К. Дж. Чери
Светът на Пел (39)

Глава шеста

Пел: първо ниво на зеления сектор: 29.1.53 г., 22:00 ч. станд.вр., 10:00 ч. алт.вр.

Събирането бе странно, дори за Пел; провеждаше се в най-отдалечената част на голямата зала, в зона, където екраниращи прегради позволяваха известно уединение на празнуващите. Деймън седеше, хванал здраво ръката на Елена. Насред масата светеше червеното око на преносима камера, което само по себе си бе присъствие — щеше му се майка му да е сред тях тази вечер така, както винаги бе присъствувала заедно с баща му и всички останали на семейните събирания. Отдясно до него бе Емилио с Милико, а отляво — Джош. До брат му и неговата съпруга се намираше малка група тамдолци, които очевидно смятаха столовете за твърде неудобни и въпреки това бяха очаровани да ги изпробват, както и да вкусят от специалните деликатеси — плодове, чийто сезон не бе сега. В другия край на масата седяха търгарят Нейхарт и Сигни Малори, чийто въоръжен ескорт си почиваше кротко в сенките.

Около тях се носеше музика, бавният танц на звезди и кораби по стените. Голямата зала бе възобновила донякъде работата си — не съвсем като преди, но вече нищо не бе същото.

— Изнасям се отново навън — рече Малори. — Тази нощ. Това, че останах, бе от уважение.

— Накъде? — запита Нейхарт без заобикалки.

— Просто действайте, както ви посъветвах, търгар. Обозначете корабите си като принадлежащи на Сдружението. Вие сте недосегаеми. Освен това засега „Норвегия“ е напълно заредена с провизии.

— Не се отдалечавайте особено много — помоли Деймън. — Честно казано, не вярвам, че Съюзът няма да опита пак да направи нещо. Ще ми се да знам, че сте наблизо.

Сигни се засмя.

— Ако искате, гласувайте го. Но по коридорите ви не вървя без охрана.

— Няма значение — отвърна Константин. — Искаме да сте наблизо.

— Не ме питайте за курса ми — каза тя. — Туй си е моя работа. Имам си места. Стига съм безделничила.

— Ще се опитаме да отидем до Викинг — обяви Нейхарт — и да видим как ще ни посрещнат там. След около месец.

— Може би ще е интересно — съгласи се Малори.

— Късмет на всички ни — пожела Деймън.

Пел: синият док: 30.1.53 г., 01:30 ч. станд.вр., 13:30 ч. алт.вр.

Минаваше обяд на алтернативния ден, доковете бяха почти опустели в тази нетърговска зона. Джош вървеше бързо, обзет от нервност, каквато винаги изпитваше, ако не бе защитен от ескорт. Чувстваше се уязвим, че някой от разхождащите се по дока могат да го разпознаят. Неколцина хайза го наблюдаваха със сериозните си очи. Станционната докерна бригада на четвърто гнездо несъмнено го позна, както и войниците на пост; пушките се вдигнаха към него.

— Трябва да говоря с Малори — каза той.

Познаваше офицера — Дей Джанц. Джанц даде нареждане и един от войниците хвана пушката си в сгъвката на лакътя и направи знак на Тали да тръгне нагоре по рампата за достъп, последва го в ръкава и в шлюза, между забързаните потоци войници в едната или другата посока в коридора и залата със скафандрите. Взеха асансьора и излязоха горе в главния коридор, където екипажът действаше припряно по задачите от последния момент. Познати шумове. Познати миризми. Всичко му бе познато.

Сигни бе на мостика. Джош понечи да влезе, но пазачът отвътре го спря. Малори обаче погледна към него от мястото си близо до командния пулт и изненадващо даде знак на двамата войници да го пуснат.

— Деймън ли те изпраща? — попита тя, когато Тали застана пред нея.

Той поклати глава.

Малори се намръщи, постави съзнателно или не ръката си върху пистолета висящ на хълбока й.

— Тогава какво те води насам?

— Помислих си, че може да имате нужда от компютърен оператор. От някой, който познава пространството на Съюза и то отлично.

Тя прихна от смях.

— Или изстрел, ако не съм нащрек?

— Не заминах със Съюза — каза Джош. — Те щяха да повторят рефлексните записи, да ми дадат ново минало. Да ме изпратят отново в космоса, навярно към станция Сол. Не знам. Но да остана на Пел точно сега… Не мога да го направя. Станцистите… ме познават. Освен това не мога да живея на станция. Няма да се чувствам добре.

— Нищо, което ново промиване на мозъка не би изличило.

— Не искам да забравя. Тук имам спомени, приятели. Единственото реално нещо. Всичко, което ценя.

— Значи заминаваш и го изоставяш?

— За известно време — отвърна Тали.

— Говори ли с Деймън за това?

— Преди да дойда тук. Той знае. Както и Елена.

Сигни се облегна на пулта, огледа го замислено от главата до петите, скръстила ръце.

— Защо на „Норвегия“?

Джош вдигна рамене.

— На никоя станция не давате отпуск, нали? Освен тук.

— Не — усмихна се леко тя. — Само тук. Понякога.

— Кораб отива — промълви Лили като гледаше към екраните и милваше косата на Сънуващата.

Корабът се отдръпна от Тамгоре, превъртя се с движение, доста по-различно от маневрите на повечето космически съдове, които идваха и си тръгваха, и се стрелна навън.

— „Норвегия“ — назова я Сънуващата.

— Някой ден — рече Разказвача, която се бе върнала обогатена с множество истории от голямата зала, — някой ден ние отива. Константин дава нас кораби. Ние отива, носи наш Слънце в наш очи, няма страх тъмно, не ние. Ние вижда много, много неща. Бенет, той дава ние идва тук. Константин, той дава, ние върви далече, далече, далече. Мой пролет идва пак, аз иска върви далече, прави мой гнездо там… Аз намира мой звезда и отива.

Сънуващата се засмя — смехът й бе топъл, сърдечен.

И погледна навън към обширния мрак, където Слънцето вървеше и се усмихваше.