К. Дж. Чери
Светът на Пел (37)

Глава четвърта

„Норвегия“: 00:45 ч. станд.вр., 12:45 ч. алт.вр.

Оттегляха се. „Австралия“ отклони курса си, „Пасифик“ и „Атлантик“ се бяха дръпнали от пътя. Сигни чу въздишката на облекчение, която се разнесе из мостика, когато комканалите донесоха добри новини, вместо катастрофата, която ги бе преследвала.

— Огледайте всичко внимателно! — разпореди остро тя. — Инспекцията по щетите да действа!

Мостикът се разклати пред погледа й. Навярно от алкохола, макар да се съмняваше. През изминалите няколко минути бяха направили достатъчно опасни маневри, за да изтрезнее.

„Норвегия“ бе почти незасегната. Граф продължаваше официално да командва, но за момент бе оставил да го замества Тершад от алтернативната смяна, за да инспектира телеметричните уреди. Лицето му бе плувнало в пот и изглеждаше сковано от продължителното съсредоточаване. Притеглянето бе освободено от режима на бойна синхронизация, намаля до обичайното равнище с успокояваща стабилност.

Сигни се изправи, заслушана в докладите от далекообхватното сканиране, и изпробва рефлексите си. Стоеше достатъчно здраво на краката си. Огледа се наоколо. Бегли погледи се стрелнаха в нейна посока, върнаха се към пултовете. Тя прочисти гърлото си и включи на общо предаване.

— Говори Малори. Изглежда „Австралия“ реши, че все още е рано да умира. Всички кораби ще се върнат на базата и ще окажат помощ на Мазиан, ще разрушат Пел. Такъв бе планът. После ще се насочат към станция Сол и Земята — според плана. Ще прехвърлят войната там. Но без мен. Вие имате избор. Ако изпълнявате заповедите ми, ще тръгнем по наш собствен път, ще подемем отново това, което винаги сме правили. Ако искате да следвате Мазиан, сигурна съм, че като ме предадете, ще успеете с чест да си възвърнете благоволението му. Тъкмо в момента едва ли има някой друг, който толкова да иска да му падне в ръцете. Ще отидете да се разправяте с Мазиан, ако повечето от вас го пожелаят. Колкото до мен, аз нямам такова намерение. Никой друг, освен мен, няма да командва „Норвегия“, докато съм в състояние да държа на това.

По интеркома се долови шепот. Всички канали бяха отворени. Мълвенето взе да става по-отчетливо, ритмично. Сигни… Сигни… Сигни… Сигни… Обхвана и мостика.

— Сигни! — скочи екипажът на крака.

Огледа се, стиснала зъби и решена да запази самообладание. Те бяха нейни. Както и „Норвегия“.

— Седнете! — викна им тя. — Да не мислите, че е празник?

Намираха се в опасност. Маневрата на „Австралия“ можеше да е за заблуда. Вече се движеха твърде бързо, за да разчитат особено на сканера, и местоположенията на „Атлантик“ и „Пасифик“ бяха предполагаеми. От размитите компютърни предвиждания на далекообхватния сканер можеше да изскочи внезапно всичко. Освен това наоколо се щураха ездачи.

— Пригответе се за скок! — нареди Малори. — Цел 58 в дълбокия космос. Така ще останем за известно време извън играта.

Собствените й ездачи се намираха все още край Пел. Ако имаха късмет, щяха да успеят да се изплъзват достатъчно дълго. Мазиан щеше да бъде твърде зает, за да се занимава с тях. Ако действаха разумно, щяха да се спотаят, като й вярват, като се надяват, че тя ще се върне да ги прибере, щом има възможност. Такова бе и намерението й. Трябваше да го стори. Имаше ужасна нужда от защитата на ездачите. Ако имаха малко здрав разум, щяха да се пръснат на всички посоки към периферията, когато си дадяха сметка, че „Норвегия“ бяга. Никога досега Сигни не ги бе изоставяла. И Мазиан знаеше това.

Отклони мислите си от тях и се свърза с лечебницата.

— Как е Дей?

— Дей е добре — отвърна й познатият глас на самия Джанц. — Пуснете ме долу.

— За нищо на света. — Тя го изключи и прехвърли на охраната. — Здрави ли са още костите на нашите затворници след всичко това?

— Цели-целенички.

— Доведете ги тук!

Настани се удобно в креслото си, за да следи развитието на събитията, и мислено си начерта пътя им извън плоскостта на звездната система на Пел, извеждащ ги към безопасен скок със скорост, два пъти по-малка от светлинната. Инспекцията по щетите докладва, че бе декомпресирано само едно помещение и малка част от складираното в търбуха на „Норвегия“ се бе разпиляло в студения космос; пробивът обаче не бе в жилищен сектор, нищо сериозно, нищо, което да повлияе на готовността за скок. Нямаше мъртви. Нямаше ранени. Сигни пое по-спокойно дъх.

Време бе да се измъкнат оттук. Вече от около час сигналите за станалото на Пел сигурно се носеха към кораби, които щяха да ги препратят, докато попаднат в сканерите на Съюза. Районът щеше да стане доста нездравословен за странични наблюдатели.

На таблото пред нея светна лампичка. Тя завъртя стола си и застана с лице към затворниците, които бяха въведени през задната врата със завързани отпред ръце — разумна предпазна мярка в тесните коридори на мостика. Досега външен човек не бе стъпвал на мостика на „Норвегия“ — преди тези двамата. Джош Тали и Деймън Константин бяха изключение.

— Помилвани сте — рече Малори. — Предположих, че ще искате да го знаете.

Те навярно не разбраха смисъла на думите й. Погледите им, отправени към нея, бяха пълни с лоши предчувствия.

— Напуснахме Флотата. Отправили сме се към дълбокия космос, към нещо по-добро. Вие ще оживеете, Константин.

— С нищо не съм го заслужил.

Тя се засмя за миг.

— Така е. Но се ползвате от тази облага, както виждате.

— Какво стана с Пел?

— Високоговорителите ви са били включени. Чули сте ме. Именно това чака Пел и сега Съюзът има избор, нали? Да спаси Пел или да се впусне в лудо преследване на Мазиан. А ние ще се махнем оттук, за да не объркаме нещата.

— Помогнете им! — каза Деймън. — Почакайте, за Бога! Спрете и им помогнете!

Засмя се повторно, изгледа кисело сериозното му лице.

— Какво бихме могли да сторим, Константин? „Норвегия“ няма да вземе никакви бежанци. Не може. Да пуснем вас ли? Не и под носа на Мазиан, нито под този на Съюза. Те моментално ще ни направят на пух и прах…

Но все пак бе възможно — ако се върнеха за ездачите си, минеха покрай Пел…

— Малори — рече Джош, като се приближи до нея толкова, колкото му позволиха пазачите. Опита да се отърси от хватката на ръцете им и тя даде знак да го пуснат. — Малори… Има и друга възможност. Минете на другата страна. Наблизо има кораб, чувате ли ме? Казва се „Чукът“. Можете да се измъкнете. Бихте могли да спрете това… и да получите амнистия.

Нещо явно стигна до съзнанието на Деймън; очите му уплашено погледнаха Тали, после нея.

— Той знае ли? — попита тя Джош.

— Не. Чуйте ме, Малори. Помислете къде ще отидете сега? Колко надалеч и за колко дълго?

— Граф — каза бавно Сигни. — Граф, ще се върнем за ездачите си. Имайте готовност за скок. Когато Мазиан напусне системата, ще влезем напряко, може би пътем ще изхвърлим навън този Константин, така че да опита късмета си при Съюза. Някой товарен кораб може да го прибере.

Деймън видимо преглътна, прехапал устни до степен да не се забелязват.

— Известно ви е, че вашият приятел е съюзист — обърна се към него тя. — Не че е бил, разбирате ли? Той е. Агент на Съюза. От спецслужбите. Навярно знае доста неща, които ще са ни от полза в създалата се ситуация. Места, които да избягваме, кои нулеви точки са известни на противника…

— Малори — примоли се Джош.

Тя затвори очи.

— Граф — рече тя. — Този съюзист ми връща здравия разум. Пияна ли съм или това наистина е разумно?

— Те ще ни убият — заяви Граф.

— Същото ще направи и Мазиан — отвърна Сигни. — Войната ще продължи. Ще се прехвърли от тук към Сол. На ново място, където Мазиан може да намери попълнения, да събере сили. Това вече не е флота. Тя търси какво да заграби, запаси, благодарение на които да продължи. Както и ние по същата причина. А всички нулеви точки, които са ни известни, ги знаят и те. Туй е доста неприятно, Граф.

— Наистина е неприятно — съгласи се Граф.

Погледна Тали, после отново Константин, който криеше надежда под напрегнатото си лице, отчаяно се надяваше. Тя изсумтя презрително и се обърна към Граф, към главния команден пулт.

— Онзи съюзистки наблюдател. Поеми курс към него. Той ще изскочи от сканера, когато долови, че се движим натам. Свържи се с него. Ще си поръчаме една съюзистка флота.

— Ще отидем право към смъртта си, ако междувременно тя се появи наоколо — промърмори Граф.

И това бе истина. Космосът бе широк, но в него съществуваше опасност от сблъскване, колкото по-близо се движеха до онзи определен вектор за излизане от Пел или когато два пресичащи се курса зависеха от далекообхватния сканер.

— Ще рискуваме — каза Сигни. — Използвай повиквателен сигнал.

После върна погледа си върху Джош Тали и Константин. Усмихна се с цялата насъбрала се в нея горчивина.

— Ето че играя играта ти — рече тя на Джош. — По мой начин. Знаеш ли повиквателните им кодове?

— Паметта ми е цялата на дупки — отвърна той.

— Сети се за някой.

— Използвай името ми — предложи Тали. — И това на Габриел.

Малори даде нареждания, после изгледа двамата дълго и замислено.

— Пуснете ги — обърна се накрая тя към пазачите, които ги охраняваха. — Развържете им ръцете.

Те изпълниха заповедта. Сигни извъртя леко креслото си, отклони погледа си за миг към екраните и после го спря обратно на тях, на невероятния факт, че на мостика й присъстват един съюзист и един станцист, пуснати на свобода.

— Намерете си безопасно място — посъветва ги тя. — След момент правим остър завой… а нататък може да стане и по-лошо.

Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475: 01:00 ч. станд.вр., 13:00 ч. алт.вр.

Чувството за летене ги спохождаше от време на време. Сгушиха се един до друг, а някои хайза в коридора отвън стенеха от страх, но не и тези близо до Слънцето-неин-приятел. Те я държаха, така че да не падне, поне тя да е в безопасност. Дори великото Слънце бе разтърсено и се заклатушка по пътя си. Звездите трепереха в мрака, заобикалящ бялото легло и Сънуващата.

— Недей има страх — прошепна старата Лили като погали челото на Сънуващата. — Недей има страх. Сънувай няма нас опасност, няма опасност.

— Включи звука, Лили — промълви Сънуващата докато очите й оставаха спокойно както винаги. — Къде е Сатина?

— Аз тука — обади се Сатина, проправи си път сред останалите и зае мястото на Лили.

Звукът се усили, човешки гласове, които пищяха и се вайкаха по интеркома, опитвайки се да дават нареждания.

— Това е главното управление — каза Сънуващата. — Сатина, Сатина, всички вие, чуйте ме! Те убиха Джон… повредиха станцията. Те идват… хората на Съюза, много мъже-с-пушки, разбирате ли?

— Не идва тука — възрази Лили като се върна при тях.

— Сатина — продължи Сънуващата, загледана в поклащащите се звезди. — Ще ти кажа пътя… всеки завой, всяка стъпка и ти трябва да го запомниш… Можеш ли да запомниш толкова дълго нещо?

— Аз Разказвача — обяви тя. — Аз помни добре, Слънцето-неин-приятел.

Сънуващата й го описа стъпка по стъпка и самият разказ я изплаши, но съзнанието й бе настроено да запаметява — всяко движение, всяко завиване, всяко дребно указание.

— Върви! — рече й накрая Сънуващата.

Сатина стана и припна, повика Синия зъб, извика останалите, всички хайза в обсега на гласа й.

„Норвегия“: 01:30 ч. станд.вр., 13:30 ч. алт.вр.

Комвръзката запращя, празните екрани на далекообхватния сканер изведнъж избухнаха и се покриха с точки. „Норвегия“ промени още по-рязко курса си. Сигни се хвана за пулта и за креслото, усети вкус на кръв в устата си. Светнаха червени аварийни лампи, зазвъня тревогата за претоварване. Джош и Деймън се бяха вкопчили отчаяно в дръжка някъде по средата на една редица, изпуснаха я, плъзнаха се по пода.

— Тук е „Норвегия“, съюзисти, „Норвегия“. Не стреляйте. Не стреляйте. Ако искате да влезете в системата, последвайте ме.

Настъпи задължителната пауза докато сигналът стигне до тях и се върне отговор.

— Продължете по-нататък.

Думи, не изстрели.

— Говори Малори от „Норвегия“. Преминавам към вас, чувате ли ме? Карайте известно време с мен и ще ви дам нужната информация. Мазиан се готви да вдигне Пел във въздуха и да избяга към Сол. Вече е започнал. На борда ми са вашият агент Джошуа Тали и младият. Константин. Ще изгубите една станция, ако не реагирате. Ако не ми вярвате, ще се изправите пред война, водена от Земята.

От другата страна за момент настъпи гробно мълчание. Екранът на бойкомпера светеше и той засичаше противника.

— Говори Азов от „Единство“. Какво е вашето предложение, „Норвегия“? И как да ви повярваме?

— Ние избягахме, получили сте този сигнал. Аз ще поведа отново навътре, а вие ще сте ми ариергард, „Единство“, цялата ваша групировка. Мазиан няма да се съгласи да се бие нито тук, нито някъде наоколо. Не може да си го позволи, разбирате ли ме?

Този път мълчанието бе по-дълго.

— Нареждат се зад нас — съобщи й сканоператорът.

— Възможно най-бързо, мистър Граф!

„Норвегия“ се носеше на границата на катастрофата. От време на време светваха червените сигнали за претоварване, срещу което телата се бунтуваха, сърцата биеха лудо, ръцете трепереха, едва запазвайки необходимия контрол; опитният екипаж издържаше на тази продължителна агония докато бойната синхронизация и инерцията воюваха помежду си. Спокойно и твърдо, задръж по дългата крива, запази, доколкото е възможно, набраната скорост докато се насочваш към Пел… Без съмнение имаха ариергард, Съюзът, който се носеше зад гърба им с максимална скорост — готов да взриви и тях, тъй както възнамеряваше да унищожи Мазиан.

— Давай! — промълви Сигни на Граф. — Продължавай все така, задръж на максимална. Имаме нужда от пълната скорост.

— Опасност на сканера — съобщи им спокоен глас.

На екрана на далекообхватния сканер мигаха мъгляви зелени и златисти петна — препятствия по пътя им, които все още се намираха в паметта на компютъра и се показваха точно там, където той бе запомнил местата им, плюс-минус възможното бавно придвижване на товарен кораб. Влекачи на къси разстояния. Чуваха ги: пискливият тон в паниката зазвуча все по-ниско с тяхното приближаване към корабите.

Граф ги провря покрай влекачите. „Норвегия“ се стрелна през точките на изчислен от компютъра прав курс и после с червени сигнали се насочи пак към Пел. Съюзистите я следваха по петите и се разминаха с профучаване, от което можеха да спрат сърцата на екипажите на убийствено бавните влекачи. До тях стигна дълбок рев от ужас и изчезна отново.

Норвегия… Норвегия… Норвегия… предаваше непрестанно собственият им компютър и ако техните ездачи бяха оцелели, щяха да долетят при това повикване.

На екрана се появиха постоянни червени точки, твърде бързи, за да са на товарни кораби. Компютърът нададе вой от предупреждения. Срещу тях идваше Мазиан. „Европа“, „Индия“, „Атлантик“, „Африка“, „Пасифик“.

— Къде е „Австралия“? — тросна се Сигни на Граф. Неговият опознавателен код не се бе появил с останалите. — Пази се от тях!

Граф трябваше да е чул. Нямаше време за коментар. Флотата се бе събрала на куп и насочила към тях по курс на сблъсък. Ездачите на кръстосвачите бяха прикрепени към техните корпуси, всички прибрани от корабите-майки, готови да скочат — оставен им бе поне този шанс.

— Малори! — чу тя гласът на Мазиан по комвръзката.

Граф го чу също и поведе кораба в главозамайваща маневра, която компютърът превърна в цел за бойкомпера. Дадоха откос по „Европа“, която стреляше по тях и попадения отекнаха по корпуса им. Бяха смазани от ускорението, което се мъчеше да компенсира обратното натоварване, и изведнъж за гърба им избухна огън. Съюзът се бе впуснал в бой, без да се съобразява с тяхната безопасност, без да обръща внимание на техните компютърни сигнали и настървен да порази някого.

— Бягай! — нареди тя на главния пулт и „Норвегия“ направи маневра под едва поносим ъгъл като се отказа да участва в тази битка. Включи се сигнал за тревога. Пред кораба се намираха Пел и Тамдолу, само на няколко минути при субсветлинна скорост.

Продължиха да завиват като компютърът изчисляваше и преизчисляваше курс по допирателната.

На екрана се появи знакът на кръстосвач, намиращ се под тях. „Норвегия“ запази необходимия курс като пултовете горяха в червено, виеше тревога, сблъскването с планетата изглеждаше неизбежно и скоростта им бе твърде голяма, за да я намалят своевременно.

Изневиделица се появиха и други знаци, дребни и образуващи пръстен точно пред носа на кораба.

Норвегия… Норвегия… Норвегия… сигнализира компютърът им.

Техните собствени ездачи.

— Дръж така! — викна Малори на Граф над радостните възгласи на мостика.

Компютърът извърши възможно най-тежката маневра, която кръстосвачът би издържал, направо разкъсващ тласък, продължил пет-шест секунди. Започнаха да намаляват рязко скоростта като през игленото ухо на собствените си ездачи забелязаха „Австралия“, насочен право срещу тях, самият той без ездачи или поне без да ги е разгърнал.

— Таран — рече тя като преглътна вкуса на кръв.

Екраните замигаха в бясна тревога — неизбежно сблъскване и отпред, и отзад, където кораб със субсветлинна скорост се носеше точно зад опашката им, поел същия курс за измъкване от Пел. Шансът за удар бе еднакъв при каквато и да е маневра — отгоре, отдолу или право насреща.

Граф насочи „Норвегия“ надолу; горните станции стреляха и „Австралия“ профуча над тях като полето й хвърли инструментите в хаос. Корпусът изстена и целият кораб подскочи.

Маневрата продължи. Внезапно сигналът изчезна от сканера докато по корпуса им застърга прах.

— Къде са? — ревна Граф на сканоператора.

Сигни прехапа устната си и трепна от болката, всмукна кръвта. „Австралия“ можеше да е изхвърлила екранираща мрежа, можеше да се е взривила. Продължиха да намаляват скоростта, следвайки непроменената й заповед.

— … покрай Пел — стигна до тях глас от някой ездач, а същевременно собственият им сканер започна да показва картината, когато самите те отминаха опасността. — Изгуби крило… мисля, че Едгър изгуби крило.

Нямаше как да видят, „Австралия“ бе само на екрана на далекообхватния сканер — такъв бе ефектът на екраниращата мрежа, установиха те.

— Подравни се! — нареди Малори на ездачите си.

Чувстваше се по-сигурна с тях около „Норвегия“ като четири допълнителни ръце. Едгър нямаше да рискува да получи още повреди, не и ако бе загубил генераторно крило, най-малкото за да отмъсти.

— Те се готвят за скок — чу Сигни. Гласът бе на съюзист, непознат — с чужд акцент. Изведнъж цялата я полазиха ледени тръпки, давайки си сметка, че вече нищо не можеше да се върне обратно.

Върши всичко докрай, казвал й бе Мазиан, от когото бе научила повечето, което знаеше. Не върши половинчати неща.

Тя се отпусна назад в креслото си. В целия кораб цареше мълчание.

Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475

Поне Лили бе останала. Алисия Лукас-Константин зарея поглед по стените, накрая го насочи към малкия пулт, част от излятия бял корпус на самото легло, към двете лампички върху него, едната зелена, другата червена. Сега светеше червената. Бяха на собствено захранване.

Имаше проблеми с електроенергията. Лили навярно не го разбираше; тя си служеше с техниката, но това, което я захранваше, вероятно представляваше загадка за нея. Очите на тамдолката оставаха спокойни, ръката й нежна, милваща косата й — нейният единствен контакт с живите.

Подаръците на Анджело, инфраструктурата около Алисия, се бе оказала упорита колкото собствения й мозък. Екраните продължаваха да сменят картините, машините не спираха да изтласкат кръв във вените й и Лили стоеше край нея.

Имаше бутон за изключване. Ако я помолеше Лили, която нямаше представа, тя щеше да го натисне. Но туй бе жестоко към тамдолката, която я обичаше и й вярваше.

Не го стори.

„Норвегия“

Деймън внимателно напусна мястото си, опипа замаяно пътя си покрай редиците с контролни уреди и оператори, за да стигне до Малори. Изпитваше болка — едната му ръка бе одрана, прешлените на врата му бяха сковани. Едва ли имаше жива душа на „Норвегия“, на която да й бе спестено това мъчение, не и сред операторите, нито самата Сигни. От своето място пред главния пулт за управление тя извърна студените си очи към него, завъртя креслото си, кимна леко.

— Ето че изпълнихме желанието ви — рече тя. — Съюзът е тук. Сега той няма нужда да преследва Мазиан. Със сигурност знае къде е отишъл. Обзалагам се, че ще оценят колко полезно им е да имат база на Пел. Те ще спасят станцията ви, мистър Константин, вече няма съмнение. Така че е крайно време да се махнем оттук.

— Казахте, че ще ме пуснете — напомни й той.

Очите й помръкнаха.

— Не насилвайте късмета си. Може би ще ви прехвърля заедно със съюзисткия ви приятел на някой търгарски кораб, когато поискам. Ако поискам. Някога.

— Там е моят дом — възрази той. Събрал бе аргументи, но гласът му затрепери, карайки го да забрави всякаква логика. — Родната ми станция… Моето място е там.

— Мястото ви сега не е никъде, мистър Константин.

— Нека поговоря с тях. Ако успея да убедя Съюза за временно примирие, така че да се приближим достатъчно… Познавам станцията. Мога да управлявам системите в главното управление; операторите може би са мъртви. Те са мъртви, нали?

Малори извъртя креслото и се захвана със собствената си работа. Давайки си сметка за опасността, Деймън се наведе напред и постави ръка върху страничната облегалка на креслото й, така че тя да не може да го пренебрегне. Един войник се приближи, но изчака нареждания.

— Капитане, стигнали сте вече дотук. Обръщам се с молба към вас като към офицер на Компанията. Вие бяхте такъв. За последен път… за последен път, капитане. Върнете ме на Пел. Ще уредя да напуснете станцията отново, свободни. Заклевам се, че ще го сторя.

Сигни остана дълго мълчалива.

— Нима ще избягате оттук победени? — попита я той. — Или предпочитате да си тръгнете спокойно?

Тя се обърна към него и не му бе никак приятно да я погледне в очите.

— Май ви се излиза на разходка, а?

— Върнете ме обратно — отвърна Деймън. — Сега. Докато има смисъл. Или никога. Защото по-късно ще е безсмислено. Тогава няма да е останало нищо, което мога да направя, освен също да умра.

Устните й се свиха. Постоя известно време абсолютно неподвижна, загледана в него.

— Ще направя, каквото мога. До известни граници. Ако те решат да се отнесат към примирието ви така, както мисля, че аз бих се отнесла… — Тя стовари ръката си върху облегалката на креслото. — Това тук е мое. Този кораб. Трябва да го разберете. Тези хора… Бях офицер на Компанията. Всички бяхме. И Съюзът няма да пожелае да ни остави на свобода. Туй, за което ме молите, може да се обърне в престрелка в непосредствена близост до безценната ви станция. Съюзът иска кожата на „Норвегия“. Отчаяно я иска, защото знае какво ще направим. Аз няма как да оцелея, станцисте, защото няма пристанище, в което бих посмяла да вляза. Аз няма да се върна. Никога. Никой от нас. Граф, насочете ни спокойно към Пел.

Деймън се отдръпна, като прецени, че това бе най-разумното, което можеше да стори за момента. Заслуша се в еднопосочната комвръзка, до която имаше достъп — „Норвегия“ съобщаваше на съюзистката флота, че навлиза в системата. Изглежда имаше някакви възражения. „Норвегия“ ги оспори.

Ръка докосна рамото му. Извърна се и видя до себе си Джош.

— Съжалявам — рече Тали.

Той кимна, без да изпитва злоба. Джош бе имал малки възможности за избор.

— Добре, Съюзът те иска — обяви Малори. — Да му бъдеш предаден.

— Ще отида.

— Глупак — сопна му се тя. — Те ще ти промият мозъка, не знаеш ли?

Константин се замисли върху това. Спомни си как Джош бе седял срещу него от другата страна на бюрото и бе поискал документите, за да довърши процеса, започнат на Ръсел. Хората го преживяваха. Както Джош.

— Ще отида — повтори той. Сигни го погледна начумерено.

— Става дума за твоя мозък — каза тя. — Най-малкото докато не попаднеш в ръцете им. — После рече в микрофона: — Говори Малори изглежда не можем да се споразумеем, капитане. Не съм съгласна с вашите условия.

Настъпи дълга пауза. От другата страна мълчаха.

На сканера се появи Пел, над която корабите на Съюза бяха надвиснали като лешояди над мърша. Изглежда един от тях бе влязъл в док. Далекообхватният сканер показваше пръснати червени точки сред златисто петно навън около мините — влекачите на къси разстояния, и самотното местоположение на още един кораб, представен с мигаща светлинка в самия край на обхвата — намиращ се извън обсега на сканера, но все още в паметта на компютъра. Нищо не се движеше, освен четири точки съвсем недалеч от „Норвегия“, които се приближаваха във все по-свита група.

Кръстосвачът бе извършил относително спиране, движение по инерция едновременно с всичко останало в системата.

— Говори Азов от „Единство“ — стигна до тях глас. — Капитан Малори, имате разрешение да влезете в док заедно с вашия пътник, за да го оставите там. Позволяваме ви да се приближите до Пел, гражданите на Съюза ви благодарят за вашето неоценимо съдействие. Съгласни сме да ви допуснем сред Съюзистката флота такива, каквито сте сега, въоръжени и с настоящия ви екипаж. Край.

— Говори Малори. Какво се гарантира на пътника ми?

Граф се наведе към нея. Посочи с пръст нагоре. Из „Норвегия“ отекна чукването на нещо по корпуса й, после затварянето на люк. Деймън погледна разсеяно към сканера.

— Току-що се прибра ездач — рече Джош над рамото му. — Събират ездачите си. Могат да се засилят за скок…

— Капитан Малори — долетя обратно гласът на Азов. — На борда си имам представител на Компанията, който ще ви заповяда да предприемете такива действия…

— Ейръс може да си гледа работата — отвърна тя. — Ще ви кажа какво искам за това, което ви давам. Привилегии за влизане в док по пристанищата на Съюза и документи за свободен достъп. Или може би ще пусна ценният ми пътник да излезе на разходка.

— Можем да обсъдим подробно тези неща по-късно. Пел е в криза. Животът на хората се намира в опасност.

— Разполагате с компютърни специалисти. Нима те не могат да се справят със системата?

Последва ново мълчание.

— Капитане, ще получите каквото искате. Ако обичате да влезете в док, съблюдавайки мерките ни за безопасност, щом желаете тези документи. На станцията има проблеми, свързани с туземните работници. Те питат за Константин.

— Тамдолците! — възкликна Деймън. Изведнъж си представи ужасяваща гледка на тамдолците, изправени срещу войниците на Съюза.

— Изтеглете корабите си от тази станция, капитан Азов. „Единство“ може да остане в док. Аз ще се приближа от другата страна, а вие се погрижете никой от корабите ви да не напусне заетите от вас позиции. Ще стрелям по всичко, което се появи зад опашката ми, без да задавам въпроси.

— Съгласен съм — отвърна Азов.

— Това е лудост — възмути се Граф. — Каква ни е сега печалбата от всичко? Те няма да ни дадат такъв документ.

Малори не отговори.