К. Дж. Чери
Светът на Пел (20)

Глава трета

Пел: второ ниво на белия сектор: 15:30 ч.

Светлинните сигнали за тревога сигурно продължаваха да мигат навън, в коридора, но работата в центъра за разглобяване на непотребна техника продължаваше да следва своя собствен ритъм. Надзирателят се разхождаше между машините и с приближаването му всички разговори замлъкваха. Джош Тали се стараеше да държи главата си наведена, докато освобождаваше малък, износен двигател от защитния му корпус. Когато успя, пусна пластмасовия кожух в един сандък за по-нататъшно сортиране, клемите в друг и продължи да разглобява компонентите и да ги разделя по категории за повторно използване или рециклиране според износването и вида на материала.

Откакто бяха направили първото съобщение по интеркома, не се бе чуло нищо ново. След смутения шепот в началото не им бяха разрешили да коментират новината. Погледът на Джош отбягваше екрана и станционния полицай край вратата. Беше тук повече от три часа след нормалното приключване на неговата смяна. Трябваше да ги пуснат — всички, които бяха на частично работно време. Трябваше да дойдат други работници. Тали работеше тук повече от шест часа, а нямаше условия да се хранят. Накрая надзирателят поръча да донесат сандвичи и напитки. На пейката пред Джош все още стоеше купичка сладолед. Той не я бе докоснал, стараейки се да изглежда много зает.

Надзирателят спря за момент зад гърба му. Тали не реагира, не прекъсна ритъма на работа. Чу, че надзирателят се отдалечава, но не вдигна глава да погледне.

Тук не се отнасяха към него по-различно, отколкото към останалите. Просто неговото объркано съзнание го караше да подозира, че е възможно да го подлагат на специално наблюдение. Следяха внимателно всички. Момичето до него, сериозно, бавнореагиращо дете, винаги особено внимателно, вършеше най-сложната работа, която можеше, а природата го бе лишила от доста умения. Много от хората в центъра за разглобяване на непотребна техника бяха от този тип. Някои идваха тук още съвсем млади, може би за да получат квалификация, да придобият елементарни технически умения и да преминат по-нагоре, на друга техническа работа или в производството. А се срещаха и такива, чието изнервено държание подсказваше, че има по-различни причини да се намират тук. Обхванати от безпокойство те вманиачено се съсредоточаваха в работата. За Джош бе странно да наблюдава тези симптоми у други хора.

Той никога не бе спадал към криминалните престъпници, каквито можеха да са те, и навярно затова не му вярваха. Тали благословеше работата си тук, която ангажираше мислите му и му даваше независимост. Радваше се на мястото си, също както сериозното момиче в съседство, помисли си той. Отначало, в стремежа да покаже своите умения, Джош бе работил с трескава бързина, докато видя, че това разстрои детето до него, защото то не можеше да работи по-бързо. Тогава се реши на компромиса да не проявява толкова очевидно способностите си. Работеше достатъчно, за да преживява. И известно време наистина му се струваше така.

Сега го свиваше стомахът и съжали, че бе изял целия сандвич, но дори и в този случай не искаше да изглежда по-различен от останалите.

Войната бе стигнала до Пел. Хората на Мазиан. Флотата беше тук.

„Норвегия“ и Малори.

Избягваше определени теми. Когато го обхващаха мрачни мисли, започваше да работи по-усилено и успяваше да прогони спомените. Докато… войната… Някой около него пошушна, че ще се наложи да евакуират станцията.

Не беше възможно. Това не можеше да се случи.

Деймън! — помисли си, като му се прииска да може да си тръгне, да отиде в неговия офис и да чуе утешителните му думи. Едва ли обаче щеше да намери успокоение пък и не смееше да опита.

Флотата на Мазиан. Военен режим.

Малори беше с тях.

Джош можеше да се срине, ако не внимаваше. Равновесието в съзнанието му бе доста крехко и той го знаеше. Навярно самото решение да забрави всичко бе налудничаво. Страхуваше се от всяка емоция, която изпитваше, и затова гледаше да се поддава на възможно най-малко чувства.

— Почивка — обяви надзирателят. — Десет минути.

Той продължи да работи, както бе правил и по време на предишните паузи. Същото стори и момичето до него.

„Норвегия“: 15:30 ч.

— Държим Пел — каза Сигни на екипажа си и на войниците, които бяха около нея на мостика, както и на пръснатите из кораба. — Нашето решение — на Мазиан, мое и на останалите капитани — е да задържим Пел. Представители на Компанията са подписали споразумение със Съюза, отстъпили са му всичко в Задпредела и поискаха от нас да стоим настрана, докато го правят. Те са предали на Съюза шифрите ни за свръзка. Това е причината да се оттеглим и да прекратим нападението. Не знаехме кои от нашите шифри са издадени. — Малори почака да възприемат това, като наблюдаваше мрачните лица навсякъде край себе си. Усещаше огромното вътрешно пространство на кораба и всички в него, които я слушаха. — Пел, Старите звезди, цялата граница със Задпредела — това е, което е останало под наша защита. Няма да изпълним тази заповед на Компанията, няма да приемем поражение, независимо как е замаскирано то, нито да се предадем. Няма да сме повече на нейно подчинение и този път ще водим войната така, както ние смятаме за добре. Имаме си планета и станция, а целият Задпредел започна да се развива от такава изходна база. Можем да възстановим станциите край Старите звезди, всички, които съществуваха между Пел и самото родно Слънце. В състояние сме да го сторим, компанията може да не е достатъчно съобразителна, да поиска буферна зона между нея и Съюза, но ще стигне дотам, повярвайте ми, ще проумее това и ще е достатъчно благоразумна поне да не ни създава неприятности. Сега Пел е нашият свят. Разполагаме с девет кръстосвача, които да го бранят. Вече не принадлежим на Компанията. Ние сме Флотата на Мазиан и Пел е наша. Някой да е на друго мнение?

Беше възможно, макар да познаваше хората си като собствено семейство. Някои можеха да мислят другояче, да изпитат угризения. Имаше причини да е така.

Внезапно от палубите на войниците се разнесе ликуване, което се повтори от ехото. Всички комканали бяха отворени. Хората на мостика се прегръщаха и радваха. Граф я прегърна, после бойкомперът Тихо и други от офицерите, служещи от дълги години с нея. Някои плачеха. В очите на Граф се виждаха сълзи. Не и в нейните обаче. Можеше, но не при чувството на вина, при вече неоправданата лоялност, която продължаваше да изпитва. Сигни прегърна Граф, пусна го, отстъпи и се огледа.

— Трябва всички да се приготвим — каза тя. Думите й се чуваха из целия кораб по отворения интерком. — Ще излезем бързо ще превземем централния сектор на станцията, преди някой да разбере какво става. Действайте по-бързо, Дей.

Граф започна да издава заповеди. Малори чу, че Дей върши същото долу сред войниците и ясното ехо от гласа му отекваше по коридорите. Мостикът бе обхванат от трескава дейност, техническите оператори се бутаха в тесните секции, за да заемат местата си.

— След десет минути — извика тя — всички годни войници да са в пълно бойно снаряжение навън.

Чуха се нареждания и на други места, а интеркомът свидетелстваше, че войниците се втурнаха да се приготвят още преди официалните заповеди, които се разнесоха по коридорите. Сигни се върна в малкия си офис квартира, сложи си шлем и ризница, но остави непокрити ръцете и краката си, поемайки риск заради свободата на движение. Пет минути. Тя чу Дей да отброява времето по отворения интерком, докато от други места долиташе шум на пълен хаос. Нямаше значение. Този екипаж и тези войници си знаеха работата и можеха да я свършат както на тъмно, така и с главата надолу. Всички тук бяха едно голямо семейство. Несъвместимите ставаха още в самото начало жертви на нещастни случаи и тези, които оставаха, се сближаваха като братя, като деца, като влюбени.

Малори излезе от своята офис квартира, открито пъхна пистолета си в кобура и тръгна надолу с асансьора. Въоръжените войници се носеха по коридора на бегом и с дрънчене. Но щом я разпознаеха, се залепяха за стените, правейки й път, така че тя да излезе по-бързо начело, където й беше мястото.

— Сигни! — викаха те ликуващи след нея. — Браво, Сигни!

Чувстваха, че отново са живи.

Съвет на Пел: първо ниво на синия сектор

— Не! — отсече веднага Анджело. — Не се опитвай да ги спреш. Отстъпи! Незабавно изтегли нашите хора!

От управлението на станцията потвърдиха нареждането и продължиха работата си. По екраните в заседателната зала започна да личи изпълнението на новата заповед още докато приглушеният глас на шефа на службата за сигурност продължаваше доклада. Анджело се облегна назад край масата в центъра на заседателната зала, намираща се между частично заетите редици и тихото, стъписано мърморене съумелите да стигнат дотук през безредиците по коридорите. Той подпря брадичката си с ръка и продължи да следи потока от сведения за стичането на въоръжени войници по доковете. Някои членове на Съвета бяха изчакали твърде дълго и сега не можеха да напуснат секциите, в които работеха, или бяха заели авариен пост. Деймън и Елена се появиха заедно, останали без дъх, и се засуетиха на вратата. Анджело махна на сина и снаха си да влязат и по негово настояване, те използваха привилегията си и седнаха на две от празните места край масата.

— Трябваше да напуснем спешно офиса на дока — спокойно каза Деймън. — Качихме се с асансьора.

Минута след тях пристигна Джон Лукас с група приятели, които се разположиха по редиците, а той се настани на масата в центъра. С разчорлени коси и блестящи от пот лица двама от рода Джейкъби също успяха да дойдат. Това не беше съвет, а убежище от ставащото отвън.

На екраните се виждаше как нещата бързо се влошават — войниците се бяха насочили към сърцето на станцията. Службата за сигурност се опиташе да следи за положението от разстояние, превключвайки бързо една към друга камера.

— Охраната пита дали да заключим вратите на центъра за управление — обади се един съветник, застанал на прага.

— Срещу пушки ли? — Анджело навлажни устни и бавно поклати глава, като гледаше смяната на образа от една камера на втора, после на трета.

— Обадете се на Мазиан — каза Дий, един от новодошлите. — Протестирайте срещу това.

— Опитах, сър. Но не получих отговор. Предполагам, че той е с тях.

„Размирици в И-зоната — появи се надпис на един екран. — Трима със сигурност са мъртви, има множество ранени…“

— Сър — включи се обаждане едновременно със съобщението. — Пред вратите на И-зоната са се събрали тълпи, които се опитват се да ги разбият. Да стреляме ли?

— Не отваряйте — нареди Анджело, докато сърцето ускоряваше ритъма си, заедно с този на разпространяващата се безредица. — Не разрешавам да стреляте. Освен ако не разбият вратите. Какво искате, да ги изпуснете ли?

— Не, сър.

— Тогава недейте. — Връзката прекъсна и той избърса лицето си. Чувстваше се зле.

— Ще отида там — предложи Деймън, почти станал от мястото си.

— Никъде няма да ходиш! — спря го Анджело. — Не искам да попаднеш в ръцете на военните.

— Сър — чу той обезпокоен глас край себе си, някой се бе приближил от редиците. — Сър…

Кресич.

— Сър! — настоя Кресич.

— Интеркомът в И-зоната е повреден — докладва службата за сигурност. — Отново са се докопали до него. Но можем да направим съобщение. Едва ли са стигнали до високоговорителите на дока.

Анджело погледна Кресич, измъчен, пребледнял мъж, който изглеждаше все по-зле през последните месеци.

— Какво ще кажете за това?

— Страхуват се — обясни Кресич, — че ще напуснете станцията, а Флотата ще ги остави в ръцете на Съюза.

— Не знаем какви са намеренията на Флотата, мистър Кресич, но ако тълпата се опита да разбие вратите и да премине в тази част на доковете, няма да ни остане никаква друга възможност, освен да стреляме. Предлагам ви да използвате комвръзката с тази секция, когато я възстановят, ако все още има здрав високоговорител, и да им предадете това, което казах.

— Знаем, че ние ще сме потърпевшите, независимо какво ще се случи — отвърна Василий с треперещи устни. — Помолихме ви толкова пъти да съкратите времето на проверките, да ни оформите редовни документи, да изчистите досиетата ни, при това колкото може по-бързо. Сега е твърде късно, нали?

— Не е точно така, мистър Кресич.

— Вие ще се погрижите най-напред за собствените си хора и ще ги настаните удобно на наличните кораби. После ще вземете и нашите кораби.

— Мистър Кресич…

— Работата напредваше — обади се Джон Лукас. — Някои от вас могат да получат редовни документи. Не бих искал да ги лиша от това, сър.

Василий погледна недоверчиво и замълча, по лицето му бе избил нездрав цвят. Устните му трепереха и този спазъм се предаде на брадичката му. Човекът стискаше здраво преплетените си ръце.

„Удивително е — помисли си горчиво Анджело — с каква лекота успява да сведе проблемите до дреболии и колко умело го прави. Поздравления, Джон.“

Лесно беше да се справят с бежанците от И-зоната. Просто трябваше да осигурят на всичките им предводители валидни документи и да се споразумеят с тях. На практика някои наистина бяха предложили именно това.

— Стигнаха до трето ниво на синия сектор — измърмори Деймън. Анджело проследи погледа му към мониторите. Потокът от въоръжени войници и разполагането им по коридорите се бяха превърнали в бърз, механичен се процес.

— Мазиан — рече Джон. — Самият Мазиан.

Анджело гледаше в сребристокосия мъж начело, докато пресмяташе на ум секундите, необходими на този войнишки прилив да се надигне по спираловидните рампи и да стигне до тяхното ниво, до самата заседателна зала на Съвета.

Поне дотогава щеше все още да управлява станцията.

Първо ниво на синия сектор: номер 04:75

Картините се сменяха. Лили се размърда нервно, изправи се и започна да снове напред-назад, правейки крачка ту към бутоните на визора, ту към сънуващата, чиито очи бяха тревожни.

Накрая се реши и посегна към визора, за да смени съня.

— Не — каза остро сънуващата.

Лили се обърна назад и видя мъката в тъмните, красиви очи. Лицето беше бледо сливащо се с тези бели, бели чаршафи, залято от светлина с изключение на очите, които наблюдаваха втренчено изображенията на станционните коридори. Тя се върна при жената и застана между съня и сънуващата, оправи възглавницата.

— Да ви обърна — предложи Лили.

— Не.

— Дал-тес-елан, обичам те, обичам те.

— Това са войници — каза й Слънцето-неин-приятел със собствения й толкова равен и спокоен глас, че предаваше своето спокойствие и на другите. — Хора-с-оръжия, Лили. Това означава неприятности. Не знам какво може да се случи.

— Сънувай, че си отиват — помоли тя.

— Не е във властта ми да го сторя, Лили. Но виж, те не използват оръжията и никой не е пострадал.

Лили потръпна и остана до жената. От време на време по-бързо променящите се екрани се появяваше образът на Слънцето, което им вдъхваше увереност, около него танцуваха звездите и лицето на планетата светеше като сърп на месечина. А колоната хора-в-черупки се удължаваше и изпълваше всички коридори на станцията.

 

 

Не срещнаха съпротива. Сигни не бе извадила пистолета си от кобура, макар ръката й да стоеше върху него. Не го бяха направили нито Мазиан, нито Крешов, нито Кеу. Нищо повече от един предупредителен изстрел на доковете. Движеха се бързо, не оставяха време за мислене, нито дори за допускане, че може да им се противопоставят. В секциите видяха съвсем малко хора, забавили се в коридорите. Анджело Константин навярно им е наредил така, реши Сигни, — единствената разумна политика.

Минаваха от ниво на ниво по рампа в края на централния коридор. Стъпките на ботушите им отекваха в празното пространство, а отсеченият рапорт на войниците зад гърба им, които сами заставаха на пост из станцията на разстояния с директна видимост, звучеше като ехо. От аварийната рампа се прехвърлиха в секцията, където се намираше управлението на станцията. Тук, под командването на офицери, също сновяха войници, свалили надолу дулата на пушките си, а други взводове се бяха насочили към страничните коридори, за да завземат останалите офиси. Нямаше стрелба, не и тук. Продължиха по главния коридор, като скоро студеният метал и пластмаса се смениха с мека пътека, заглушаваща стъпките. После влязоха в залата със странните дървени скулптури, чиито очи сега изглеждаха не по-малко учудени, отколкото преди.

А човешките лица — тези на малката група хора, събрани в преддверието на заседателната зала — бяха също толкова ококорени.

Войниците отвориха двете крила на украсената врата и застинаха като статуи с лица, към залата и вдигнати дула на пушките. Съветниците, които далеч не изпълваха залата, се изправиха срещу оръжията едновременно с влизането на Мазиан, Малори и останалите. Държанието им изразяваше достойнство, ако не и предизвикателство.

— Капитан Мазиан — рече Анджело Константин, — мога ли да ви предложа да седнете и да обсъдим това, което става, с вас и вашите капитани?

Мазиан остана за миг мълчалив и неподвижен. Сигни стоеше между него и Кеу, Крешов бе застанал от другата му страна, и всички оглеждаха лицата на съветниците. Съветът не бе в пълен състав, липсваха повече от половината му членове.

— Няма да ви отнемем много време — обяви Мазиан. — Поискахте да дойдем и ето ни тук.

Никой не помръдна — нито да седне, нито да промени положението си.

— Бихме искали да чуем обяснение — каза Константин — за тази… операция.

— Обявявам военно положение — отвърна Мазиан, — което ще продължи, докато се намираме в опасност. И имам въпроси, директни въпроси, мистър Константин. Отнася се до споразуменията, които може да сте сключили с представители на Компанията. Става дума за договори… със Съюза и изтичане на поверителна информация към неговото разузнаване. Това е предателство, мистър Константин.

Кръвта се дръпна от лицата на присъстващите в залата.

— Няма такова договаряне — заяви Константин. — Не сме сключвали никакви подобни споразумения, капитане. Тази станция е неутрална. Тя е на Компанията, но няма да позволим да бъдем въвлечени във военни действия или използвани като база.

— А тази… милиция, която сте разпръснали навсякъде?

— Неутралитетът понякога се нуждае от защита, капитане. Самата капитан Малори ни предупреди, че могат да се появят случайни кораби с бежанци.

— Твърдите, че не знаете нищо за информация, която цивилни представители на Компанията са предали на Съюза. И че не участвате в никакви споразумения, договори или концесии, каквито могат да се сключват с врага?

Настъпи гробно мълчание.

— Не знаем за никакви споразумения. Ако е имало намерение да се сключват, Пел не е била информирана за тях. А ако имахме информация, щяхме да се противопоставим.

— Сега вече знаете — каза Мазиан. — Изтекли са сведения, включително шифри и сигнали, които застрашават сигурността на станцията. Предадени сте на Съюза, господин станционен управител, от самата Компания. Земята ограничава интересите си тук. Вие сте една от жертвите. Ние също. Няма да приемем подобно положение. Другите станции бяха загубени, оставени на Съюза. Сега тук е границата. Пел ни е нужна, със силите, с които разполагаме, можем да я задържим. Разбирате ли ме?

— Може да разчитате на пълно сътрудничество от наша страна — заяви Константин.

— Достъп до записите ви. Трябва да се открие всеки проблем, свързан със сигурността, и да се постави под контрол.

Погледът на Константин се премести върху Сигни и после отново към Мазиан.

— Спазвахме всички ваши процедури, с които капитан Малори ни запозна. И то много внимателно.

— Не трябва да има секция от станцията, запис, оборудване, апартамент, ако се наложи, до които хората ми да нямат начаса достъп. Бих предпочел да изтегля повечето от войниците си и да оставя като отговорници ваши хора. Условието е да сме наясно по следния въпрос: ако възникнат проблеми, свързани със сигурността, например изтичане на информация, ако някой кораб напусне внезапно определената му орбита или се наруши редът където и да е било, ще действаме, както ние намерим за добре, а това не изключва и да стреляме. Ясно ли е?

— Да — отговори Анджело, — отлично го разбираме.

— Хората ми ще идват и ще си отиват, когато пожелаят, мистър Константин, ще стрелят, ако сметнат, че е необходимо. Ако се налага да използваме оръжие, за да си разчистим пътя, всеки мъж и всяка жена от Флотата ще го стори. Надявам се, че няма да се случи и вашата собствена служба за сигурност ще се погрижи да е така. Или вашите хора, но с наша помощ. Просто ми кажете как предпочитате.

Константин бе стиснал зъби.

— И двете страни сме наясно, капитан Мазиан. Разбираме задължението ви да защитавате силите си, както и да защитите тази станция. Ние ще ви сътрудничим и очакваме същото от ваша страна. Така че когато изпратя съобщение, то ще бъде прието.

— Естествено — отвърна с готовност Мазиан. Огледа се, после тръгна към вратата, а Сигни и останалите капитани продължаваха да стоят изправени пред Съвета. — Капитан Кеу — рече той, — може да продължите да обсъждате нужните въпроси със Съвета. Капитан Малори, поемете центъра за управление. Капитан Крешов, проверете всички записи и процедури на службата за сигурност.

— Държа да ме придружи някой, който познава нещата — обяви Крешов.

— Директорът на службата за сигурност ще е на ваше разположение — отвърна Анджело. — Ще предам веднага тази заповед.

— Аз също — рече Сигни.

Тя впери очи в познато лице край масата в средата на залата, младият Константин. Изражението му се промени, като срещна поглед й, а младата жена до него го хвана за ръката.

— Капитане — отзова се той.

— Вие, Деймън Константин, ако пожелаете може да помогнете.

Мазиан излезе, като взе част от ескорта със себе си, за да направи оглед на обстановката или, което бе по-вероятно, да продължи с операцията по завземането на други секции, например ядрото на станцията и неговите съоръжения. С тази деликатна задача се бе заел Ян Мейис, вторият по ранг от „Австралия“. Кеу придърпа стол край масата в центъра, превземайки едновременно нея и цялата заседателна зала. Крешов излезе подир Мазиан.

— Да вървим — каза Малори, но младият Деймън се задържа за миг, за да погледне към баща си, който бе свил притеснено устни и да се сбогува с младата жена до себе си. „Нямат особено високо мнение за мен“ — каза си Сигни. Тя го изчака, после тръгнаха заедно към вратата, където взе двама от войниците си да ги съпровождат.

— Към центъра за управление — нареди тя на младия Константин и той й стори път на вратата с неуместна, но естествена галантност, посочвайки към коридора, по който бяха дошли.

Деймън не пророни нито дума, лицето му бе изопнато и сериозно.

— Това жена ви ли беше, там вътре? — попита Сигни. Трябваше й информация за онези, от които зависеха определени неща. — Коя е тя?

— Съпругата ми.

— Как се казва?

— Елена Куен.

Това я изненада.

— От станционен род ли е?

— От фамилията куен. От „Естел“. Омъжи се за мен и не участва в последния полет.

— Загубила е хората си, цялата фамилия. Известно ви е, предполагам.

— Да, знаем.

— Съжалявам. Имате ли деца?

Мина известно време, преди той да отговори на въпроса.

— Очакваме.

— Аха. — Жената й се бе видяла леко пълна в талията. — Константин има двама сина, нали?

— Да, имам брат.

— Къде е той?

— На Тамдолу. — Лицето му изразяваше все по-голямо притеснение.

— Няма за какво да се безпокоите.

— Не се безпокоя.

Тя му се усмихна с нотка на присмех.

— Войниците ви и на Тамдолу ли са? — попита Деймън.

Сигни продължи да се усмихва, без да си направи труда да отвърне.

— Доколкото си спомням, вие сте от Правния отдел.

— Да.

— Сигурно доста от кодовете за достъп до досиетата във вашите компютри, нали?

Той я стрелна с погледа, в който не се забелязваше уплаха. По-скоро гняв. Сигни погледна напред, където войници охраняваха остъкления команден комплекс на Главния сектор.

— Обещахте, че ще ни сътрудничите — напомни му Малори.

— Вярно ли е, че сме били отстъпени?

Все така с усмивка тя си припомни, че ако някой можеше да запази самообладание, да знае цената си и тази на Пел, това бяха хората от рода Константин.

— Повярвайте ми — каза Сигни с ирония в гласа.

УПРАВЛЕНИЕ НА ГЛАВНИЯ СЕКТОР, обявяваше знак, придружен от стрелка; КОМУНИКАЦИОНЕН ЦЕНТЪР, и още един; ПЪРВО НИВО, СИН СЕКТОР, 01-0122.

— Свалете тези обозначения — рече тя. — Навсякъде.

— Не мога.

— И цветните кодове.

— Станцията е твърде объркваща, дори нейни жители могат да се изгубят, коридорите са абсолютно еднакви, а без цветовите ни обозначения…

— Така е и на кораба ми, мистър Константин, но не маркираме коридорите, за да напътстваме нашественици.

— На тази станция има деца. Без цветовете…

— Могат да се научат — прекъсна го тя. — Свалете всички знаци.

Централното управление на станцията беше отворено, но заето от войници. Когато влязоха, към тях нервно се насочиха пушки, после се обърнаха навътре. Сигни огледа командния център, всички контролни панели редица по редица, работещите оператори и офицери. Войниците видимо се отпуснаха в нейно присъствие. Също и цивитата — явно при вида на младия Константин, помисли си тя. Именно с тази цел го бе взела със себе си.

— Всичко е наред — обърна се Малори към войниците и към цивилните. — Успяхме да се споразумеем с кмета на станцията и със Съвета. Няма да евакуираме Пел. Флотата установява база, която няма да изоставим. Не ще допуснем Съюза да проникне тук.

Сред цивитата се разнесе шепот, очите им размениха поуспокоени погледи. От заложници изведнъж се бяха превърнали в съюзници. Войниците наведоха дулата на оръжията си.

— Малори — дочу шепота от пост до пост в помещението. — Това е Малори. — С тон, в който нямаше обич, но и без да липсва уважение.

— Разведи ме наоколо — каза тя на Деймън Константин.

Той тръгна из центъра за управление, като тихо назоваваше хората и постовете, а тя щеше да запомни много от тях — удаваше й се, когато искаше. Сигни спря за миг и се огледа, после обърна очи към екраните, към въртящия се модел на Тамдолу, осеян със зелени и червени точки.

— Това бази ли са? — попита тя.

— Построихме няколко допълнителни селища — обясни Деймън, — опитваме се да поемем и изхраним тези, които ни оставихте.

— Изолационна зона? — Сигни спря поглед върху монитора, който показваше какво става в тази секция. Скупчена човешка маса блъскаше заключена врата. Пушек. Развалини. — Какво правите с тях?

— Вие не ни казахте какво да правим с тях — отвърна той. Малцина си позволяваха да говорят така с нея. Това я забавляваше.

Тя слушаше, разглеждаше огромния комплекс — редица след редица от екрани, с функции, коренно различни от тези на космически кораб. Тук имаше търговска информация, както и данни за поддържане на орбитата, на която се намираха от векове. Описание и отчет на налични стоки и произвеждани продукти, регистрация на населението на станцията и на планетата, на местните жители и на хората — колония, където капеше ежедневният живот. Сигни наблюдаваше, бавно поемайки дъх си създаваше чувство за собственост. Борили се бяха именно да запазят всичко това.

Централният интерком се включи, за да предаде съобщение от Съвета:

— … искаме да успокоим жителите на станцията — каза Анджело Константин, зад чийто гръб се виждаше заседателната зала, — че Флотата е тук, за да ни защити…

Техният свят.

Оставаше само да го подредят.