К. Дж. Чери
Светът на Пел (8)

Глава седма

1

Пел: 22.5.52 г.

Джон Лукас зае мястото в съвета, на което синът му Виторио го бе замествал през последните три години. Намръщи се. Вече бе преживял една семейна криза: загубил бе три от помещенията на петстайния си апартамент, буквално срязан от поставена нова преградна стена, за да се настанят двама братовчеди Джейкъби и техните партньорки от алтернативния ден, едната от тях с деца, които удряха по стената и викаха. Работници бяха струпали мебелите му на камара в това, което бе останало от собствения му дом — обитаван отскоро от неговия син Виторио и настоящата му любима. Това го чакаше при завръщането му вкъщи. С Виторио бързо се споразумяха: жената се изнесе, а синът му остана, защото смяташе, че да притежава апартамент и банкова сметка за харчлък е по-важно и доста по-привлекателно от изпращане в базата на Тамдолу, за която усилено се търсеха млади доброволци. Физическият труд и то на дъждовната повърхност на Тамдолу не бе по вкуса на Виторио. Като фигурант тук той бе служил добре, бе гласувал както му е казано, бе ръководил както му е казано и поне бе предпазил фирмата „Лукас“ от хаоса, постъпвайки достатъчно разумно да решава сам малките проблеми и да пита за по-големите. Друг въпрос бе, какво бе направил с разходната сметка. След като се адаптира към времевия режим на станцията Джон прекара часове над счетоводните книги във фирмения офис долу на дока, за да прегледа работата на служителите и въпросните разходи по сметките.

Изглежда, че сега имаше някаква тревога, нещо неприятно и спешно; той бе дошъл, както и останалите членове на съвета, привикан със съобщение за извънредно заседание. Сърцето му още биеше лудо от бързането. Включи настолния си пулт и микрофона, заслуша се в слабия комтрафик, който в момента се прехвърляше и към съвета, съпроводен от поредица сканерни изображения на екраните по тавана. Нови неприятности. Подочул го бе по пътя от офиса на дока. Нещо навлизаше в звездната система.

— Какъв брой регистрирате? — попита Анджело, но не получи отговор от другата страна.

— Какво става? — обърна се Джон към съседката си — делегат от зеления сектор, Ана Мореви.

— Пристигат още бежанци, но не съобщават нищо. Кръстосвачът е „Пасифик“. От станцията Есперанс. Това е всичко, което знаем. Изобщо не отговаря на обажданията ни. Естествено, след като командир е Сънг. А вие какво очаквате?

Продължаваха да пристигат други съветници, редиците бързо се запълваха. Джон пъхна в ухото слушалка на личната аудиосистема, включи я на запис, опитвайки се да си състави картина на ситуацията. Конвоят, виждащ се на сканера, бе изплувал твърде близо над равнината на системата и затова представляваше опасност. Секретарят на съвета продължаваше да обобщава с тих глас като показваше на настолния си екран изображения, които не бяха особено по-различни от тези, гледани на живо от всички.

Един помощник си проби път до редицата зад Лукас, наведе се над рамото му и му подаде бележка, написана на ръка. „Добре дошъл отново тук — прочете Джон удивен. — Назначен сте за заместник на мястото на Емилио Константин, стол номер десет. Непосредственият ви опит на Тамдолу се оценява много високо. А. Константин.“

Сърцебиенето му се ускори, този път по друга причина. Той стана, извади слушалката и изключи комканалите, мина по пътеката под погледа на всички до празния стол в съвета на главния сектор, сред местата, които имаха най-силно влияние. Настанил се на този стол, украсен с дърворезба и тапициран с мека кожа — такива имаше само десет на Пел — и изпита неудържимо чувство на триумф на фона на всичките тези събития — заслужена справедливост най-накрая, след цели десетилетия. Великите Константин го бяха държали настрана, цял живот не го бяха допускали до Десетте въпреки неговите усилия, влияние и заслуги, но ето че сега бе сред тях.

Лукас бе абсолютно сигурен, че това не се дължеше на промяна на отношението от страна на Анджело. Решението трябваше да е взето от съвета. Значи бе спечелил някакво общо гласуване тук, логично следствие на дългата му, тежка служба на Тамдолу. Заслугите му бяха намерили признание сред мнозинство в съвета.

Посрещна погледа на Анджело от другия край на масата — Анджело, който придържаше слушалката в ухото си и го наблюдаваше без никакъв знак на дружелюбно посрещане, на любов, на каквато и да е радост. Очевидно кметът приемаше издигането му, защото му се налагаше. Джон му отправи усмивка през стиснати зъби, без да включва в нея очите си, сякаш предлагаше поддръжката си. Анджело му отвърна, също без да го изразява с очи.

— Пусни ги още веднъж — каза кметът на някой друг по комвръзката. — Продължавай да ги изпращаш. Свържи ме лично със Сънг.

Съветът притихна. По интеркома пристигаха съобщения, чуваха се разговорите в главния сектор, товарните кораби бавно се приближаваха, обаче „Пасифик“ набираше скорост, превръщаше се в размито петно на сканерния екран.

— Тук е Сънг — стигна до тях глас. — Поздрави на станция Пел. Вашата управа е в състояние да се погрижи за подробностите.

— Каква е бройката? — попита Анджело. — Колко души има на тези кораби, капитан Сънг?

— Девет хиляди.

В залата се разнесе ужасено шушукане.

— Тишина! — апелира Анджело; шумът заглушаваше комвръзката. — Разбрано, девет хиляди. Това ще натовари съоръженията ни свръх безопасните предели. Настоятелно ви каним на среща с нас тук, в съвета, капитан Сънг. Вече пристигнаха бежанци от Ръсел на търгарски кораби без ескорт, бяхме принадени да ги приемем. По хуманитарни причини е невъзможно да се откаже на такива като тях влизане в док. Искаме да предупредите командването на Флотата за създалото се опасно положение. Имаме нужда от военна подкрепа, разбирате ли, сър? Настояваме да дойдете за спешно съвещаване с нас. Готови сме да ви предложим сътрудничеството си, но се приближаваме до момента на особено трудно решение. Обръщаме се за помощ към флотата. Повтарям: ще се явите ли, сър?

От другата страна последва мълчание. Съветниците се размърдаха нервно на столовете си, защото алармените светлини за приближаване започнаха да мигат, екраните затрепкаха лудо и помътняха, опитвайки се да представят в перспектива ускоряващото се приближаване на кръстосвача.

— Последният планиран конвой — дойде отговорът — пристига от Пан-Париж под командването на Крешов от „Атлантик“. Пожелаваме ви късмет, станция Пел.

Връзката внезапно прекъсна. Сканерът побесня, докато огромният кораб продължаваше да набира скорост много над допустимата в близост до станцията.

Джон никога не бе виждал Анджело по-сърдит. Шепотът в залата на съвета заглъхна и накрая се възстанови относителна тишина. „Пасифик“ профуча през зенита им, като предизвика пълно разстройване на екраните. Когато те се проясниха, той бе отминал, поемайки неразрешен курс, като им остави свитата си — товарните кораби, движещи се с бавен темп неотклонно към доковете. В някакъв момент се чу глухо повикване към службата за сигурност да се намеси в И-зоната.

— Запасните сили — нареди Анджело на един от секционните шефове по интеркома. — Извикайте и всички, които в момента не са на смяна, не ме интересува колко пъти са били вдигани по тревога. Запазете реда там, дори ако трябва да стреляте. Главен сектор, стартирайте бързо совалките, насочете тези търгари към съответните докове. Оградете ги с кордон от влекачи, ако се налага.

След малко сигналите за тревога, предизвестяващи опасност от сблъскване, замряха и останаха да се чуват единствено непрестанните съобщения от товарните кораби по пътя им към станцията.

— Ще трябва да отделим още пространство за И-зоната — рече Анджело, като се огледа. — И за съжаление ще трябва да вземем онези две нива от червения сектор, да ги присъединим към нея, и то незабавно.

От редиците се разнесе негодуващ шепот и на екраните веднага се появи подадено възражение от представителите на червения сектор. То бе само принципно. Компютърът не регистрира нечие друго желание да подкрепи възражението и да наложи гласуването му.

— Абсолютно изключено е — продължи Анджело, без дори да погледне екрана, — да преместим повече станцисти или да се лишим от маршрутите на транспортната система през горните нива. Не можем. Щом не получаваме подкрепа от флотата, ще се наложи да вземем други мерки. И трябва да започнем широкомащабно прехвърляне на населението някъде другаде. Джон Лукас, извиняваме се за предизвестието в последния момент и съжаляваме, че не успяхте да присъствате на вчерашното заседание. По повод онова ваше предложение… Строителната организация на станцията не разполага с работници за рискови операции. По едно време представихте подробни планове за разширяване на базата на Тамдолу. Те в какво състояние са?

Джон примигна, изпълнен едновременно с подозрение и надежда, свъси вежди на резкия тон, с който Анджело се обърна към него дори и сега. Стана прав, въпреки че не бе длъжен да го прави, но искаше да наблюдава лицата.

— Ако по-рано бях осведомен за положението, щях да положа всички усилия; във всеки случай дойдох възможно най-бързо. Колкото до предложението, то съвсем не е неизпълнимо: на Тамдолу може да се осигури подслон за толкова много хора доста бързо и без никакви трудности, освен, разбира се, за тези, които се намират на планетата в момента. Условията — след три години мога да ви го кажа — са примитивни. Тамдолските работници строят куполи, които са въздухонепроницаеми в задоволителна степен; има достатъчно компресори и наоколо могат се намерят най-простите местни материали за строежа. Долу на планетата винаги най-ефективен е трудът на туземците, защото не им пречат дихателите; но достатъчно голям брой хора могат да ги заменят за полска работа, производство, разчистване на терена. Пел трябва да изпрати само необходимите служители да ги надзирават и пазят. Не представлява никакъв проблем и за онези, които трябва да се държат затворени; мястото е особено подходящо за най-тежките ви случаи — просто им се взимат дихателите и те не могат да отидат никъде или да направят нещо, което не желаете.

— Мистър Лукас! — Антон Ейзъл се изправи, възрастен мъж, приятел на Анджело и упорит филантроп. — Мистър Лукас, определено има някакво недоразумение относно нещата, които чух. Това са свободни граждани. Тук не става въпрос да се изградят наказателни колонии. Те са бежанци. Няма да превърнем Тамдолу в трудов лагер.

— Обиколете И-зоната! — извика някой от редиците. — Вижте в какви развалини превърнаха тези секции! А там бяха жилища, красиви домове/Вандализъм и унищожение. Те разрушават станцията. Нападат нашите служители за сигурност с тръби и кухненски ножове и кой знае дали сме успели да изземем всичките пушки след бунта?

— Там се извършват убийства — добави високо още някой. — От банди хулигани.

— Не е така — обади се трети, непознат за съвета глас. Главите се обърнаха към слаб мъж, седнал, както забеляза Джон, на мястото, което той сам бе освободил. Човекът стана, имаше нервно, жълтеникаво лице. — Името ми е Василий Кресич. Бях поканен да дойда тук като представител на И-зоната. Бях член на съвета на станцията Ръсел. Всичко, което казахте, наистина се случи по време на паника, но сега има ред и хулиганите бяха пратени във вашия арест.

Лукас пое въздух.

— Добре дошъл, съветник Кресич. Но за благото на самата И-зона трябва да се намали напрежението. Трябва да се прехвърли част от населението. Станцията изчака цяло десетилетие с разширението на Тамдолу и сега разполага с необходимата човешка сила, за да го започне в голям мащаб. Тези, които работят, стават част от системата. Ще строят жилищата, в които самите те ще живеят. Не е ли съгласен с това представителят на И-зоната?

— Искаме да се оправят документите ни. Отказваме да ни транспортират където и да е без тях. Такова нещо ни се случи вече веднъж и погледнете в каква ситуация сме изпаднали сега. По-нататъшно прехвърляне без редовни документи само ще влоши и без това затрудненото ни положение, ще ни отдалечи все повече и повече от установяване на самоличностите ни. Хората, които представям, няма да го допуснат да се случи отново.

— Това заплаха ли е, мистър Кресич? — попита Анджело.

Мъжът сякаш едва се държеше на краката си.

— Не — побърза да отвърне той. — Не, сър. Просто изразявам мнението на представяните от мен бежанци. Тяхното отчаяние. Те имат нужда от редовни документи. Всичко останало, каквото и да е друго решение би било — както каза господинът — трудов лагер за благото на Пел. Такъв ли възнамерявате да направите?

— Мистър Кресич, мистър Кресич — намеси се Константин. — Ако обичате всички да заемете местата си, за да разгледаме нещата едно по едно. Ще бъдете изслушан, когато дойде редът ви, мистър Кресич. Джон Лукас, бихте ли продължили?

— Ще разполагам с точни данни веднага след като ми бъде осигурен достъп до централния компютър. Трябва да получа новите кодове. Всяко от съоръженията на Тамдолу може да бъде разширено, да, така е. Все още пазя подробните планове. Ще мога да ви представя точни сметки за разходите и труда до ден-два.

Анджело кимна, изгледа го, свъси вежди. Моментът не беше особено приятен за него.

— Борим се за оцеляването си — заяви кметът. — Казано открито, съществува предел, над който има сериозни причини да се безпокоим за жизнеосигуряващите системи. Налага се да бъде снето част от натоварването им. Освен това не можем да допуснем нарушаване на баланса в съотношението между граждани на Пел и бежанци. Трябва да обърнем внимание на опасността от бунтове — и там, и тук. Моите извинения, мистър Кресич. Такива са обстоятелствата, при които живеем, не сме ги избрали ние, нито сигурно вие. Не можем да рискуваме станцията или базата на Тамдолу, защото иначе ще изгубим всичко и до един ще се озовем на борда на товарни кораби на път към Земята. Това е третата възможност.

— Не — разнесе се мърморене из залата.

Джон седеше смълчан, загледан в Анджело, представяше си сегашното крехко равновесие на Пел и съществуващите шансове. „Вече сте загубили всичко“ — идваше му да каже, да се изправи пред съвета и да изложи нещата такива, каквито бяха. Но не го стори. Остана на мястото си, стиснал здраво устни. Беше въпрос на време. Мирът би дал шанс. Но мирът съвсем не беше реална перспектива при този приток на бежанци от всички други станции. Целият Задпредел се стичаше в две посоки като при вододел, едната част към тях, другата към Съюза; а те не бяха подготвени да се справят с прилива по начина, по който действаше Анджело.

Години наред бе продължило управлението на Константиновци, социалната теория на Константиновци, прехвалената „общност в името на закона“, която пренебрегваше сигурността и презираше контрола, а сега отказваше да използва здрав юмрук в И-зоната, като се надяваше, че призивите ще въдворят ред в тълпите. Лукас можеше да повдигне и този въпрос. Но кротуваше.

Изпитваше горчив вкус в устата си, като си даваше сметка, че причиненият от мекушавостта на Константин хаос на станцията можеше да унищожи и Тамдолу. Не предвиждаше успех на плановете, които искаха от него: работата щеше да се ръководи от Емилио Константин и съпругата му, а и двамата щяха да оставят тамдолците сами да определят планграфиците си и да защитават суеверията си, щяха да им позволят да вършат нещата с типичната им мудност и апатия, които водеха до повреждане на оборудването и отлагане на строежите. А какво щеше да направи въпросната двойка с онази сган от И-зоната, изглеждаше още по-отчайващо.

Седеше мълчаливо, преценяваше техните шансове и стигаше до тъжни заключения.

2

— Не може да оцелее — рече Джон същата вечер на Виторио — неговия син и на Дейин Джейкъби, единствения роднина, към когото се отнасяше благосклонно. Облегна се на стола и отпи от горчивото тамдолско вино. Апартаментът му бе задръстен със струпани на камари скъпи мебели, които по-рано бяха стояли в другите, сега отнети му стаи. — Пел се разпада под краката ни. Заради слабохарактерната политика на Анджело ще загубим станцията и нищо чудно да платим за това с цената на кожите си по време на някой бунт. Натам вървят нещата, разбирате ли ме? И така ли ще стоим да чакаме каквото има да се случва?

Лицето на Виторио изведнъж побледня, както обикновено реагираше, щом разговорът станеше сериозен. Дейин бе друг тип. Той седеше мрачен и замислен.

— Трябва да се поддържа контакт — каза Джон този път по-открито.

Дейин кимна.

— Във време като днешното може би е благоразумно и нужно да имаш на разположение две вратички. А съм сигурен, че навсякъде из станцията съществуват такива, стига човек да има подходящ ключ за тях.

— Колко рисковани смяташ, че са тези вратички? И къде са те? Братовчед ти се занимаваше със случаи, в които са замесени някои от новодошлите. Имаш ли някаква представа за какво се отнасят?

— За черния пазар на подмладни препарати и други. Той процъфтява тук, не знаеше ли? Самият Константин ги използва, ти също си ги получавал на Тамдолу.

— Те са съвсем легални.

— Разбира се, че са легални; те са нужни. Но как стигат до тук? Произходът им е от страната на Съюза; търгарите ги купуват и ги внасят. На станцията сигурно има хора, които са участници в канала — търгари, възможно е дори местни хора.

— Как да намерим такъв човек, за да установим контакт нагоре по канала?

— Мога да проуча.

— Аз познавам един — обади се Виторио, изненадвайки и двамата. Облиза устните си и преглътна тежко. — Розина.

— Онази твоя кучка ли?

— Тя има опит на пазара. Познава един офицер от службата за сигурност… на доста висок пост. Всичките му документи са редовни, но е купен от трафикантите. Ако човек иска да разтовари или натовари нещо и властите да си затворят очите, той може да го уреди.

Джон изгледа сина си — този резултат от едногодишен договор в отчаяния му опит да се сдобие с наследник. В крайна сметка не бе учудващо, че Виторио знаеше такива неща.

— Отлично — каза той сухо. — Ще ми разкажеш всичко за него. Навярно можем да попаднем на някоя следа. Дейин, трябва да огледаме предприятията ни на Викинг.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем сериозен съм. Наех „Хансфорд“. Екипажът му е още в болница. Вътрешността на кораба е в окаяно състояние, но той може да лети. Собствениците му имат остра нужда от пари. Смятам, че ще успееш да намериш екипаж — чрез онези контакти на Виторио. Не е нужно да им казваш всичко, само толкоз, че да ги убедиш.

— Викинг е най-вероятното място на следващия конфликт. Поредната криза със сигурност ще е там.

— Рисковано е, нали? Много товарни кораби претърпяват катастрофи при сегашното положение. Някои изчезват. Константин със сигурност ще ме пита за този полет, но ще имам готов отговор — трябва просто да се демонстрира вяра в бъдещето на Викинг. Потвърждение, жест на доверие. — Лукас пийна от виното, като присви уста. — Ще е по-добре да отидеш там веднага, преди да ни се е излял поток бежанци от самата Викинг. Ще установиш на място контакт с канала, ще го проследиш, доколкото можеш. Какъв шанс е останал сега за Пел, освен да се присъедини към Съюза? Компанията няма да помогне. Флотата ни създава единствено проблеми. Не можем да живеем вечно в такава ситуация. Политиката на Константин ще предизвика бунт тук, още преди всичко да е свършило, така че е време да сменим ръководството. Ще разясниш всичко туй на Съюза. Разбираш ли? Те получават нашата подкрепа, а ние — колкото успеем да извлечем от това сътрудничество. В най-лошия случай ще имаме втора вратичка, през която да се измъкнем. Ако Пел удържи, просто си стоим кротко, на сигурно; ако не — ще сме в по-добра позиция от други, така ли е?

— И аз съм този, който ще рискува главата си — отбеляза Дейин.

— А нима искаш да си тук, когато някой метеж най-накрая разбие преградите? Или предпочиташ възможността да припечелиш нещо от благодарната опозиция — да напълниш собствения си джоб? Сигурен съм, че в крайна сметка ще спечелиш, и съм убеден, че ще го заслужиш.

— Много щедро — отвърна кисело Джейкъби.

— Животът тук няма да стане по-добър — рече Джон. — Може да бъде доста тежък. Въпрос на късмет. Че кое ли не е?

Дейин кимна бавно.

— Ще направя необходимите проучвания за екипаж.

— Така и предполагах.

— Прекалено се доверяваш, Джон.

— Само на тази част от семейството. Никога на Константин. За Анджело щеше да е по-добре да ме беше оставил на Тамдолу. Навярно е искал да го направи. Но съветът гласува другояче и в това вероятно се изразява късметът му. Може би.