Серия
Сага за сянката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 22 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

ИК ЕРА, София, 2004


На Дик и Хейзи Браун,

в чийто дом никой не остава гладен

и в чиито сърца

всеки е добре дошъл.

Предговор

Строго погледнато, тази книга не е продължение, защото започва там, откъдето започва и „Играта на Ендър“, и свършва приблизително на същото място. Всъщност това е нов преразказ на същата история — много от героите и местата са същите, ала видени от перспективата на друг герой. Трудно бихме могли да определим какво точно представлява книгата. Съпътстващ роман? Паралелен роман? Или „паралакс“, ако мога да приложа този научен термин към литературата.

В идеалния случай този роман би могъл да се чете както от хора, които никога не са чели „Играта на Ендър“, така и от читатели, които го знаят наизуст. Тъй като той не е продължение, няма нужда да познавате романа „Играта на Ендър“ — там няма нищо, което да не се съдържа и тук. Но все пак, ако съм успял да постигна литературната си цел, тези две книги взаимно се допълват. Която и да прочетете първа, другата би трябвало да бъде оценена според собствените си достойнства.

Години наред аз с благодарност следях как „Играта на Ендър“ набираше все повече популярност, особено сред читателите в училищна възраст. Макар тази книга принципно да не бе предназначена за юноши, тя бе прегърната от мнозина в тази възрастова група, както и от много учители, които намират приложение на книгата в клас.

Това, че съществуващите продължения — „Говорителя на мъртвите“, „Ксеноцид“ и „Деца на разума“ — така и не се харесаха толкова на по-младите читатели, никога не ме е учудвало. Причината явно е, че в центъра на „Играта на Ендър“ стои едно дете, докато в продълженията се разказва за възрастни. Може би по-важното е, че „Играта на Ендър“ — поне на преден план — е героичен, приключенски роман, докато продълженията са съвсем друг вид проза. Тя е с по-бавно темпо, по-съзерцателна и наблягаща на идеите, а и разглежда теми, не така непосредствено актуални за по-младите читатели.

Наскоро обаче осъзнах, че 3000-годишната пропаст между „Играта на Ендър“ и нейните продължения оставя изобилно пространство и за други продължения, по-тясно свързани с първата книга. Всъщност в известен смисъл „Играта на Ендър“ няма продължения, защото останалите три книги сами по себе си разказват една съвсем отделна, цялостна история.

Известно време сериозно флиртувах с идеята да открия вселената на „Играта на Ендър“ за други писатели. Дори поканих един, от чието творчество се възхищавам — Нийл Шустърман, за евентуална съвместна работа по романи за съучениците на Ендър Уигин от Военното училище. В разговорите ни се изясни, че най-уместно би било да започнем с Бийн, детето-войник, с когото Ендър се държи по същия начин, както собственият му учител-възрастен се държи с него.

А после се случи и друго. Колкото повече разговаряхме, толкова повече аз ревнувах от това, че Нийл, а не аз, ще напише такава книга. Най-сетне проумях, че далеч не съм приключил с писането за „деца в космоса“, както цинично наричах проекта, и всъщност имам какво още да кажа. Бях научил това-онова през десетината години, изминали от първото издание на „Играта на Ендър“ през 1985 г. И така, макар все още да се надявам двамата с Нийл да работим заедно, аз сръчно си върнах проекта обратно.

Скоро открих, че да се разкаже два пъти една и съща история, но по различен начин, е по-трудно, отколкото изглежда. Пречеше ми това, че макар героите — от чиято гледна точка се изхожда — да са различни, авторът е един и същ, с един и същи вътрешен мироглед. Помагаше ми това, че през изминалите години бях научил някои неща, благодарение на които успях да повдигна други проблеми и да подходя с по-дълбоко разбиране към проекта. И двете книги са плод на един и същи ум, който обаче с времето се е променил. Те черпят от едни и същи детски спомени, но от различна перспектива. За читателя паралаксът се създава от Ендър и Бийн — две отделни личности, които преживяват едни и същи събития. За писателя паралаксът се създава от дванайсет години, през които по-големите ми деца пораснаха, родиха се по-малки, светът около мен се промени, а аз научих някои неща за човешката природа и изкуството, които преди ми бяха непознати.

Сега вие държите тази книга в ръце. Дали за вас този литературен експеримент ще има успех, ще прецените единствено самите вие. За мен си струваше отново да се потопя в същия кладенец, защото водата този път напълно се бе сменила, и макар да не се е превърнала във вино, поне има различен вкус, защото е черпена с друг съд. Надявам се да ви хареса също толкова, ако не и повече.

 

Грийнсбъро, Северна Каролина,

януари 1999 г.