Серия
Светът на мъглите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mistworld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

ИК Орфия, 1995


ПЪРВА ГЛАВА
ПРИЗРАК В НОЩТА

Бръснещият вятър долиташе със стон от север, разпръсквайки нашарената със сняг мъгла, застлала тесните улици на Пристанището на мъглите. По вратите бяха закачени лампи и фенери, които пламтяха в жълто и червено срещу безкрайното море от сиво. Мъглите бяха винаги най-гъсти в ранните часове на утринта, преди да изплува бледото слънце над Света на мъглите.

Неясна фигура крачеше уверено с леки стъпки по хлъзгавия, покрит с плочки покрив, стройната й сянка се мержелееше сред талазите на снежната вихрушка. Чисто бялото на термичния костюм преливаше хармонично в снега и мъглата, докато топлинните елементи предпазваха от хапливото бръснене на вятъра. Мъжът, който се наричаше Кат, се приведе край един издаден тавански прозорец и отмахна качулката си, разкривайки бледи младежки черти, върху които изпъкваха тъмни и наблюдателни дълбоки очи и белези от шарка като татуировка на двете му бузи. Той примижа, щом леденият вятър обрули голото му лице, и се плъзна внимателно по разкаляните от снега плочи, за да се блъсне леко о един димящ комин. Здраво се хвана за грапавите му тухли и се надвеси от покрива, за да огледа.

От този висок наблюдателен пункт пред него се разстлаха покритите с плочи покриви на Пристанището на мъглите, негова ловна площ и лично царство. Кат беше прекарал повечето от своите двадесет години, учейки се на тоя занаят й усъвършенствайки умението си, за да се превърне в един от най-добрите обирджии, които Щабът на крадците някога бе произвеждал. Орнаментите по дървенията и по металните части на сградите в Пристанището на мъглите бяха опора за ръцете и нозете му, а корнизите и фронтоните — негови ориентировъчни знаци и място за отдих.

Кат бе катерач по покривите.

Огромният полусърп на луната блестеше през дантелата на мъглата, ярко отразен от заснежените покриви, и разкриваше сред призрачна светлина пейзажа отдолу. Отляво на Кат се виждаха пръснатите светлинки на Щаба на крадците сред плетеницата от занемарени улички, където схлупените дървени постройки се гушеха в мразовитата нощ, сякаш за да се постоплят. Случайните им огънчета блестяха в пурпур сред тъмата като рубини, разсипани върху кадифе. Отдясно се таяха Техническият квартал и Звездната площадка.

Светочувствителни метални пилони блестяха в нощта, а снежната вихрушка люлееше нагоре-надолу крехките кристални лещи. Газови лампи и прожектори светеха на равни разстояния по снагата на Звездната площадка, като маркираха огромните писти за приземяване, всяка широка по километър и половина. От всички постройки на летището единствено контролната кула от метал и стъкло, последната останка от първоначалната База на Империята, все още беше обкичена с ярки електрически светлини. Десетина кораба, повечето напуснати, стари, тромави и негодни колоси, дремеха по пистите, оголени от сложната техника. Няколкото контрабандни кораба бяха пръснати по една просека и блестяха под запалените прожектори като сребърни игли с червеникави оттенъци. Около най-големия блок внезапно запламтяха сигналните светлини подобно на погребални огньове на новоиздигната пирамида и Кат осъзна, че се приближава кораб. Тези дни кораби пристигаха рядко и всеки новодошъл бе добра новина. Кат се обърна неохотно и се загледа в улиците под себе си.

По празните алеи не се движеше никой и бледата пелена от прясно натрупан сняг изглеждаше девствено чиста. Вечер само крадците и шпионите се осмеляваха да се изложат на тръпчивия студ на Пристанището на мъглите, а те никога не оставяха следи.

Кат отново нахлупи качулката, за да покрие лицето си, пусна се от комина и стъпи внимателно върху ръба на покрива. Хвана се здраво за тънката водосточна тръба и бавно се спусна по корниза на стряхата, докато не увисна надолу с главата, с крака, вкопчени в улука. Ръждясалото желязо простена под тежестта му, но той се държеше здраво, докато изучаваше старателно малкия прозорец е решетка. Прозорецът бе широк не повече от шейсет сантиметра, а прътите на решетката бяха от неръждаема стомана. „Колко негостоприемно — помисли си Кат, — всеки би си помислил, че се страхуват от обир.“ Той огледа по-отблизо прозоречната рамка и се усмихна самодоволно, щом забеляза две тънки жици, прикрепени към горния десен ъгъл на решетката, които се губеха към керемидите в неизвестна посока. Очевидно някаква алармена система. Кат измъкна миниатюрни ножици от левия си ботуш, пресегна се да пререже жиците, после се поколеба. Те бяха твърде забележими. Провери отново и се ухили с кисела физиономия, когато откри малък електронен сензор, втъкнат здраво в желязната рамка на решетката. Щом докоснеш решетката или рамката, сензорът автоматично ще вдигне тревога. Кат пъхна ножиците в ръкавицата си и извади тънка сонда от десния си ботуш. Деликатно отстрани сензора с умение, придобито от дългата практика. Върна сондата в ботуша си, сетне взе ножиците и внимателно клъцна и двете жици, просто за всеки случай. Сложи ножиците в левия си ботуш, извади малка отвертка и спокойно се зае да развинтва четирите обикновени винта, които крепяха решетката.

От дългото стоене в тази поза кръвта нахлу в главата му, но той се стараеше да не обръща внимание на това и не си даваше много зор. Един по един пусна три от винтовете в кожена торбичка на колана си, след това прибра отвертката и дръпна внимателно желязната решетка. Тя лесно се поддаде под ръцете му и увисна на последния болт. Кат се ухили. Засега всичко вървеше според плана му. Бутна настрани решетката и провря ръка през прозореца, след това главата си и чак тогава си пое дъх. Зарита, за да се освободи от улука. Изчака за миг да успокои дишането си и се пусна от вътрешната рамка. След това се запромъква през тесния отвор. Само толкова жилав и гъвкав като него можеше да се справи с тази задача. Ето защо съперниците на Кат го признаваха за най-добрия катерач на покриви в Пристанището на мъглите.

Той скочи леко от прозореца долу и се сви като неподвижен звяр, докато очите му не свикнаха с тъмнината. Пред него се простираше тесен коридор със стълбище отляво и две врати с решетки от дясната страна. Лунните лъчи нахлуваха през отворения прозорец зад него, но дори тренираните очи на Кат трудно можеха да различат подробностите в тъмнината зад трептящата светлина. Той свали ръкавиците, втъкна ги в пояса си и започна да присвива и отпуска дългите си тънки пръсти. За добрия крадец ръцете са толкова важни, колкото инструментите, които използва. Кат винаги се грижеше за ръцете си. Докосна пода с връхчетата на пръстите си, после затвори очи, концентрирайки се върху допира до полираното дърво. Слаби вибрации преминаха под пръстите му и Кат се намръщи замислено. Бяха инсталирани сензорни плоскости, скрити в пода, несъмнено за да включат всички видове алармени системи, ако човешко тегло ги задвижи. Все още със затворени очи Кат се приведе бавно напред и зашари с пръсти по пода, като се опитваше да разбере по увеличаването и намаляването на вибрациите къде е безопасно и къде — не. Напредваше бавно, сантиметър по сантиметър, докато не се увери, че е открил основния двигател, после закрачи уверено по коридора, избягвайки лесно предателските места.

„Също като при стара игра — помисли си той безучастно — стъпиш ли накриво, отиде ти гърбината…“ После сбърчи чело, като си припомни колко дълго Пристанището на мъглите трябваше да поддържа павираните си тротоари. Времената тогава не бяха като днешните. Кат потръпна и забърза към по-ниската от двете врати. Колкото по-скоро приключеше с тази част от работата, толкоз по-добре; белият костюм, който го бе прикривал в снега и мъглата, бе твърде подозрителен в тъмния пуст коридор.

Закова се пред затворената врата и я проучи внимателно. Касата й му разкри достатъчно сведения за жилището, но не можеше да го информира какво се криеше вътре. Вратата трябваше да бъде хитро устроен капан, скрита по някакъв начин „бомбичка“ — и с това трябваше да се справи. Кат прокара нежните си пръсти по грубото дърво, но не можа да открие нещо необичайно. Взе химикалка-фенерче от десния си ботуш и я долепи до повърхността. Наведе се още по-ниско и заоглежда рамката на вратата. Със сигурност там имаше малко, високо поставено, леко издадено копче и само с едно докосване вратата щеше да се отвори. Кат поклати глава огорчен, че трябваше да използва така талантите си и измъкна желязната сондичка от ботуша си, след това бързо я плъзна до копчето, за да го освободи. Намръщи се и дръпна назад сондата. Аларменото копче вече беше обезвредено, сигурно бяха забравили да го включат преди да си легнат. Кат погледна нагоре. Това беше смешно лесно. Той изгаси фенерчето, сложи го със сондата настрана и сграбчвайки здраво дръжката на вратата, бавно я открехна. Набързо провери за алармени системи в горната част и после надникна предпазливо в спалнята.

През спуснатите щори се процеждаше дрезгава светлина и очертаваше неясните форми на спящ човек под дебелите одеала на покритото с балдахин легло, което заемаше по-голямата част от малката спалня. Няколко искрящи въглена пламтяха в червено в камината отляво, затопляйки мразовития въздух. Кат се прокрадна в стаята затвори вратата след себе си и мълчаливо се насочи към леглото като призрак. Спря се за миг, щом спящият се размърда. Кат не обичаше каквито и да било оръжия, не вярваше в тях. Той беше катерач на покриви и артист в своя занаят, а не някакъв глупак вандал или безсърдечен нощен крадец. Поседя неподвижен край леглото, докато не се увери, че движенията му отново са безопасни и протегна напред ръка. Издебна сгоден момент и пъхна ръка под възглавницата, откъдето издърпа малко никелирано ковчеже. Обитателят на стаята спеше непробудно. Кат отстъпи от леглото, измъкна малък ключ от торбичката на пояса си и внимателно опита ключалката на ковчежето. Ключът се превъртя лесно, Кат се усмихна широко и кристалът заблестя в стаята.

Като обявена извън закона планета Светът на мъглите беше отрязана от търговията на Империята и високата техника бе ограничена от онова, което крадците можеха да домъкнат при редките си набези. Един кристал с компютърна памет беше по-примамлива плячка, отколкото всеки рубин или диамант. Кат не знаеше каква информация крие кристалът, пък и не го интересуваше. Неговият търговец на откраднати вещи бе заявил, че има купувач на скъпоценности и това беше всичко. Той се пресегна и измъкна от торбичката на пояса си бял кристал, който заискри като камъка в ковчежето. Внимателно подмени единия кристал с другия, затвори капака на ковчежето и го заключи. Пусна ключа обратно в торбичката на пояса си, приведе се и сръчно постави ковчежето на мястото му, където го беше намерил. Ръцете му едва бяха отпуснали възглавницата, когато вратата на стаята внезапно рязко се отвори. Проблесна светлина и висока фигура с фенер в ръка изпълни пространството на вратата.

Кат дръпна чаршафите от леглото и с отчаяно движение ги запокити към главата на посетителя. Лежащата в кревата фигура внезапно седна, придърпвайки копринена нощница около себе си, и Кат се закова за миг, за да й смигне оценяващо. Новодошлият яростно се бъхтеше на пода, омотан безпомощно в спалното бельо. Прекатурилата се лампа лежеше до вратата, изпълвайки стаята с треперлива светлина. Кат реши, че е крайно време да се измита. Той заобиколи внимателно купчината повдигащи се чаршафи и открехна вратата. Жената в балдахиненото легло разтвори уста и запя.

Кат падна на колене, щом песента го обгърна с дращещи по нервната му система звуци. „Сирена — помисли с ужас той — те са доставили сирена да пази кристала!“. Песента крещеше из цялото му тяло, разкъсваше мускулите му. Той се изправи на крака, понечи да удари жената, решил този път да не се държи рицарски, й се втурна към вратата. Песента на сирената го обливаше с вълните си, като обездвижваше ръцете и краката му и притъпяваше сетивата му.

Залюшка се като пиян към вратата и след това надолу по коридора, като не обръщаше внимание на алармените системи, вградени в пода, концентрирайки волята си само да не се поддаде на песента на сирената, която искаше да го потопи в безсъзнание. Накрая успя да стигне до прозореца, откъдето бе влязъл, и се спусна към тесния отвор. Промуши се през него с отчаяна скорост, ала сърцето му спря да бие, когато една ръка се обви около глезените му. Той зарита и диво се заборичка и ръката отхлаби хватката си. Кат се измъкна през прозорчето, сграбчи водосточната тръба и се закатери към покрива. Той дращеше с нозе около нея и тогава припадна върху покритите със сняг плочки. Полежа известно време там, докато всеки мускул в тялото му се тресеше, бавно идвайки на себе си, осъзнал, че е оставил песента на сирената зад гърба си. Жена, чийто глас и омайно пеене можеха да се комбинират и да заплетат мислите на мъжа, беше влиятелен страж. Освен ако, разбира се, крадците не се окажеха глухи и неми.

Кат се ухили, изправи се бързо на крака и закрачи в мъглата. За пръв път от толкова години се радваше, че не е чул нищо.