К. Дж. Чери
Светът на Пел (22)

Глава пета

Пел: второ ниво на белия сектор: 17:00 ч.

В помещението влязоха полицаи, няколко спокойни мъже, които застанаха до вратата и заговориха с надзирателя. Джош ги изгледа изпод веждите си и продължи да държи главата си наведена, докато пръстите му не пропускаха нито едно завъртане на детайла, който разглобяваше. Младото момиче до него веднага спря да работи и го сръга силно в ребрата.

— Хей — викна тя. — Хей, тези са от полицията.

Бяха петима. Джош игнорира ударите в ребрата и това само я накара да го заръга още по-силно.

Над тях се включи екрана на интеркома. Светлината привлече вниманието му и той погледна нагоре за миг. Направиха друго съобщение до всички — че отново се дава известна свобода за преминаване през зеления сектор. Наведе глава и подхвана отново работата си.

— Зяпат насам — каза момичето.

Наистина гледаха към тях. Ръкомахаха в тяхна посока. Джош хвърли бърз поглед и сведе отново очи, още веднъж, защото този път бяха влезли войници, и то въоръжени. Войници на Компанията. Хора на Мазиан.

— Виж! — обади се отново момичето.

Той се върна към заниманията си. Кадифеният глас от центъра за управление продължаваше да говори по интеркома, като твърдеше, че всички били в безопасност. Тали престана да му вярва.

Чу стъпки в прохода между машините, които се приближаваха от другата му страна, тежки стъпки на многобройни крака. Стигнаха до него и спряха зад гърба му. Продължи да работи с последна, отчаяна надежда. Деймън, помисли си. Искаше да е тук. Деймън!

Ръка докосна рамото му и го накара да се обърне. Погледна нагоре към лицето на надзирателя си с все още премрежен поглед, към хората от станционната служба за сигурност и войника в броня със знаци от Флотата на Мазиан.

— Мистър Тали — каза един от полицаите, — ще дойдете ли с нас, ако обичате?

Даде си сметка, че гаечният ключ в ръката му бе един вид оръжие, внимателно го остави на тезгяха, избърса ръката си в комбинезона и се изправи.

— Къде отивате? — попита момичето край него. Така и не бе научил името й. По простоватото й лице се четеше уплаха. — Къде отивате?

Той не отговори, не знаеше. Единият от полицаите го хвана за лакътя и го преведе през прохода към дъното на работилницата, където бе вратата. Всички ги гледаха втренчено.

— Спокойно — рече надзирателят.

Разнесе се всеобщо шушукане. Полицаите и войниците го изведоха навън в коридора и спряха там. Вратата се затвори и военният офицер, който носеше само ризница, го обърна към стената и го претърси.

Мъжът извади документите му от джоба. Обърна се отново с лице към тях, когато го пуснаха, и застана с гръб към стената, докато наблюдаваше как офицерът се рови в документите му. Върху емблемите на униформата му пишеше „Атлантик“. Обзе го кански ужас. В ръцете на войници на Компанията се намираха документите му, а те единствени можеха да удостоверят, че Тали е безобиден, да докажат нещата, които бе преживял. Посегна да си ги вземе и офицерът ги дръпна извън обсега му. Хората на Мазиан. Сянката се върна. Джош побърза да прибере ръката си, като си спомни други срещи с тях и сърцето му заби учестено.

— Имам пропуск — каза той, опитвайки се да потисне израза на лицето си, който се появяваше всеки път, когато бе притеснен. — Той е в документите ми. Може да видите, че работя тук.

— Само сутрин.

— Всички ни задържаха — обясни Джош. — Задържаха ни повече, отколкото трябваше. Попитайте и другите. Ние всички сме от сутрешната смяна.

— Вие ще дойдете с нас — каза един от войниците.

— Попитайте Деймън Константин. Той ще ви каже. Аз го познавам. Той ще потвърди, че всичко е наред.

Това ги забави.

— Ще си го отбележим — рече офицерът.

— Възможно е да е истина — обади се един от станционните полицаи. — Бях дочул нещо подобно. Той е специален случай.

— Ние изпълняваме заповеди. Компютърът ни насочи към него и трябва да вземем мерки. Или вие ще го приберете в някоя от вашите килии, или ние ще го затворим в нашите.

Тали отвори уста да изкаже предпочитанията си.

— Ние ще го приберем — заяви полицаят, преди Тали да успее да каже каквото и да е.

— Документите ми — продума Джош. Започна да заеква и поруменя от срам. Все още нямаше сили да контролира някои реакции. Протегна умоляващо ръка за документите си, която видимо трепереше. — Сър.

Офицерът ги сгъна и внимателно ги пъхна в чантичката на колана си.

— Той няма нужда от тях. Никъде няма да ходи. Отведете го и го затворете, дръжте го на разположение, в случай че някой от нас поиска да го види, ясно ти е? Може би по-късно ще бъде прехвърлен в И-зоната, но не преди шефовете да са разгледали случая.

— Разбрано — отвърна сухо полицаят. Хвана Джош за ръката и го поведе надолу по коридора. Войниците вървяха непосредствено зад тях, но най-накрая на едно кръстовище техните пътища се разделиха.

Във всеки коридор, в който погледнеше, виждаше хора на Мазиан. Почувства, че му става студено, сякаш е гол. Изпита дълбоко облекчение, когато полицаите спряха пред един асансьор и единствено те се качиха с него в кабината. По време на пътуването нагоре и после към първо ниво на червения сектор бяха сами, без войници.

— Ако обичате, обадете се на Деймън Константин — помоли ги той. — Или на Елена Куен. Или на някого от техните офиси. Знам номерата.

През повечето време по пътя мълчаха.

— Ще го докладваме по етапен ред — каза накрая един от полицаите, без да го погледне.

Асансьорът спря на първо ниво на червения сектор. В зоната за сигурност. Тали излезе между тях, мина през прозрачната преградна стена и се приближи до бюрото на входа. Вътре също се разхождаха войници с брони и оръжия, а това предизвика вълна на паника у него, защото се бе надявал, че поне на това място ще се намира под властта на станцията.

— Моля ви — обърна се към хората зад бюрото, докато го регистрираха. Познаваше младия офицер, който бе дежурен, още от времето, когато го бяха държали тук като затворник. Спомняше си го. Наведе се напред към него и като снижи глас промълви отчаяно: — Моля ви, обадете се на някой Константин. Кажете му, че съм тук.

И този път не получи отговор, само неловко отместване на погледа от него. Всички станцисти се страхуваха, изпитваха ужас от въоръжените войници. Униформени мъже го издърпаха от бюрото и го поведоха по коридора към килиите на ареста, тикнаха го в една; гола, бяла, обзаведена само със санитарен възел и бял нар, подаващ се от стената. Задържаха се, колкото да го претърсят наново, като този път го съблякоха, и го оставиха сред хвърлените на пода дрехи.

Той се облече, после седна на нара, вдигна свитите си крака пред гърдите и подпря глава на коленете си, изтощен от дългата работа и целият скован от страх.

Търгарски кораб „Чукът“ в дълбокия космос: 17:00 ч.

Виторио Лукас се надигна от мястото си и направи няколко крачки по извития под на мърлявия мостик на „Чука“ и се поколеба при трепването на палката в ръцете на постоянно държащ го под око съюзист. Нямаше да му позволят да се приближи толкова, че някой контролен уред да попадне в ръцете му. В малкия, силно извит въртящ се цилиндър — по-голямата част от грозната маса на „Чука“ представляваше търбух в безтегловност, разположен отзад — имаше очертана линия, маркирана с лента, която определяше границите на неговия затвор. Още не бе разбрал какво ще се случи, ако я пристъпи, без да е извикан, нямаше и намерение да пробва. Позволяваха му да се разхожда из по-голямата част от коридорите на цилиндъра, можеше да отиде до квартирите на екипажа, където спеше, в малката главна зала и донякъде в командната кабина — дотук. От това място можеше да наблюдава един от екраните и да види сканера през рамото на обслужващия го оператор. Задържа се тук, загледан в центъра за управление на кораба, в гърбовете на мъже и жени, облечени като търгари, без да са такива, докато стомахът му продължаваше да се свива от успокоителните, а нервите му бяха опънати след скока. Беше прекарал по-голямата част от деня в повръщане на всичко, което можеше.

Капитанът наблюдаваше екраните прав и го извика, когато го зърна. Виторио се поколеба, но при втория знак пристъпи напред в забранената командна зона, поглеждайки все пак назад към мъжа с палката. Остави капитана да сложи приятелски ръка на рамото му и погледна сканера по-отблизо. Капитанът имаше преуспяващ вид — можеше да е бил бизнесмен на Пел — и подканваше екипажа си, вместо да кряска заповеди. Всички се отнасяха много добре към Виторио, дори учтиво. Но положението, в което се намираше, го ужасяваше, както и възможните последствия от него. Страхливец, би казал презрително баща му. И щеше да е прав. Младият Лукас наистина бе такъв. Нито мястото тук, нито компанията бяха подходящи за него.

— Съвсем скоро ще се върнем — каза мъжът. Името му беше Блас, Ейб Блас. — Не скочихме надалеч, само колкото да се махнем от пътя на Мазиан. Успокойте се, мистър Лукас. Стомахът ви сега по-добре ли е?

Той не отговори. Самото споменаване на неразположението предизвика ново свиване на стомаха.

— Няма никакви проблеми — каза му меко капитанът, все още с ръка върху неговото рамо. — Абсолютно никакви, мистър Лукас. Пристигането на Мазиан не ни обезпокои.

Виторио го изгледа.

— Ами какво ще стане, ако Флотата ни забележи, когато се появим отново?

— Винаги можем да скочим — отвърна Блас. — „Лебедово око“ няма да е напуснал поста си. А Илайко няма да проговори, тя си знае интереса. Просто се отпуснете и починете, мистър Лукас. Изглежда все още изпитвате някакви съмнения в нас.

— Ако жертват баща ми на Пел…

— Това е малко вероятно да стане. Джесад знае какво прави. Повярвайте ми. Всичко е предвидено. Освен това Съюзът се грижи за приятелите си. — Капитанът го потупа по рамото. — Справихте се много добре като за първи скок, слушайте се в съвета на стар вълк и не се напрягайте. Само се успокойте. Върнете се в главната зала, а аз ще дойда да поговорим веднага след като изчислим новия курс.

— Да, сър — измънка той и направи, каквото му бе казано. Излезе от командната кабина покрай пазача, закрачи по извития под на коридора и се върна обратно в безлюдната главна зала. Седна в края на излятата група маса-скамейка, подпря лакти и тежко преглътна.

Повдигането му не се дължеше единствено на скока. Изпитваше ужас. Бъди мъж, можеше да чуе думите на баща си. Измъчваше се от безсилието си. Бе такъв, какъвто си беше, и мястото му не беше тук, сред подобните на Ейб Блас и на онези мрачни, изглеждащи твърде еднакво хора. Баща му го бе жертвал. Ако Виторио бе амбициозен, щеше да се опита да извлече полза за себе си при създалите се обстоятелства, да се подмаже на Съюза. Но той не го стори. Знаеше възможностите и слабостите си и мечтаеше за своята Розина, за удобства, за хубаво питие, каквото не можеше да си позволи сега заради успокоителните, проникнали из цялото му тяло.

Нямаше да успеят, нищо нямаше да излезе от това и щяха да го откарат навътре в Съюза, където всички се движеха в крак. А туй щеше да е краят на света, който познаваше. Страхуваше се от промени. Това, с което разполагаше на Пел, му бе достатъчно. Никога не бе искал нещо повече от живота. Мисълта, че се намира тук, в космоса, в центъра на абсолютно нищо, бе кошмарна.

Но нямаше избор. Баща му се бе погрижил за това.

Най-накрая Блас дойде, седна, разгърна със сериозно изражение на лицето разни карти и взе да обяснява, сякаш младият Лукас бе човек, от когото зависеше нещо в тази мисия. Виторио разгледа диаграмата и се опита да проумее предпоставките за такова преместване насам-натам през нищото, докато в действителност не можеше да разбере къде изобщо се намират, което на практика бе равносилно на никъде.

— Трябва да се чувствате съвсем спокоен — рече Блас. — Уверявам ви, че се намирате на много по-сигурно място, отколкото е станцията сега.

— Вие сте доста високопоставен офицер от Съюза, нали? — попита Виторио. — Иначе не биха ви изпратили просто така.

Капитанът вдигна рамене.

— „Чукът“ и „Лебедово око“, това ли са всичките ви кораби в близост до Пел?

Блас отново вдигна рамене. Вместо отговор.