Хехе, попаднах на „Чевенгур“ без да имам ни най-малка представа кой е Андрей Платонов и още по-малка — какво е написал. И добре, че стана така, защото едва ли иначе щях да започна да чета 500 страничен очерк за руското селячество в първите години след Октомврийската революция, както евентуално някой би могъл да оприличи „Чевенгур“ с едно изречение. Тема, която не може да ми бъде по-далечна.
И щях да сбъркам жестоко в преценката си, разбира се. Защото „Чевенгур“ всъщност е кладенец към една дълбока душа, в която има всичко. Едва ли съществува друга творба, в която да се преплитат по такъв начин утопия, антиутопия, сатира, магически реализъм, застроени с неподражаемите и абсолютно самобитни описания на Платонов, за които просто се чудя как му ги е раждал акълът.
Великите книги се познават по това, че при всяко прочитане можеш да откриеш у тях нещо ново, нещо, което ти е убегнало на първо четене. Изтъркано клише, знам, но „Чевенгур“ е една от тези велики книги.
Книга на парадоксите — чете се трудно, и въпреки това те грабва. Описва тягостни съдби и въпреки това те кара да се усмихнеш. Книга, в която всеки се държи безумно и всеки ти е по своему симпатичен. Ключова дума на повествованието — „тъга“ и производните й, които се срещат буквално във всеки абзац. Ала не тя е водеща действието, а друга дума — копнеж.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.