К. Дж. Чери
Светът на Пел (13)

Глава първа

1

Основна база на Тамдолу: 2.9.52 г.

Небето бе ясно през цялата сутрин, само няколко пухкави кълбенца се бяха наредили по хоризонта на север оттатък реката. А хоризонтът бе доста далеко — за да стигнат от него до базата на Тамдолу, на облаците им трябваше обикновено ден и половина и хората планираха да използват тази пауза, за да закърпят пътя, разяден при последния порой и откъснал ги от база четири и от всички останали лагери нататък по веригата. Надяваха се, че това е била последната зимна буря. Пъпките по дърветата се бяха издули до пукване и филизите на житните култури, притиснати от придошлата вода към кръстатите решетки в полетата, скоро щяха да искат разреждане и прехвърляне в постоянните им лехи. Основната база щеше да изсъхне първа, после идваше ред на другите надолу по реката. Днес речното ниво бе малко по-ниско според сведенията от мелницата.

Емилио изпрати с поглед гъсеничния транспортьор с доставките, който тръгна по калния път покрай реката. После закрачи по стръмната, добре утъпкана пътека към по-високите места, където бяха куполите, потънали сред хълмовете — куполите бяха станали два пъти повече от преди, без да се броят онези, прехвърлени надолу в равнината. Наоколо без никакъв синхрон бучаха компресорите — неспиращият пулс на човечеството върху Тамдолу. Помпите добавяха своето пъшкане, като изхвърляха водата, проникнала в куполите въпреки всичките им усилия да изолират подовете, още помпи работеха долу край дигите на мелницата и отсреща в полята.

Пролет. Въздухът навярно ухаеше прекрасно за туземците. Хората не усещаха много от него, докато дишаха с приглушени съскания и паузи през маските. Емилио чувстваше върху гърба си приятната топлина на слънцето и се радваше на деня. Тамдолци сновяха наоколо, изпълняваха задачите си с по-малко сръчност, отколкото с излишни движения, като предпочитаха да изприпкат десет пъти, носейки по шепа, вместо да извършат еднократен неудобен курс при пълно натоварване. Смееха се, изпускаха и малкото, което пренасяха, за да направят някоя шега при всяка възможност. Той наистина бе изненадан, че продължаваха да работят при толкова видимото настъпване на пролетта. При първата ясна нощ те бяха държали буден целия лагер с бърборенето си, сочеха щастливи към звездното небе и говореха на звездите; при първото ясно утро бяха махали с ръце на изгряващото слънце, приветствайки с викове и пляскане светлината му — но и хората бяха прекарали този ден с приповдигнато настроение при първия ясен знак за края на зимата. Сега бе осезаемо по-топло. Женските бяха почнали да се държат самодоволно, а мъжкарите да правят лудории; доста често от гъсталака или от разпъпналите дървета по хълмовете можеше да се чуе песента на тамдолец, който извива трели, цвърчи и свирука нежно и страстно.

Но ситуацията още не бе толкова налудничава, колкото щеше да стане, когато дърветата напълно разцъфнеха. Тогава щеше да настъпи период, през който хайза щяха да загубят всякакво желание за работа, да се впуснат в своите скитания — първо женските сами, после мъжкарите, следвайки ги послушно — към места, където хората не се натрапваха. През лятото доста от женските в третия цикъл щяха да се закръглят все повече и повече — поне дотолкова, доколкото можеха да се закръглят жилавите хайза, — за да родят през зимата, сгушили се навътре в тунелите под хълмовете, дребосъчета с дълги крайници и яркочервена бебешка козина, които щяха да се разхождат наоколо като самостоятелни индивиди през идната пролет, далеч от погледа на хората.

Емилио подмина игрите на хайза, изкачи се по застланата с трошен камък пътека до центъра за управление в купола, който се намираше най-високо на хълма. Ушите му доловиха хрущене на чакъл зад гърба му и поглеждайки назад, видя Сатина, която куцукаше по стъпките му, разперила ръце, за да пази равновесие, докато голите й нозе се набиваха върху острите камъчета, а лицето й се кривеше от болка по тази пътека, предназначена за ботушите на хората. Нейната имитация на походката му го накара да се усмихне. Тя спря и също му се усмихна, необичайно пременена с меки кожички и мъниста върху червена права рокля от изкуствен плат.

— Совалка идва, Константин-мъж.

Така беше. През този ясен ден трябваше да пристигне совалка. Беше й обещал въпреки здравия разум, въпреки правилото, че не бива да се разчита през пролетта, тя и партньорът й да изкарат един период на станцията. Ако имаше тамдолец, който наистина се бе превивал под тежки товари, това бе Сатина. Толкова отчаяно се бе опитвала да му направи впечатление — „Виж, Константин-мъж, аз работи добър.“

— Приготвила си се за път — забеляза той. Тя показа няколкото малки вързопа, пълни с кой знае какво, които бе окачила по тялото си, потупа ги и се усмихна радостно.

— Аз приготвил. — Лицето й стана тъжно и тя протегна разтворените си ръце. — Идва обича теб, Константин-мъж, теб и твой приятел.

Съпруга. Хайза така и не бяха проумели какво е съпруг и съпруга.

— Влез — покани я той.

Очите й светнаха от удоволствие. Тамдолците не бяха допускани дори в околността на главния купол. Много рядко някой от тях бе канен вътре. Емилио слезе по дървените стъпала, изтри ботушите си в рогозката, пусна Сатина да мине напред и я изчака да нагласи собствения си дихател пред лицето, преди да отвори вътрешната врата на шлюза.

Неколцината мъже, които работеха вътре, вдигнаха глави, изгледаха ги и някои се смръщиха при вида й, после се върнаха отново към задачите си. Тук се помещаваха офисите на много от техниците, като пространството бе разделено от ниски панели от плетена ракита. Ъгълчето, което той делеше с Милико, бе най-отзад, където единствената солидна стена в големия купол им позволяваше да разполагат с лично място за уединение — стаичка три на три с покрит с рогозка под, която служеше едновременно за спално помещение и офис. Той отвори вратата между шкафовете и Сатина го последва, оглеждайки се така, сякаш не можеше да възприеме и половината от това, което виждаше. „Не е привикнала към покрив над главата си — помисли си, като си представи колко огромна би била промяната за един тамдолец, изпратен внезапно на станцията. — Без ветрове, без слънце, заобиколена само от стомана, горката Сатина.“

— Виж ти — възкликна Милико, като вдигна поглед от разстланите карти върху леглото им.

— Обича теб — рече тамдолката и пристъпи съвсем уверено, прегърна Милико и опря бузата си до нейната, макар да й пречеше дихателят.

— Заминаваш ли? — попита съпругата на Константин.

— Отива твой дом — отговори Сатина. — Вижда дом на Бенет. — Тя се поколеба, скръсти стеснително ръце зад гърба си, поизправи се, гледайки ту единия, ту другия. — Обича Бенет-мъж. Вижда негов дом. Пълни очи в негов дом. Прави наши очи топъл, топъл.

Понякога в приказките на тамдолците нямаше никакъв смисъл; друг път идеите се улавяха от брътвежа им с учудваща яснота. Емилио я изгледа с известно чувство на вина, защото за цялото време, откакто контактуваха с туземците, никой от тях не се бе научил да казва повече от десетина цвърчащи тамдолски думи. Най-големи успехи бе имал Бенет.

Хайза обожаваха подаръците. Потърси нещо подходящо, забеляза на лавицата над леглото черупка, която бе намерил край реката. Взе я и я даде на Сатина, чиито тъмни очи блеснаха. Тя го прегърна и заяви:

— Обича теб.

— И аз те обичам, Сатина — отвърна й той. Обви с ръка раменете й, съпроводи я през офисите до шлюза. Тя отвори външната врата свали маската си и му се усмихна, като махна с ръка.

— Аз отива работи — каза тя.

Скоро щеше да пристигне совалката. Човек не би се трудил през деня, в който напуска работното си място. Но Сатина хукна навън, като тресна леката врата, желаейки да покаже старанието си, сякаш някой можеше да промени решението си в последния момент.

Вероятно не бе правилно да й се приписват човешки подбуди. Навярно бе израз на радост или благодарност. Тамдолците нямаха понятие от заплати; те приемаха „дарове“.

Бенет Джейсинт се бе отнасял с разбиране към тях. Те се грижеха за гроба му. Оставяха там най-хубавите черупки, кожички, създаваха онези възлести скулптури, които означаваха нещо важно за тях.

Емилио се прибра в центъра за управление, в жилището си, при Милико. Свали си сакото, остави го на закачалката върху стената, на врата му остана да виси дихателят — украшение, което носеха от обличане на дрехите сутринта до събличането им преди лягане.

— Получих прогноза за времето от станцията — информира го съпругата му. — Ще трябва да оправяме отново пътя — подир ден-два следващата буря ще ни връхлети откъм морето.

Той изруга; толкова струваха надеждите за пролет. Милико му направи място сред схемите на леглото, Емилио седна и проучи зоните на поражение, които тя бе отбелязала с червено, наводнените райони, показани им от станцията — по протежението на дългите редици от кръгчета, обозначаващи лагерите, които бяха изградили край непавираните, разчистени с човешки труд пътища.

— О, ще стане и по-зле — възкликна тя, като му показа топографската карта. — Компютърът предсказва достатъчно валежи с тази буря, че да залеят отново и сините области. До самия праг на база две. Но по-голямата част от шосето би трябвало да остане над нивото на водата.

Емилио се смръщи и въздъхна леко.

— Можем само да се надяваме.

Пътят бе особено важен; полетата можеха да стоят наводнени още със седмици, без да се навреди на друго, освен на графиците им. Местните зърнени култури се развиваха във вода, зависеха от нея в първоначалната фаза на естествения си цикъл. Решетките предпазваха младите растения да не бъдат отнесени надолу по реката. Най-много страдаха съоръженията и нервите на хората.

— Тамдолците имат най-доброто решение — каза той. — Зарязват всичко през зимата, скитат, когато разцъфнат дърветата, любят се, свиват гнезда нависоко и чакат житото да узрее.

Милико се усмихна, като продължи да нанася знаци по картите.

Емилио въздъхна и след като не му обърнаха внимание извади пластмасовата табла, която му служеше за писалище. Захвана се със собствените си задачи — да преразпределя оборудването с нови приоритети. Вероятно, помисли си той, ако помолеше тамдолците и им поднесеше специални дарове, вероятно те щяха да се задържат малко повече, преди да тръгнат на пролетните си скитания. Съжаляваше, че губи Сатина и Синия зъб; двамата му бяха от голяма помощ, като убеждаваха другарите си в открит спор за неща, които техният Константин-мъж много искаше да бъдат направени. Но това имаше две страни: Сатина и Синия зъб искаха да заминат, те желаеха нещо, което зависеше от него, и беше ред да го получат, преди да настъпи пролетта и да изгубят самоконтрол.

Той разпределяше опитни работници, новообучени и хора от И-зоната във всяка от новите бази по целия път, като се стараеше да спазва такова съотношение, че да няма опасност от бунт в групите. Опитваше се да превърне изпратените тук бежанци в работници въпреки убеждението им, че са използвани, да повдигне духа им, като посочваше, че надолу по реката изпращаха по-надеждните. Докато на него му се налагаше да задържи най-лошите в основната база, в онзи огромен купол, който многократно бе разширяван и снаждан, така че името му вече не отговаряше на вида му — постройката покриваше неравномерно съседния хълм и представляваше непрестанен проблем. Техниците бяха настанени в близките няколко купола, към които се стремяха заради удобството им; те винаги се опъваха, когато трябваше да бъдат преместени при по-примитивни условия край кладенците или в новите лагери, където щяха да са насаме с гората, наводненията, бежанците и странните хайза.

Комуникациите винаги създаваха затруднения. Имаха комвръзка, но на по-отдалечените места се чувстваха самотни. Най-доброто би било да имат въздушен транспорт, но единственият малък самолет, който бяха построили преди няколко години, катастрофира на пистата по-миналата пролет — леките машини не бяха подходящи за бурите на Тамдолу. В плана им бе включено разчистване на площадка за кацане на совалките, поне за база три, но изсичането на дърветата трябваше да се съгласува с тамдолците, а темата бе деликатна. При нивото на техниката, с която разполагаха на планетата, гъсеничните транспортьори все още бяха най-ефикасното средство за придвижване — спокойни и бавни, какъвто винаги е бил и самият ритъм на живота на Тамдолу, те си пробиваха път през тиня и вода за учудване и възхищение на туземците. Нефт и зърно, дървесина и зимни зеленчуци, сушена риба, опит да се опитомят стигащите им до колената питсу, за които местните жители ходеха на лов. („Ти лош — бяха заявили тамдолците, — прави тях топъл в твой лагер и ти яде, това не хубав.“ Но неколцина от тях в база едно бяха станали пазачи на стада и те всички се бяха научили да ядат месото на домашни животни. Лукас бе наредил така и това бе един от неговите проекти, който бе сработил добре.) На планетата хората бяха добре екипирани, изхранваха себе си и станцията дори след масовото прииждане. Задачата не бе малка. Производствените предприятия горе на станцията и на Тамдолу работеха без прекъсване. Да се задоволяват сами, да изработят на място всеки един артикул, който обикновено внасяха, да изпълнят заявките не само за себе си, но и за пренатоварената станция и да заделят каквито могат запаси — всичко това бе грижа на обитателите на Тамдолу, а най-лошото бе свръхнаселението, бремето, което представляваха хората, отгледани на станции — от Пел и бежанците, които никога не бяха стъпвали на планета. Вече не можеха да разчитат на търговията, която някога бе свързвала Викинг и Маринър, Есперанс и Пан-Париж, Ръсел и Вояджър, както и други в собствен Голям кръг, за да задоволяват взаимно нуждите си. Никоя от останалите станции не би могла да продължи сама; никоя от тях не разполагаше с необходимия за целта жив свят — жив свят и хора, които да го управляват. Понастоящем в съвета се разглеждаха планове и бяха изпратени първите екипи да се започне отдавна отлагания рудодобив на самата планета, да се осигури втори източник на материали, каквито се намираха в свободно състояние в системата на Пел — просто в случай че нещата се влошат повече, отколкото някой би искал да си представи. През лятото, когато отново станеше възможно да се разговаря с тамдолците, щяха да стартират широкомащабни нови програми, които да се изпълнят по възможност през есента, когато туземците бяха в най-трудолюбивия си период, когато хладните ветрове ги караха да се замислят пак за зимата и те сякаш не спираха нито за миг да работят за хората и да пренасят мек мъх в собствените си тунели под гористите хълмове.

Тамдолу щеше да се промени. Човешкото население на планетата се бе увеличило четирикратно. Емилио съжаляваше за това, както и съпругата му. Вече бяха разчертали нови райони, върху разпънатите карти на Милико — места, където никога не трябваше да стъпва човешки крак, красиви места, такива, за които знаеха, че са свещени, и други, които бяха особено важни за жизнения цикъл на хайза и други диви същества като тях.

Трябваше да блокира такива планове в съвета още в самия им зародиш, още тази година, преди да се е увеличило още повече напрежението. Да се организира защитата на неща, които трябваха да останат незасегнати. Вече усещаха натиска върху себе си. На планетата се забелязваха рани — пушекът на мелницата, посечените стволове на дърветата, грозните куполи и нивите, заградени по бреговете на реката и разчистени с брадва по продължението на калните пътища. Бяха искали да разкрасят нещата в процеса на изграждането им, да създадат градини, да скрият шосетата и постройките, но възможността бе пропусната.

Те нямаше да позволят — така бяха решили заедно Емилио и Милико, — нямаше да позволят да бъдат нанесени повече щети. Обичаха Тамдолу, както добрите, така и лошите страни на този свят, влудяващите хайза и яростта на бурите. Хората винаги можеха да потърсят убежище на станцията, където ги чакаха стерилните коридори и меките мебели. Но Милико и той се чувстваха добре тук; приятно им бе да се любят през нощта, докато навън дъждът потропваше по пластмасовия купол, компресорите боботеха в мрака, а някъде съвсем наблизо извиваха лудо гласове нощните създания на Тамдолу. Радваха се на променящото се час по час небе, на свиренето на вятъра в тревата и в гората около тях, смееха се на шегите на тамдолците и господстваха над цялата планета с властта си да решат всички проблеми, освен времето.

Тъгуваха по дома, липсваха им семейството и онзи различен, по-широк свят; но говореха за друго — мечтаеха дори да си построят собствен дом, в свободното си време, през идните години, когато тук щеше да е възможно да се изграждат домове. Тази надежда, която изглеждаше по-близка преди около година, когато настаняването на Тамдолу все още ставаше спокойно и лесно, преди да дойдат Малори и другите, преди И-зоната.

Сега те просто се чудеха как да оцелеят при обстоятелствата, в които живееха. Прехвърляха хора насам-натам под охрана, страхувайки се от злините, които те биха могли да направят. Създаваха нови бази на най-примитивно ниво, зле подготвени. Опитваха се да се грижат едновременно за природата и тамдолците и да се преструват, че нищо лошо не се е случило на станцията.

Емилио приключи с разпределението, излезе и го подаде на диспечера Ернст, който бе също счетоводител и компютърен специалист — всеки от тях изпълняваше по няколко длъжности. Върна се в спалнята офис и погледна Милико с нейната камара карти.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. Смяташе да отиде следобед в мелницата, а сега се надяваше да изпие на спокойствие чаша кафе и пръв да се добере до микровълновата фурна — лукс, който бе друга привилегия на този купол, — да има време да поседи и да си почине.

— Почти свърших — каза тя.

Чу се камбана, три остри удара, които объркаха деня. Совалката пристигаше по-рано; той бе предполагал, че ще дойде вечерта. Поклати глава и рече:

— Все пак има време за обяд.

 

 

Совалката кацна, преди да са се нахранили. Всички в центъра за управление бяха разсъждавали като тях и диспечерът Ернст ръководеше нещата между хапките от сандвича си. Денят бе тежък за всички.

Емилио погълна последния залък, допи кафето и си взе сакото. Милико обличаше нейното.

— Докарали са ни още типове от И-зоната — обади се Джим Ернст от диспечерския пулт и след малко добави достатъчно високо, че да се чуе из целия купол: — Цели двеста. Сигурно са ги натъпкали в хладилния трюм като сушени риби. Ало, совалката, какво смятате, че трябва да правим с тях?

Отговорът дойде с пращене, накъсан и едва разбираем. Емилио поклати отчаяно глава и като се приближи до Джим Ернст, се надвеси над рамото му:

— Предупреди И-купола, че ще трябва да потърпят малко пренаселване, докато успеем да прехвърлим част от тях надолу по пътя.

— Повечето от И-купола са се прибрали за обяд — напомни му диспечерът.

По принцип избягваха да правят съобщения, когато бежанците се бяха събрали заедно, защото бяха склонни да изпадат в истерия.

— Предай им го — нареди той на Ернст, който съобщи информацията по интеркома.

Емилио постави дихателя си и излезе, последван от Милико.

 

 

Пристигнала бе най-голямата совалка, от която разтоварваха малкото неща, които бяха поискали да им доставят от станцията. Повечето стоки се пренасяха в обратната посока — консерви с тамдолски продукти чакаха в складовите куполи да бъдат натоварени и откарани, за да нахранят Пел.

Когато стигнаха площадката за кацане отвъд хълма, първите пътници тъкмо бяха започнали да слизат по рампата — облечени в комбинезони хора със съсипан вид, които навярно се бяха изплашили до смърт по време на полета, натъпкани в товарни трюмове, по-многобройни, отколкото бе редно и определено повече на брой, отколкото на Тамдолу можеха нормално да поемат наведнъж. Имаше няколко по-добре изглеждащи доброволци, загубили при тегленето на жребия; те се отделиха настрана. Но около совалката чакаше охрана с пушки, за да събере в една група пристигащите от И-зоната. Сред тях имаше възрастни хора и най-малко десетина деца, семейства и части от тях, ако се погледнеше формално, въобще хора, които имаха слаби шансове да оцелеят в изолационните секции на станцията. Хуманитарен трансфер. Такива хора само заемаха място и натоварваха допълнително компресорите, а според категоризацията им на тях не можеше да се поверява по-леката, но и по-отговорна работа с машини или жизненоважно оборудване. Трябваше да им бъде възложен физически труд, и то според силите им. Колкото до децата, добре, че поне нямаше твърде невръстни за работа или твърде малки, че да не разбират защо трябва да се носи маска или как да се смени спешно цилиндър на дихател.

— Толкова много беззащитни хора — каза Милико. — Баща ти какво си мисли — че тук е пансион ли?

Емилио вдигна рамене.

— Нещо по-добро от И-зоната на Тамгоре, предполагам. По-леко. Надявам се, че са ни докарали новите компресори и пластмасовите панели.

— Обзалагам се, че не са — мрачно отвърна жена му. Откъм базата и куполите зад хълма долетяха писъци, тамдолски гласове, нищо необичайно; той погледна през рамо, без да забележи причината за виковете, и не им обърна повече внимание. Слизащите от совалката бежанци обаче се сепнаха, като чуха шума. Охраната ги подкани наново.

Писъците продължаваха. Това не беше нормално. И той, и Милико се извърнаха.

— Остани тук — рече й той — да наглеждаш работата. Хукна по пътеката нагоре по хълма и изведнъж му се зави свят от ограничената пропускливост на дихателя. Стигна до билото, постройките изникнаха пред погледа му и пред гигантския И-купол видя нещо, което приличаше на сбиване, пръстен от тамдолци, оградил разбунено човешко множество, а през шлюза излизаха все нови и нови бежанци. Всмукна въздух и се понесе надолу колкото го държаха краката, а от редицата на тамдолците се отскубна фигура, която пък побягна насреща му с всички сили — Синия зъб на Сатина, познаваше го по червено-кафявия цвят на козината му, какъвто рядко се срещаше при по-възрастните.

— Лукас-мъж — изсъска Синия зъб, като се изравни с него, подскачайки и танцувайки от притеснение. — Лукас-мъж е луд всички.

Това не се нуждаеше от превод. Беше му ясно какво става там, още щом мярна охраната Брон Хейл и групата му от полски надзиратели. Неколцина бежанци крещяха, а пазачите бяха вдигнали пушките си. Хейл и хората му бяха хванали един младеж и му бяха дръпнали маската, така че той не можеше да си поеме дъх. Държаха губещото сили момче като заложник в редиците си под дулото на пистолет, насочили оръжия към останалите. Бежанците и заобиколилите ги тамдолци пищяха.

— Престанете! — изрева Емилио. — Разпръснете се!

Никой не му обърна внимание и той влезе сам в кръга, а Синия зъб остана отзад. Разбута мъжете с пушките и закачи неколцина, преди изведнъж да си даде сметка, че нямаше оръжие, че бе с голи ръце и самичък, и тези наоколо не бяха свидетели, а тамдолци и бежанци.

Всички отстъпиха. Той дръпна момчето от пазачите, които го държаха, и то се срина на земята; наведе се, чувствайки оголен собствения си гръб, вдигна падналия дихател и го постави върху лицето на младежа, притисна го. Някои от И-тълпата се опитаха да пристъпят напред и един от хората на Хейл стреля пред краката им.

— Престанете! — викна Емилио. Изправи се, като всеки мускул от тялото му трепереше, погледна към няколкото десетки И-работници, излезли навън, към другите, които заради блъсканицата не успяваха да си пробият път. Към десетте въоръжени мъже вдигнали пушките си. Изтръпна целият, като си помисли за бунт, за Милико оттатък хълма, за възможността да му се нахвърлят. — Назад — кресна той на И-тълпата. — Успокойте се! — И се обърна към Бран Хейл — млад, ядосан и нагъл: — Какво стана тук?

— Опита се да избяга — каза Хейл. — Маската падна в борбата. Понечи да грабне пушка.

— Лъже! — нададоха глас от И-тълпата в опит да заглушат думите на надзирателя.

— Истина е — отвърна Хейл. — Не искат повече бежанци в техния купол. Започна бой и този хулиган реши да се отскубне. Но го хванахме.

От страна на И-групата хорово запротестираха. Една жена отпред плачеше.

Емилио се огледа, едва успявайки сам да си поеме дъх. Момчето в краката му май се свести, гърчеше и се кашляше. Тамдолците се скупчиха с тревога в тъмните им очи.

— Сини зъбе — рече той, — какво се случи?

Погледът на Синия зъб се спря на един от хората на Бран Хейл. И нищо повече.

— Мой очи вижда — чу се друг глас. Сатина излезе напред, като потрепна няколко пъти от уплаха. Гласът й бе висок и писклив, — Хейл блъска приятел с пушка. Блъска лош нея.

От дружината на Хейл се разнесе подсвиркване и присмех; от И-страната се разшумяха. Емилио викна за тишина. Тя не лъжеше. Познаваше тамдолците, както и Хейл. Истина беше.

— Те ли му свалиха маската?

— Свали — каза Сатина и стисна здраво уста. В очите й бе изписан страх.

— Добре — той пое дълбоко въздух и погледна право в грубото лице на Бран Хейл. — Ще е по-добре да продължим разговора в офиса ми.

— Ще говорим тук — рече Хейл. Групата му бе около него. Тук имаше преимущество. Емилио издържа на погледа му, очи в очи; това бе единственото, което можеше да направи, без оръжие и без подкрепа. — Думите на тамдолец не са доказателство — заяви нахалникът. — Няма да ме унижавате заради твърденията на туземец, мистър Константин, не, сър.

Можеше да си тръгне, да отстъпи. Навярно хората от центъра за управление и редовните работници можеха да видят какво става. Или може би бяха надзърнали от куполите си и бяха предпочели да не го забелязват. Тук можеше да се случи нещастие дори на един Константин. Дълго време властта на Тамдолу бе държана от Джон Лукас и подбраните лично от него. Можеше да си тръгне, вероятно да стигне до центъра за управление, да повика подкрепление от совалката, ако Хейл му позволеше; и до края на живота му щеше да се разправя как Емилио Константин се огъва пред заплахи.

— Съберете си багажа — каза меко той — и бъдете на совалката, когато отлети. Всичките.

— Заради казаното от една тамдолска кучка ли? — Хейл реши да не пази достойнство и се развика. Някои от пушките се бяха насочили към него.

— Напускате, защото аз така казвам — отвърна Емилио. — Качете се на тази совалка. Смяната ви тук свърши.

Забеляза напрежението на Хейл, шарещия му поглед. Някой помръдна. Гръмна пушка и падна в калта. Един от бежанците я бе избил от ръцете на надзирател. За миг изглеждаше, че ще избухне бунт.

— Махайте се! — повтори Емилио. Изведнъж съотношението на силите се промени. Пред И-тълпата застанаха млади работници начело с предводителя на собствената им банда — Уей. Хейл се огледа, прецени отново ситуацията, накрая кимна леко на сподвижниците си. Те се изнесоха. Емилио проследи с поглед самоувереното им оттегляне към общите бараки, като все още не можеше да повярва, че случаят бе приключил. Край него Синия зъб просъска продължително, а Сатина изцъка. Мускулите му още потръпваха от напрягане за боя, до който не се бе стигнало. Чу шумно изпускане на въздух, когато И-куполът спадна при излизането на останалите от него, на всичките триста бежанци, които бяха отворили насила и двете врати на шлюза. Той ги изгледа, останал сам с тях.

— Ще приемете новодошлите в купола ви — без караници и без възражения. Ще вдигнем нови постройки, ще ги направите заедно и вие, и те, възможно най-бързо. Нима искате да спят на открито? Само не ми разправяйте глупости.

— Ясно, сър — отговори след малко Уей.

Жената, която бе плакала, пристъпи напред. Константин се отдръпна и тя се наведе да помогне на зашеметеното момче, което се опитваше да се изправи; майка му, предположи той. Приближиха се и други и му помогнаха да стане. Около младежа се струпа развълнувана тълпа.

Емилио го хвана за ръката.

— Искам да дойдеш за медицински преглед — каза той. — Двама да го отведат в центъра за управление.

Хората се поколебаха. Знаеха, че би трябвало да ги съпровожда охрана. В този момент той си даде сметка, че вече нямаше пазачи. Току-що бе заповядал на службата за сигурност в основната база да напусне планетата.

— Влезте вътре — нареди той на останалите. — Погрижете се този купол да бъде приведен в нормално състояние; ще говоря с вас по-късно за това. — И докато задържаше вниманието им, продължи: — Огледайте се. Наоколо ви има цял свят, дявол да ви вземе. Помогнете ни. Обърнете се към мен, ако имате някакви оплаквания. Ще се погрижа да имате достъп до мен. Тук всички сме на тясно. Всички. Елате да видите жилището ми, ако мислите, че е другояче; ще разведа някои от вас, ако не ми вярвате. Живеем така, защото строим. Помогнете ни в изграждането и тук ще стане по-добре за всички нас.

Гледаха го изплашени очи — без вяра. Бяха пристигнали на претъпкани, умиращи кораби; бяха минали през И-зоната на станцията; живееха тук в кал и препълнени помещения, движеха се под дулата на оръжия. Емилио отпусна дробовете и яда си.

— Вървете — рече той. — Не стойте тук. Вършете си работата. Направете място за новите хора.

Те се раздвижиха, момчето и още двама млади мъже се запътиха към центъра за управление, останалите се върнаха в купола си. Този път вратите се отваряха и затваряха последователно, като пускаха през шлюза група след група, докато всички се прибраха, компресорът запъшка и гънките около отпусналия се връх на купола започнаха да изчезват една по една.

Чу тихо бъбрене, усети шаване на тела. Тамдолците още стояха край него. Емилио протегна ръка и докосна Синия зъб. В отговор туземецът леко докосна неговата със загрубелите си пръсти, потрепна още няколко пъти от възбуда. От другата му страна бе Сатина очите й бяха станали още по-тъмни и по-големи.

Отвсякъде бе заобиколен от тамдолци със същите смутени погледи. Човешките кавги и насилие им бяха чужди. Някой от тях би ударил в рядък момент на гняв, но само за да уязви някого. Никога не ги бе виждал да се карат групово, никога не бе виждал оръжия — ножовете им служеха единствено като инструменти и ловни принадлежности. Убиваха само дивеч. Какво ли си мислеха, запита се той, какво ли си представяха при подобна гледка, когато хора насочваха пушки един срещу друг?

— Ние отива Тамгоре — заяви Сатина.

— Добре — съгласи се Емилио. — Наистина ще заминете. Добре постъпихте, Сатина, ти и Синия зъб, и всички останали, хубаво беше, че дойдохте да ми кажете.

Изведнъж хайза трепнаха в израз на всеобщо успокоение, сякаш досега не са били сигурни. Тогава се сети, че бе заповядал на Хейл и хората му да вземат същата совалка — онази човешка измет можеше да причини неприятности.

— Ще поговоря с капитана — каза им той. — Вие и Хейл ще бъдете в различни части на кораба. Няма да имате проблеми. Обещавам ви.

— Добре-добре-добре — въздъхна Сатина и се притисна до него. Той я погали по рамото, обърна се да поеме прегръдката и на Синия зъб, потупа го по-грубата козина. Остави ги и се заизкачва към хребета на хълма, по пътеката към площадката за кацане, но се спря, като видя няколкото фигури, застанали там.

Милико. И още двама. Всички имаха пушки. Внезапно почувства облекчение, като си помисли, че все пак бе имал някой за гърба си. Съпругата му го посрещна първа и той я взе в обятията си. Спътниците й също се приближиха след малко — двама от охраната на совалката.

— Изпращам с вас някои служители — каза им той. — Уволнени са и аз ще внеса в съда обвинение срещу тях. Не бива да са въоръжени. Пращам горе и няколко тамдолци и не искам двете групи нито за миг да влизат в контакт.

— Да, сър — двамата пазачи не коментираха, не възразиха на нищо.

— Можете да се прибирате — предложи той. — Доведете насам новопристигналите, всичко е наред.

Те се върнаха към задълженията си. Милико задържа пушката, която бе взела на заем от някого, и остана до него, хванала го здраво през кръста, а той нея през раменете.

— Групичката на Хейл — обясни й той. — Изгоних я цялата.

— Така оставаме без охрана.

— Вината не бе на И-купола. Ще докладвам за случая на станцията. — Стомахът му се сви, едва сега почувства реакцията на тялото си. — Предполагам, че хората на Хейл са те забелязали на хребета. Навярно това ги е накарало да отстъпят.

— Станцията е алармирана за криза. Помислих, че сигурно е И-тълпата. Совалката изпрати съобщение до главния сектор.

— Тогава по-добре да отидем в центъра за управление и да бием отбой. — Емилио я поведе и те заслизаха по склона към купола. Краката му се подкосяваха.

— Не бях там — рече тя.

— Къде?

— На хребета. Когато стигнахме там, бяха останали само тамдолци и бежанци.

Константин изруга, учуден, че е спечелил сблъсъка с Хейл само с хладнокръвие.

— Добре, че се отървахме от Бран Хейл — каза той.

Стигнаха до коритото на потока между хълмовете, пресякоха го по моста и поеха отново нагоре към центъра за управление. Вътре лекарят преглеждаше момчето, а наблизо стояха двама техници с пистолети, наблюдавайки нервно И-хората, които го бяха довели. Емилио им даде знак, че няма нужда. Те внимателно прибраха оръжията, като не изглеждаха особено зарадвани от създалото се положение.

Пазят неутралитет, помисли си Константин. Биха застанали на страната на който и да бе победил в свадата там, навън, без да му помогнат. Не им се сърдеше, просто, бе разочарован.

— Добре ли сте, сър? — попита Джим Ернст.

Той кимна, спрял се заедно с Милико край лекаря и момчето.

— Обади се на станцията — каза след малко той на диспечера. — Предай им, че проблемът е разрешен.

2

Те се сгушиха заедно в тъмното помещение, в което ги бяха пуснали хората, в големия празен търбух на кораба, където се разнасяше страховитото ехо на машините. Трябваше да носят маските си, което навярно бе първото от много бъдещи притеснения. Закачиха си коланите, както хората ги бяха предупредили, че трябва да направят, за да са в безопасност, и Сатина се притисна до Синия зъб — Далут-хос-ме, изпитвайки омраза към това място, към студа и неудобството на дихателите, а най-много се обезпокои от това, че трябваше да се вържат за сигурност. Не бе мислила, че корабите имат стени и тавани и това я изплаши. Никога не си бе представяла полета им като нещо толкова бурно, като поредица от убийствени удари и смазващи тласъци, а като свобода подобно реенето на птиците, велика и очарователна. Трепереше, опряла гръб на възглавниците, които им бяха дали хората, тресеше се и се опита да спре, усети, че и Синия зъб потръпва.

— Можем да се върнем — предложи Далут-хос-ме, тъй като не той бе избрал това пътуване.

Сатина не отвърна нищо, стисна зъби срещу желанието да се съгласи, че да, могат, че трябва да извикат хората и да им кажат, че двама много малки, много нещастни тамдолци са променили решението си.

Тогава дойде шумът на двигателите. Тя знаеше какво е това, често го бе чувала. Сега го почувства, ужас до мозъка на костите й.

— Ще видим великото Слънце — рече тя, след като вече нямаше връщане. — Ще видим дома на Бенет.

Синия зъб я притисна още по-силно.

— Бенет — повтори той името, което успокои и двамата. — Бенет Джейсинт.

— Ще видим образите на духовете от Тамгоре — каза тя.

— Ще видим Слънцето.

Усетиха силен натиск, чувство, че се движат и едновременно, че нещо смазва телата им. Стискането му й причиняваше болка, но и тя се бе хванала за него не по-слабо. Хрумна й, че можеха незабелязано да бъдат смачкани от огромната сила, която хората понасяха; че навярно хората ги бяха забравили в дълбокия мрак на кораба. Но не, тамдолци заминаваха и се връщаха; хайза издържаха на тази голяма сила и летяха, и виждаха всички чудеса, които се намираха Тамгоре, разхождаха се там, където можеха да гледат надолу към звездите и да срещнат лицето на великото Слънце, да напълнят очите си с добри неща.

Всичко това ги очакваше. Сега бе пролет и както той, така и тя бяха започнали да се разгорещяват; и тя бе избрала Пътешествието, което да направи, по-дълго от всички други скитания, до място още по-горе от всички най-високи места, където да прекара първата си пролет.

Натискът спадна; продължаваха да се държат един друг и да усещат движението. Полетът беше много дълъг, бяха ги предупредили — не трябваше да се отвързват, докато не дойде човек и не им разреши. Константин им бе казал какво да правят и те без съмнение щяха да са в безопасност. Сатина го почувства с вяра, която се увеличи с отслабването на натиска, и разбра, че бяха преживели най-страшното. Движеха се по пътя. Те летяха.

Тя стисна малката черупка, която й бе дал Константин, подаръка, отбелязал този Момент за нея, освен това носеше червената рокля, която й бе особено скъпоценна, носеше й най-хубавото нещо — честта, че самият Бенет й бе дал име. Сатина усети още по-голяма сигурност заради тези неща и заради Синия зъб, към който изпитваше нарастваща привързаност, истинска обич, не само желание, породено от пролетното разгонване. Той не бе най-големият и най-красивият, но бе умен и трезвомислещ.

Не напълно. Далут-хос-ме бръкна в една от торбичките, които носеше, извади малко клонче, по което пъпките се бяха пукнали — отдръпна дихателя си, за да го помирише, после й го предложи. То им напомни за техния свят, за местността край реката и за обещания.

Сатина почувства, че я залива огнена вълна, която я накара да се изпоти въпреки студа. Беше неестествено да се намира толкова близо до него, а да й липсват свободата сред природата, просторът, поривът, който щеше да я отведе все по-далеч и по-далеч в земи, населени единствено от образи. Пътуваха по странен и различен начин, към място, където великото Слънце щеше да изглежда винаги еднакво и тя нямаше нужда да предприема нищо. Прие ухажването на Синия зъб, отначало с притеснение, после с повече лекота, защото така и трябваше. Защото нямаше нужда от закачките, които биха разигравали на повърхността на планетата, докато той останеше единственият самец, твърдо решил да я последва по пътя й. Именно той бе стигнал най-надалеч и бе тук, и всичко бе според обичая.

Движението на кораба се промени; притиснаха се един в друг от моментната уплаха, но хората ги бяха предупредили за тази промяна и те бяха чували, че по пътя могат да изпитат доста странни неща. Засмяха се и се сляха, после се пуснаха олекнали и опиянени. Възхищаваха се на разцъфналото клонче, което висеше във въздуха край тях и се придвижваше, когато ту единият, ту другият го побутваше. Сатина се протегна внимателно и го хвана във въздуха и като се засмя, го пусна отново.

— Ето къде живее Слънцето — предположи Синия зъб. Тя се замисли, че трябваше да е така, представи си Слънцето, носещо се величествено, обгърнато в сияние, в което плуваха и те, издигайки се към Тамгоре, металния дом на хората, който им протягаше ръце. Те се сляха пак и се сливаха отново и отново в пристъпи на щастие.

След доста дълго време настъпи друга промяна, коланите ги пристегнаха леко, съвсем слабо и те усетиха, как телата им постепенно взеха отново да натежават.

— Слизаме — изрази мисълта си на глас Сатина. Продължиха да кротуват, като не забравяха какво им бе казано — да чакат докато някой им съобщи, че всичко е наред.

Последваха редица удари и ужасни шумове, така че те се притиснаха, обгърнали се един друг с ръце; сега обаче подът стана стабилен. От високоговорителя над главата им се разнесоха множество човешки гласове, които даваха указания, и никой от тях не звучеше изплашено, а съвсем обикновено, припряно и невесело.

— Мисля, че всичко е наред — рече Синия зъб.

— Трябва да стоим спокойни — напомни му тя.

— Те ще ни забравят.

— Няма — отвърна Сатина, но самата тя изпитваше съмнение, мястото бе толкова тъмно и толкова самотно, само над главите им светеше мъничка лампа.

Чу се страхотно стържене на метал. Вратата, през която бяха влезли, се отвори и сега навън не се виждаха хълмове и гори, а подобен на гърло проход с ребра по стените, откъдето ги лъхна студен въздух.

По него дойде човек, облечен в кафяво и носещ ръчен високоговорител.

— Излезте — рече им той и те побързаха да се отвържат. Сатина се изправи и усети, че краката й треперят; облегна се на Синия зъб, но той се поклащаше.

Мъжът им даде подаръци, които да носят на сребърни верижки.

— Това са вашите номера — обясни им той. — Трябва винаги да ги носите. — Попита ги за имената и посочи към прохода: — Елате с мен. Ще отидем да ви регистрират.

Те го последваха надолу по ужасяващия тунел, излязоха на място, подобно на търбуха на кораба, откъдето идваха — метално и студено, но много, много грамадно. Сатина погледна нагоре и потрепери.

— Ние сме в по-голям кораб — каза тя. — Това също е кораб. — И се обърна към човека: — Мъж, ние на Тамгоре?

— На станцията сте — отговори той.

Някаква хладнина се загнезди в сърцето на Сатина. Беше се надявала на красиви пейзажи, на топлината на Слънцето. Смъмри се да бъде търпелива, че тези неща ще дойдат, че все пак ще бъде хубаво.

3

Пел: пето ниво на синия сектор: 2.9.52 г.

Апартаментът бе изчистен, пръснатите разнообразни вещи бяха прибрани в кошници. Деймън облече сакото си, оправи яката си. Елена все още се обличаше, безпокоейки се, че талията й навярно бе леко издута. Това бе вторият костюм, който пробваше, но изглежда и в него не се харесваше. Той мина зад гърба й и като я прихвана през кръста, я притисна нежно, срещна очите й в огледалото.

— Изглеждаш прекрасно. Какво от туй, че се забелязва малко?

Тя се вгледа в образа на двамата в огледалото, сложи ръката си върху неговата.

— Струва ми се, че прилича повече на напълняване.

— Чудесно изглеждаш — каза Деймън, очаквайки усмивка. Но в отражението лицето й остана измъчено. Той продължи да я държи, защото усещаше, че тя го желае. — Наред ли е всичко? — попита той. Елена навярно бе проявила прекомерно усърдие, за да изглежда добре; беше взела специални лакомства от служебния супермаркет — изобщо се чувстваше изнервена от мисълта за тази вечер, помисли си той. Откъдето идваше и напрягането. Както и раздразнението заради дреболии. — Това, че Тали ще дойде тук, ли те безпокои?

Тя прокара бавно пръсти по неговите.

— Не мисля, че ме притеснява. Не съм уверена обаче, че знам за какво да си говорим. Никога не съм правила компания на съюзист.

Той отпусна ръцете си и я погледна в очите, когато Елена се извърна. Изтощителната подготовка — всичко бе старание, за да му угоди. Не по собствено желание. Беше се опасявал, че е така.

— Ти го предложи, попитах те дали си сигурна. Елена, ако чувстваш дори най-малкото неудобство…

— Той ти тежи на съвестта повече от три месеца. Забрави терзанията ми. Любопитна съм, не е ли естествено?

Деймън имаше известни подозрения — забелязваше нещо скрито в нейната готовност да му угоди. Дали пък не бе от благодарност? Или такъв бе начинът й да му засвидетелства, че държи на него. Спомни си дългите вечери, когато тя бе седяла замислено от едната страна на масата, той — от другата, нейното бреме бе „Естел“, неговото — хората, за чийто живот бе отговорен. Беше заговорил за Тали през онази нощ, когато впоследствие изслуша нейната изповед; а когато й се удаде възможност, Елена постъпи по типичния за нея начин. Деймън не можеше да си спомни друг път да е пренасял някой от проблемите си у дома. Така че тя се захвана с него, опита се да го разреши, колкото и да бе труден. Съюзист. Нямаше начин да разбере какво чувства тя при тези обстоятелства. А си бе мислил, че знае.

— Не прави такава физиономия — рече му тя. — Казах, че съм любопитна. Но проблемът е как да се държа с него. За какво ще си приказваме? За миналото ли? „Възможно ли е да сме срещали и по-рано, мистър Тали? В някоя престрелка навярно?“ Или може би ще се интересуваме от семействата — „А вашето как е, мистър Тали? Или вероятно ще коментираме болницата.“ „Приятен ли бе престоят ви на Пел, мистър Тали?“

— Елена…

— Ти попита.

— Съжалявам, че не съм знаел как се чувстваш заради тази среща.

— А ти как се чувстваш?

— Смутен съм — призна той, като се облегна на масата. — Виж, Елена…

— Ако искаш да знаеш какво чувствам — безпокойство, просто безпокойство. Той ще дойде тук и ние ще трябва да го забавляваме, а откровено казано, не знам какво ще правим с него. — Обърна се към огледалото и подръпна талията на роклята. — Е, надявам се, че той ще се чувства добре и ще прекараме приятно вечерта.

Деймън можеше да си представи и друго — продължителни мълчания.

— Трябва да отида да го взема — рече той. — Сигурно вече чака. — И като му хрумна по-добра идея, добави: — Защо не отидем в голямата зала? Забрави за приготовленията; сред тълпата всичко може да е по-лесно, без да се налага да играем ролята на домакини.

Очите й светнаха.

— Там ли ще се видим? Ще запазя маса. Всичко тук може да се прибере в хладилника.

— Добре. — Целуна я по ухото, до което единствено му бе даден достъп, и като я тупна леко по рамото, тръгна забързано, за да стигне навреме.

 

 

Охраната се обади на Тали и той не закъсня да излезе в коридора — с нов костюм, всичко по него бе ново. Деймън го посрещна и му подаде ръка. Когато я пое, по лицето на Тали се появи усмивка, после бързо изчезна.

— Вече си изписан — каза му Константин, взе малък пластмасов портфейл от бюрото и му го подаде. — Когато се прибереш, ще бъдеш пуснат вътре автоматично. Това са документите ти за самоличност, кредитната карта и листче с компютърния ти код. Запомни го и унищожи листчето.

Тали хвърли поглед на документите вътре, очевидно развълнуван.

— Свободен ли съм?

Явно служителите не бяха минали да му го съобщят. Ръцете му се тресяха, тънките пръсти потръпваха при опипването на ситно изписаните думи. Гледаше ги втренчено, докато съзнанието му бавно възприемаше случилото се. Накрая Деймън го хвана за ръкава, дръпна го от бюрото и го поведе по коридора.

— Изглеждаш добре — отбеляза той.

Така и беше. Вратата към транспортните системи пред тях отразяваше като в мираж двата образа — тъмен и светъл, жизнеността на неговото орлово мургаво лице и бледността на Тали. Изведнъж си помисли за Елена и се почувства несигурен в присъствието на Джош, от сравнението, при което си даваше сметка за всички свои грешки — не само под погледа му, но и под неговия вътрешен поглед, отправен невинно към него, винаги изразявал невинност.

„Какво да му кажа?“ — припомни си неудобните въпроси на Елена. Може би нещо от рода на: „Извинявай. Съжалявам, че така и не успях да прочета досието ти. Извинявай, че те пратих на смърт, не ни стигаше времето. Прости ми, обикновено не постъпваме така.“

Отвори вратата и срещна погледа на Тали при преминаването му. В него нямаше обвинения, нямаше горчивина. „Той не си спомня. Не може.“

— Пропускът ти — рече Константин, докато вървяха към асансьора — носи бял знак. Виждаш ли цветните кръгчета край вратата там? Сред тях има и бяло. Картата ти служи за ключ, както и компютърният ти код. Ако видиш бяло кръгче, имаш достъп чрез картата или кода. Компютърът ще те пусне. Не се опитвай да правиш нищо там, където няма бяло кръгче. Само ще задействаш алармата и охраната ще дотича по тревога. Запознат си с такива системи, нали?

— Да, разбирам.

— Имаш ли спомен за компютърните си умения?

Минаха няколко крачки в мълчание.

— Специализацията на бойкомпер е доста тясна. Но помня донякъде теорията.

— Доста ли?

— Ако седна пред клавиатура, навярно ще си припомня повече.

— Спомняш ли си за мен?

Бяха стигнали до асансьора. Деймън набра кода за самостоятелна кабина, което бе привилегия на неговото ниво на допуск — не искаше навалица. Обърна се и видя зяпналите очи на Тали. Възрастните обикновено примигваха, местеха поглед насам-натам, спираха се на едно или друго. В широко отворените очи на Джош не се забелязваше подобно движение, те бяха като на луд или на дете или от изваяното лице на някой бог.

— Помня, че вече ме пита за това — отвърна Тали. — Ти си от рода Константин. Един от тези, които притежават Пел, така ли е?

— Не притежаваме станцията. Просто сме тук много отдавна.

— А аз не съм, нали?

Във въпроса му пролича следа на безпокойство. „Как ли се чувства човек — запита се Деймън, като го полазиха тръпки по гърба, — какво ли е да знае, че част от собственото му съзнание е мъртва? Как може да разбира изобщо нещата?“

— Срещнахме се, когато ти пристигна тук. Трябва да знаеш, че аз съм този, който допусна Пренастройката ти. От Правния отдел. Аз подписах разрешителното за процедурата.

Изведнъж очите му леко трепнаха. Асансьорът пристигна, Константин пъхна ръката си, за да задържи вратата.

— Ти ми даде документите — каза Тали. Влезе в кабината, Деймън го последва и пусна вратата да се затвори. Асансьорът се понесе към зеления сектор, който той бе избрал. — Ти непрестанно идваше да ме видиш. Ти си този, който толкова често стоеше там, нали?

Константин повдигна рамене.

— Аз не исках да се подлагаш; не смятах, че е редно. Разбираш ли ме?

— Искаш ли нещо от мен?

Начинът, по който го каза, изразяваше мълчаливо съгласие — или поне примирение — с всичко. Деймън отвърна на погледа му.

— Може би прошка — отговори той цинично.

— Това е лесно.

— Така ли?

— Затова ли идваше? Затова ли идваше да ме видиш? Защо ме покани да ти дойда на гости сега?

— А ти за какво предполагаш?

Широко отворените очи се премрежиха леко, опитаха да се фокусират.

— Няма откъде да знам. Мило е от твоя страна, че идваш.

— Мислеше ли, че може да не е чак толкова мило?

— Нямам представа колко памет ми е останала. Знам къде са белите петна. Може да съм те познавал от по-рано. Възможно е да си спомням неща, които не са се случили в действителност. Нищо не си ми направил, нали?

— Можех да спра процедурата.

— Аз помолих за Пренастройка, нали? Мисля, че аз я поисках.

— Да, ти пожела.

— Ето че помня нещо, което е било. Или са ми го казали. Не знам? Да идвам ли с теб? Или това е всичко, което искаше?

— Не ти ли се идва?

Премигна няколко пъти.

— Мислех — когато още не бях толкова добре, — че може би съм те познавал. Тогава не помнех абсолютно нищо. Радвах се, че идваш. Ти бе някой оттатък стената. И книгите… Благодаря ти за книгите. Много им се зарадвах.

— Погледни ме.

Тали го погледна, съсредоточавайки се за миг — израз на внимание.

— Искам да дойдеш. Бих се радвал да дойдеш. Това е всичко.

— Къде каза, че ме водиш? Да се срещна със съпругата ти ли?

— Да се запознаеш с Елена. И да видиш Пел. От по-добрата й страна.

— Добре.

Погледът на Джош се задържа върху него. Реенето му, помисли той, бе защита, отстъпление. Гледането очи в очи бе израз на доверие. А за човек с пропуски в паметта доверието означаваше всичко.

— Аз те познавам — рече Деймън. — Четох досието ти в болницата. Знам за теб неща, които не знам за собствения си брат. Сметнах, че е по-добре да ти го кажа.

— Всички са го чели.

— Кои всички?

— Всички, които познавам. Лекарите и всички останали в центъра.

Константин се опита да си го представи. Мисълта, че е възможно такова дълбоко ровене в нечий личен живот, никак не му хареса.

— Досието ще бъде изтрито.

— Като съзнанието ми. — По устните на Тали пробягна едва доловима, тъжна усмивка.

— Личността ти не е изцяло променена — каза Деймън. — Ясно ли ти е какво означава това?

— Знам само туй, което са ми казали.

Асансьорът спря бавно на първо зелено ниво. Вратите се отвориха пред един от най-оживените коридори на Пел. Други пътници искаха да влязат; Деймън хвана Тали за ръката и го преведе през тях. Няколко глави се обърнаха подире им — един странно изглеждащ чужденец или лицето на един Константин предизвикваха известно любопитство. Хората бъбреха без притеснение. Откъм голямата зала се носеше музика, тиха и приятна мелодия. В коридора имаше и неколцина от тамдолските работници, които се грижеха за отглежданите в него растения. Той и Тали се сляха с общия поток.

Коридорът водеше направо в голямата зала, потънала в мрак, като единствената светлина в нея идваше от стените й — огромни екрани с гледки към звездите, към видимия сърп на Тамдолу, към смекчения от филтрите блясък на слънцето, към доковете, погледнати от външни камери. Музиката бе лека, магия на електронни инструменти, камбани и понякога потрепването на контрабас, които се смесваха с разговорите край масите, разположени по средата на овалната зала. Екраните, които се издигаха от пода до високия таван, се променяха при безспирното въртене на Пел и от време на време картините преминаваха от един на друг от тях. Тъмни бяха само подът, дребните човешки фигури и масите.

— Куен и Константин — каза той на младата жена зад гишето край входа. Към тях веднага се приближи келнер, който ги отведе до запазените им места.

Тали обаче бе спрял. Деймън се обърна назад и го забеляза да оглежда екраните с широко отворени очи.

— Джош — рече той и когато Джош не реагира, го хвана леко за ръката. — Насам.

Някои хора, стъпващи за пръв път в голямата зала, губеха равновесие, не можеха да се ориентират при бавното въртене на изображенията, заради които масите изглеждаха като кукленски. Деймън продължи да го държи, докато не стигнаха до местата си, които бяха на първата външна редица и предлагаха безпрепятствена гледка към екраните.

Елена се изправи, когато приближиха.

— Джош Тали — представи Константин госта. — Елена Куен, моята съпруга.

Тя примигна. Повечето реагираха така при вида на Тали. Протегна бавно ръка, която той пое.

— Джош, нали? Елена. — Тя се отпусна отново на стола си и те също седнаха. Келнерът стоеше, изчаквайки. — Още едно — обърна се тя към него.

— За мен едно специално — заръча Деймън и погледна към Тали: — Имаш ли някакви предпочитания?

Джош вдигна рамене, видимо смутен.

— Значи две — каза Константин, и келнерът изчезна. Погледна съпругата си. — Доста е многолюдно тази вечер.

— Малко станцисти посещават крайдоковите заведения напоследък — отвърна Елена. Това беше вярно: принудително задържаните по доковете търгари бяха окупирали изцяло няколко бара, което създаваше постоянни проблеми на службата за сигурност.

— Тук сервират и храна — обърна се Деймън към Тали. — Най-малкото сандвичи.

— Вечерял съм — отговори Джош с отчужден глас, подходящ да прекъсне всякакъв разговор.

— Прекарвал ли си повечко време на станция? — попита го Елена.

Константин посегна към ръката й под масата, но Тали поклати глава, без ни най-малко да се притесни.

— Само на Ръсел.

— Пел е най-хубавата от всички — тя подмина опасната тема, без да й обърне внимание. „Един отбит удар“ — помисли си Деймън, като се запита дали жена му съзнаваше какво прави. — На другите не може да се види нищо подобно.

— Куен… е търгарско име.

— Беше. Куен бяха унищожени на Маринър.

Деймън стисна в скута ръката й. Тали я погледна сепнато.

— Съжалявам.

— Не е по твоя вина, сигурна съм — успокои го Елена. — Търгарите са често между два огъня. Просто лош късмет.

— Той не може да си спомни — обади се Константин.

— Наистина ли? — попита тя.

Джош леко поклати глава.

— Хубаво — рече Елена. — Ни тук, ни там. Радвам се, че дойде. Бездната те изплю; само станцист ли би хвърлял зарове с теб?

Деймън недоумяваше, но Тали се поусмихна, като че схващаше скритата шега.

— Предполагам.

— Късметът си е късмет — каза тя, погледна го косо и сви юмрук. — Можеш да хвърляш зарове и да спечелиш на доковете, но старата Бездна си знае своето. Наздраве за оцелелите, Джош Тали.

Горчива ирония? Или приветствие за добре дошъл? Такъв беше хуморът на търгарите, неразбираем като чужд език. Тали изглеждаше успокоен от него. Деймън издърпа ръката си и се облегна.

— Повдигнаха ли въпроса за работа, Джош?

— Не.

— Ти си изписан. Ако не можеш да работиш, станцията ще се грижи известно време за теб. Но аз уредих нещо за всеки случай, служба, където можеш да отидеш сутрин, да работиш, докато смяташ, че си в състояние, да се прибереш вкъщи по обед, и то през основния ден. Такова занимание привлича ли те?

Тали не отговори, но по изражението на лицето му, полуосветено от слънцето на огромния екран личеше — той го искаше. Константин подпря ръцете си на масата, смутен да разкрие сега малкото, което бе уредил.

— Може би ще те разочарова. Ти имаш по-висока квалификация. Разглобяване на вече негодни машини — все пак е някаква работа поне, докато си уредиш нещо по-добро. И намерих за теб стая в старото централно търгарско общежитие, с баня, но без кухня — жилищата наистина са страшно кът в момента. Заплащането за труда ти гарантира според законите на станцията основните нужди за храна и настаняване. Тъй като нямаш кухня, картата ти важи за хранене във всеки ресторант в рамките на известен лимит. Ако искаш повече, ще трябва да платиш за него. Но в компютъра винаги има списък на услуги, които могат да се извършват от доброволци, така че имаш възможност да заработиш нещо допълнително. В крайна сметка станцията ще изиска от теб да се трудиш на пълен работен ден за покриване на храната и жилището, но не преди да са удостоверили, че си годен за това. Е, какво ще кажеш?

— Свободен ли съм?

— От гледна точка на всякакви нормални желания — да.

Напитките пристигнаха. Деймън взе своя пенлив коктейл от летни плодове и алкохол и отпи от него, с любопитство наблюдаваше как Тали опита един от деликатесите на Пел и изрази задоволството си.

— Ти не си станцист — забеляза след известно мълчание Елена. Погледът на Тали бе насочен към стените зад гърба им, към бавния танц на звездите.

„Гледката, която имаш на кораба не е нищо особено — спомни си Константин какво се бе опитвала да му обясни тя. — Не е каквото си представяш. Там е по-важно, че си сред звездите и че трябва да работиш за това; чувството, че се движиш в обстановка, която винаги може да те изненада. Сякаш си само една прашинка и на своя глава си пробиваш път сред цялата тази Пустош, което не може да направи никой свят или нещо на орбита около него. Въпросът е да го сториш, макар да знаеш през цялото време, че онази стара вещица Бездната се намира просто от другата страна на металната стена, на която се облягаш. Вие, станцистите, обичате собствените си илюзии. А планетните населения, синьонебците, дори не знаят какво представлява светът в действителност.“

Изведнъж го обгърна студ, почувства, че се отдалечава от Елена и от този чужденец от другата страна на масата, които образуваха странна двойка. Съпругата му Елена и божественият образ, пресъздаден в Тали. Не беше ревност. Беше усещане за паника. Отпи бавно. Гледаше Джош, който виждаше в екраните нещо, което никой станцист не би могъл да види. Сякаш бе човек, който си припомня как се диша.

Като че бе доловил смисъла в думите на Елена: „Забрави станцията. Тук никога няма да се чувстваш добре.“ Струваше му се, че тя и Тали разговаряха на непознат за него език, въпреки че използваха същите думи. Изглеждаше, че търгар, който е загубил кораба си, може да изпитва съчувствие към един съюзист, изгубил своя кораб, затворен на станцията като нея. Деймън се пресегна под масата, потърси ръката на Елена и я стисна.

— Навярно не мога да ти дам това, което най-много желаеш — каза той на Джош, като устоя на болката и се помъчи да бъде любезен. — Пел няма да те задържи завинаги и ако успееш да намериш някой търгар, който да те вземе след окончателното уреждане на документите ти, някой ден ще можеш да заминеш накъдето пожелаеш. Но послушай съвета ми, настрой се за по-продължителен престой тук. Обстановката още не се е успокоила и търгарите правят курсове единствено до мините и обратно.

— Екипажите на два далекообхватни влекача се напиват до припадък на доковете — измърмори Елена. — На Пел пиенето ще свърши преди хляба. Не, това няма да е задълго. Нещата ще се оправят. Бог да ни е на помощ, рано или късно ще трябва да изплюем този залък, с който сме се задавили.

— Елена.

— Нали и той също е тук, на Пел? — сопна се тя. — Като всички нас? Животът му е свързан със станцията.

— Не бих навредил на Пел — каза Тали.

Ръката му потрепна на масата — лек тик. Деймън държеше езика си зад зъбите, че знае за психоблока; той не беше нещо по-малко реално от подсъзнателното обучение. Джош бе достатъчно интелигентен, така че дори и сам навярно би проумял някой ден какво са му сторили.

— Не познавам… — Тали направи друго неволно движение с ръка — станцията наоколо. Имам нужда от помощ. Понякога не съм сигурен как съм се забъркал във всичко туй. На вас известно ли ви е? Аз знаех ли го?

Неочаквани асоциации на знания. Константин го изгледа обезпокоено, като за момент се изплаши гостът им да не ги злепостави, като изпадне в истерия, защото не бе сигурен какво би правил с него на обществено място.

— Имам досието ти — отговори той на въпроса на Тали. — Всичко, което ми е известно, съм го научил от него.

— Аз ваш враг ли съм?

— Не мисля така.

— Спомням си Цитиана.

— Правиш асоциации, които не мога да следвам, Джош.

Устните му затрепериха.

— Аз също не мога да ги проследя.

— Каза, че се нуждаеш от помощ. За какво, Джош?

— Да се ориентирам тук. На станцията. Нали ще продължиш да наминаваш?

— Имаш предвид да те посещавам ли? Ти вече няма да си в болницата. — Изведнъж схвана какво искаше да каже Тали, който бе разбрал какво го чака. — Нима питаш дали след като ти намерих работа, няма да те оставя да се оправяш сам? Не. Ще ти се обадя следващата седмица, бъди сигурен.

— Щях да предложа — рече меко Елена — да дадеш код на Джош, така че да може да ни се обади в апартамента. За проблемите няма работно време, а и все някой от нас навярно ще успее да помогне. Официално ние сме твои настоятели. Ако не можеш да се свържеш с Деймън, обади ми се в моя офис.

Тали прие предложението й с кимване. Звездите по екраните продължаваха главозамайващото си движение. Дълго време не си казаха нищо, слушаха музиката и си поръчаха още веднъж същите питиета.

— Няма да е лошо — обади се накрая Елена, — ако другата седмица дойдеш на вечеря, да опиташ нещо от моята кухня. Да поиграем карти. Сигурно играеш на карти.

Погледът на Тали се премести бързо върху Деймън, сякаш търсеше одобрението му.

— Нощта на карти е дълга — поясни Константин. — Веднъж месечно смените на брат ми и жена му се засичаха с нашите. Те работеха през алтернативния ден, но откакто започна кризата, ги преместиха на Тамдолу. Джош играе карти — обърна се той към съпругата си.

— Хубаво.

— Не сте суеверни, нали? — попита Тали.

— Няма да залагаме — отвърна Елена.

— Ще дойда.

— Добре — каза тя.

Миг по-късно клепачите се спуснаха наполовина върху очите на Тали. Той се бореше да се съвземе и след малко успя. Целият излъчваше напрежение.

— Джош — рече Деймън, — мислиш ли, че ще можеш да вървиш?

— Не съм сигурен — каза той, объркан.

Константин се изправи и Елена го последва; Тали много внимателно се отдръпна от масата, пристъпи и застана между тях. Не беше от двете питиета, помисли си Деймън — те бяха леки, — а от екраните и изтощението. След като излязоха в коридора, Джош се почувства по-стабилен и дишането му се успокои сред светлината и неподвижните стени наоколо. Трима тамдолци ги зяпаха с големите си кръгли очи над маските.

Двамата го изпратиха до асансьора и го закараха обратно в болницата в червения сектор, преведоха го през стъклената врата и там го предадоха на охраната. Вече бе настъпил алтернативния ден и дежурният от охраната бе един от рода Мюлер.

— Погрижи се да стигне до леглото си без проблеми — каза му Константин. От другата страна на бюрото Тали ги гледаше втренчено, докато пазачът не се приближи до него и го поведе по коридора.

Деймън прегърна Елена през раменете и те тръгнаха към дома си.

— Добре беше, че го поканихме — рече той.

— Той се чувства много неловко — забеляза Елена, — но кой ли не би се държал така? — Тя излезе след него през стъклената врата в коридора и двамата продължиха надолу ръка за ръка.

— Войната причинява ужасни жертви — каза тя. — Ако някой Куен е успял да оцелее на Маринър, на него — на един от семейството ми — би му се случило същото, само че при разменени роли, нали? Така че Бог да ни пази и да му е на помощ. На мястото на Тали можеше да е един от нашите.

Елена бе пила повече от него — изпадаше в мрачно настроение, когато пийнеше повечко. Той си помисли за бебето, но моментът не беше подходящ да й прави забележка. Само й стисна ръката, разроши й косата и те забързаха към къщи.