетата. Но затова пък и никога не се пазарете. Също може да си изпросите нещо. А изобщо това са глупости. Откъде да зная, може би обичате да ви удрят плесници, също като онзи Джонатан Крайс… Бъдете здрав, Иван. Забавлявайте се. И елате в „Лакомка“. Всяка вечер от седем. И най-важното — за нищо не мислете.

Той махна с ръка и излезе. Седнах, взех изпотената чаша с коктейла и отворих пътеводителя.