К. Дж. Чери
Светът на Пел (21)

Глава четвърта

Основна база на Тамдолу: 16:00 ч. по стандартното време на станцията. Местно утро^[1]

Наближаваше утрото, хоризонтът се бе превърнал в червена линия. Емилио стоеше навън, дишайки равномерно под маската си, облечен в дебело палто срещу вечния студ на нощите по тази географска ширина и надморска височина. В мрака тихо се движеха върволиците от прегърбени фигури, забързани с товар подобно на насекоми, спасяващи яйцата си от наводнение.

Хората, които работеха на Тамдолу, още спяха в изолационния и в по-старите жилищни куполи. Само няколко от работниците помагаха в тази задача. Погледът му можеше да ги различи тук-там сред пейзажа от ниски куполи и хълмове, защото сенките им се извисяваха над останалите.

При него дотича малка, пъшкаща фигура, чийто дъх излизаше свободно във въздуха.

— Да? Ти вика мен, Константин-мъж?

— Ти ли си, Скокливецо?

— Аз Скокливец — изсъска гласът, докато устата се бе обтегнала в усмивка. — Бързо бяга, Константин-мъж.

Емилио докосна жилавото, покрито с козина рамо, усети как дългите пръсти на паякообразна ръка се преплитат с неговите. Извади сгънат лист хартия от джоба си и го пъхна в мазолестата ръка на този хайза.

— Тогава бягай! — каза му той. — Занеси това до всички лагери на хората, нека очите им го видят, разбираш ли ме? И разкажи всичко на хайза. Кажи им го на всички — от реката до равнината. Кажи на всички тях да изпратят свои бегачи, дори до хайза, които никога не са идвали при хората. Кажи им да се пазят от хората, да не вярват на чужденци. Кажи им какво правим тук. Да наблюдават, да наблюдават, но да не се приближават, докато не чуят повикване, което познават. Ще разбере ли хайза?

— Идат Лукаси — рече мъжкарят. — Да. Разбира, Константин-мъж. Аз Скокливец. Аз съм вятър. Никой не хваща.

— Върви! — каза той. — Бягай, Скокливецо!

Прегърнаха го здрави ръце, криещи изненадващата, плашеща сила на хайза. Сянката го остави в тъмното, хукна, понесе се…

Вестта полетя. И не можеше да бъде спряна, не толкова лесно.

Емилио продължи да стои на мястото си и да наблюдава другите човешки силуети по склона. Беше дал нареждания на служителите си, но се въздържаше да им се довери, искаше да им спести отговорността. Складовите куполи вече бяха почти празни, а всичките съхранени запаси, бяха скрити навътре в гората. А вестта се понесе надолу по реката така, че да няма нищо общо с модерните комуникации, нищо, което подслушващите да засекат. Вестта се носеше със скоростта на хайза и нямаше да бъде спряна с никаква заповед от станцията или тези, които я държаха. От лагер на лагер, сред хора и хайза, навсякъде, където едни хайза имаха контакт с други от техния вид.

Хрумна му интересна мисъл — че навярно дълго преди Човека хайза са имали достатъчно разум, за да разговарят помежду си по този начин. Доколкото му бе известно, те никога не бяха воювали, нито бе съществувало единство между разпръснатите племена. Но все пак вестта за хората се бе разпростряла от едно място до друго. А сега хората изпращаха съобщение по тази странна мрежа. Представи си как го предават край брега или в гората, при случайни срещи или при нарочни събирания, независимо какви бяха мотивите, които движеха благите, скромни хайза.

И в цялата зона на контакт хайза щяха да започнат да крадат — хайза, които не разбираха какво е кражба — да зарязват работата си, те, които не знаеха какво е заплащане или бунт.

Стана му студено, въпреки че бе добре предпазен от ледения бриз под няколко пласта дрехи. За разлика от Скокливеца той не можеше да избяга оттук. Като човек и като Константин той остана да чака, докато надигащото се утро открои колоните от натоварени работници. Докато хората в другите куполи взеха да стават от сън, за да открият систематичното опустошаване на складове и оборудване. Докато неговите служители стояха наоколо и наблюдаваха какво става. Под прозрачните куполи светнаха лампи, наизлизаха работници, все повече и повече, изпаднали в шок.

Зави сирена. Емилио погледна към небето и забеляза само няколко от последните звезди, но по комканала се получаваше съобщение. Иззад скалите край него се появи някой и го хвана през кръста. Той притисна Милико към себе си, зарадван от близостта й.

Чу се вик от отсрещния склон, вдигнати ръце посочиха нагоре. В избледняващото небе се виждаше светлината на кацащ кораб — по-скоро, отколкото му се искаше.

— Минкс! — извика той при себе си една от върволицата хайза и тя дойде, женска с бял обезкосмен белег от старо изгаряне върху ръката. Приближи се заедно с товара, който носеше, пъшкайки. — Сега се скрийте! — рече й Константин и Минкс се спусна обратно към колоната и още по пътя започна да бърбори с другарите си.

— Къде отиват? — попита Милико. — Казаха ли?

— Те си знаят — отвърна той. — Само те си знаят. — Притисна я още по-силно под поривите на вятъра. — И ще се върнат тук отново, в зависимост от това кой ги повика.

— Ами ако ни отведат оттук…

— Правим, каквото можем. Но няма да оставим чужденци да им заповядват.

Светлините на кораба станаха по-ярки и наситени. Явно не беше някоя от совалките, а нещо по-голямо и по-застрашително.

Военни, каза си Емилио. Планетната сонда на кръстосвач.

— Мистър Константин — дотича задъхан един от работниците и спря пред тях, разперил от стъписване ръце. — Вярно ли е? Истина ли е, че Мазиан е там горе?

— Беше ни изпратено съобщение, че е така. Не знаем какво става там горе. Всичко показва, че положението е спокойно. Престанете да се тревожите и предайте новината на другите. Ще трябва да запазим самообладание и да посрещнем събитията такива, каквито са. Никой да не казва нищо за липсващите припаси, да не обелва нито дума за тях, разбирате ли ме? Няма да позволим на Флотата да ни вземе всичко, а после да си замине и да остави станцията да гладува. Ето какво става. Съобщете им също и това. И ще изпълнявате само моите заповеди и тези на Милико, ясно ли е?

— Да, сър — въздъхна мъжът и след като бе отпратен, хукна да разнесе вестта.

— По-добре го съобщи на И-купола — рече Милико.

Той кимна и тръгна по склона на хълма, където бяха застанали. От другата страна на възвишението блеснаха ярки светлини, полеви сигнали, които да насочат кацането. Емилио и жена му стигнаха по пътеката до И-купола и попаднаха там на Уей.

— Флотата е горе — обяви Константин. Веднага се разнесе ужасено шушукане. — Опитваме се да запазим храна за станцията и за нас самите. Ще се постараем да предотвратим превземането на всичко от Флотата. Нищо не сте видели. Нищо не сте чули. Вие сте слепи и глухи и не носите отговорност за нищо. Аз я поемам цялата.

Чу мърморене от постоянните работници от И-групата. Обърна се и пое заедно с Милико обратно към площадката за кацане. След него тръгна тълпа от служители и работници. Също и от хора от И-купола, които никой не спря. Вече нямаха охрана, нито тук, нито в другите лагери. И-групите работеха по зададен план и график като всички останали. Съвсем не липсваха спорове и проблеми с тях. Но те представляваха по-малка заплаха от тези, които се спускаха към тях, които щяха да предявят искания за провизии за пълните си с войници кръстосвачи, а възможно бе да поискат и жива сила.

Корабът се спусна с рев, настани се на площадката за кацане и я зае цялата. Спрели на склона, Емилио и Милико запушиха ушите си и извърнаха лица от разнасящия прах и пепел вятър, докато бяха изключени двигателите. Корабът стоеше там, в зората на деня, чужд и грозен, олицетворяващ войната. Люкът се отвори, спусна челюст към повърхността и по нея слязоха войници в защитни брони, за да нагазят с ботушите си земята на тази планета. През това време младият Константин, жена му и хората около тях бяха образували собствена редица, лишена от брони и оръжия. Войниците застанаха готови за бой с вдигнати пушки. По рампата на светло излезе офицер с тъмна кожа, който носеше само маска без шлем.

— Това е Пори — прошепна Милико. — Този трябва да е самият Пори.

Емилио усети тежестта на отговорността, че трябва да слезе в подножието на хълма и да посрещне заплахата. Пусна ръката на Милико, но тя не изпусна неговата. Заслизаха надолу по склона заедно, за да се изправят лице в лице с легендарния капитан. Спряха на достатъчно разстояние, от което да могат да разговарят, усещайки по-силно близостта на пушките.

— Кой е шеф на тази база? — попита Пори.

— Емилио Константин и Милико Дий, капитане.

— Стоящите пред мен ли?

— Да, капитане.

— Тогава приемете заповед за въвеждане на военно положение. Всички запаси на тази база се конфискуват. Всички цивилни ръководители, от страна както на хората, така и на местните, се освобождават временно от длъжност. Незабавно трябва да ми предадете всички регистри на наличното оборудване, на персонала и на запасите.

Емилио направи ироничен жест с ръка, предлагайки куполите, изпразнените куполи. Пори нямаше да се зарадва, помисли си той. Някои от водените на ръка счетоводни книги също бяха изчезнали. Страхуваше се — за себе си, за Милико, за мъжете и жените в тази и останалите бази, и не на последно място за всичките хайза, които никога не бяха виждали война.

— Ще останете на планетата — каза Пори, — за да ни помагате във всичко, което е необходимо.

Емилио се усмихна насила и стисна ръката на Милико. Това бе равносилно на арестуване, не можеше да означава нищо друго. Съобщението на баща му, което го събуди от съня, му бе дало време. Около него стояха работници, които никога не бяха се съгласявали да бъдат поставени в такова положение, и доброволно бяха дошли да вършат тази работа. Той разчиташе на мълчанието им по-малко, отколкото на бързината на хайза. Възможно бе военните да му наложат и още по-големи ограничения. Помисли си за семейството на станцията, за вероятността Пел да бъде евакуирана и хората на Мазиан да съсипят умишлено самата планета Тамдолу при изтеглянето си, да унищожат всичко, което не искат да попадне в ръцете на Съюза, да вземат всички здрави мъже и жени във Флотата. Щяха да пъхнат оръжие в ръцете на хайза, ако това означаваше още бойци, които да хвърлят срещу Съюза.

— Ще обсъдим въпроса, капитане — отвърна Емилио.

— Всички оръжия да се предадат на войниците ми. Ще бъдете претърсени до последния човек.

— Предлагам да обсъдим въпроса, капитане.

— Вкарайте ги вътре — направи рязък жест Пори.

Войниците се приближиха към тях. Милико стисна ръката му. Той я поведе сам и двамата пристъпиха доброволно напред, оставиха се да ги претърсят и да ги качат по рампата в бляскавата вътрешност на кораба, където ги чакаше Пори.

Емилио спря в горния край на рампата и Милико застана до него.

— Ние носим отговорността за тази база — рече той. — Не искам този въпрос да става публично достояние. Просто тихо и кротко ще изпълня всички разумни искания от ваша страна.

— Заплашвате ли ни, мистър Константин?

— Само изразявам мнението си, сър. Кажете ни какво искате. Аз познавам тази планета. Да се подчини на военен режим една функционираща система изисква ценно време, докато се въведат новите порядки. В някои случаи подобна намеса може да се окаже разрушителна.

Емилио погледна Пори в очите, обградени от белези, и прочете в тях, че това бе човек, който не обича да го предизвикват, човек, който може да е много опасен за всеки.

— Офицерите ми ще дойдат с вас — каза Пори, — за да вземат регистрите.