К. Дж. Чери
Светът на Пел (6)

Глава пета

Пел: 5.5.52 г.

Анджело Константин вдигна рязко погледа си от бюрото, затрупано с бележки и документи, които изискваха незабавно разглеждане.

— От Съюза? — попита той смаяно.

— Военнопленник — отговори му шефът на сигурността, застанал с чувство на неудобство пред бюрото. — Сред евакуираните от Ръсел. Беше предаден на охраната отделно от останалите. Хванат в капсула, малък кораб; бил бойкомпер — оператор на боен компютър, затворник на Ръсел. „Норвегия“ го докара — не са го пуснали на свобода сред бежанците. Те биха го убили. Малори добави бележка към досието му: „Сега той е ваш проблем.“ Неин израз, сър.

Анджело отвори досието, погледна младежкото лице, копието на няколко страници протокол от разпит, съюзистката лична карта и откъснат лист от бележник с подписа на Малори под надрасканото: „Млад и изплашен“.

Джошуа Холбрайт Тали. Бойкомпер. От сонда на Съюзистката флота.

Кметът бе изправен пред петстотин отделни станцисти или групи, които бяха помислили, че ги връщат в старите им домове; с предупреждения за още евакуации в тайните инструкции, които Малори бе оставила, а това означаваше да отнемат по-голямата част от оранжевия и жълтия сектор, пак да се разместват офиси; допълнителна грижа му бяха шестимата агенти на Компанията, които смятаха, че ще отидат да инспектират фронта, но никой търгар не искаше да ги вземе на борда срещу банкноти на Компанията. Нямаше нужда от по-дребни проблеми.

Лицето на момчето го преследваше. Обърна отново на тази страница, прелисти пак протокола от разпита, прочете го по диагонал, спомни си, че шефът на сигурността продължаваше да стои отпреде му.

— Какво направихте с него?

— Задържахме го в ареста. Никоя от другите служби не иска да си има работа с такъв случай.

Пел никога не бе имала военнопленник. Войната не бе стигала дотук. Анджело размисли върху това и още повече се раздразни от положението.

— Правният отдел няма ли някакви идеи?

— Предложиха да се обърна тук за решение.

— Нямаме оборудван арест.

— Нямаме, сър — потвърди шефът на сигурността. Въпросните помещения бяха предвидени за болница. Комплексът бе създаден за възстановяване, за Пренастройка — колкото и рядко да се използваше тя.

— Не можем да се занимаваме се с него.

— Онези килии не са предвидени за дълъг престой, сър. Навярно бихме могли да устроим нещо по-удобно.

— В момента и така имаме предостатъчно бездомни. Как ще им го обясним?

— Можем да скроим нещо в самия арест. Да махнем някой панел — поне да разполага с повече пространство.

— Отложете това — Анджело прокара пръсти през рядката си коса. — Ще се заема с въпроса веднага след като уредя по-спешните проблеми. Оправяйте се с него както можете и с каквото имате под ръка. Обърнете се с искане към подчинените ви служби да проявят известно въображение в случая и да изпратят предложенията си.

— Да, сър.

Шефът на сигурността излезе. Анджело остави настрана папката за по-късно. В момента нямаха нужда от такъв затворник, а от начин да осигурят подслон и храна за пришълците и да се справят с очакваните нови проблеми. Разполагаха с търговски стоки, за които изведнъж се оказа, че нямаше да отпътуват за никъде; те можеха да се консумират на Пел, в базата на Тамдолу и навън в мините. Но им трябваха още повече. Налагаше се да съсредоточат внимание върху икономиката, върху пазарите, които се сринаха, върху стойността на различните, макар и съмнителни валути. От обхващащо няколко звезди стопанство Пел трябваше да се преориентира към самоизхранване, самозадоволяване, а вероятно да посрещне и други промени.

Безпокойството му не идваше от този единствен идентифициран съюзистки пленник, който бе в ръцете им. То се дължеше по-скоро на вероятния голям брой привърженици и съмишленици на Съюза, който щеше да се разрасне в изолационната зона — хора, за които каквато и да е промяна щеше да изглежда по-добра от сегашното им положение. Само някои от бежанците имаха документи, а в много случаи бе открито, че физическите им данни не отговаряха на приложените в тях отпечатъци на пръстите и снимки.

— Имаме нужда от някаква връзка с обитателите на изолационните участъци — обяви той пред съвета на следобедното заседание. — Ще трябва да създадем правителство от другата страна на бариерата, някой посочен от тях, един вид избори; и ще трябва да се оправяме с получените резултати — каквито и да са те.

Съгласиха се с това, както се бяха съгласили с всичко останало. Загрижеността за собствените им райони отвличаше вниманието на съветниците от евакуираните оранжев и жълт сектори, от зеления и белия, където бе най-големият наплив на преместени станцисти. Червеният сектор, граничещ от другата страна с жълтия, бе обезпокоен, докато останалите му завиждаха. Кметът бе затрупан от лавина оплаквания, протести и слухове за слухове. Водеше си бележки за всичко. Възникна спор. Накрая стигнаха до необходимото заключение, че трябва да облекчат напрежението на самата станция.

— Не разрешаваме по-нататъшно строителство тук — намеси се Ейръс, надигайки се от стола си. Анджело само го изгледа, окуражен от поведението на Сигни Малори, която бе блъфирала Компанията и бе успяла.

— Аз го разрешавам — рече кметът. — Разполагаме с необходимите ресурси и ще го направим.

Подложиха го на гласуване. То премина по единствения благоразумен начин, като наблюдателите на Компанията седяха в мълчалив гняв и налагаха вето на всичко прието, но ветото им просто бе пренебрегвано, докато разработваха плановете.

Хората на Компанията напуснаха съвещанието рано. Службата за сигурност докладва след това, че обикаляли доковете и се опитали да наемат търговски кораб, надувайки цената и предлагайки злато.

Никой от товарните кораби не се съгласяваше да предприеме друго пътуване, освен в рамките на системата, обикновените курсове до мините. Това не изненада Анджело. Духаше студен вятър и Пел го усещаше; всички с инстинкти, придобити в Задпредела, го чувстваха.

Накрая хората на Компанията изглежда успяха, поне двама от тях, да наемат кораб за дома, до Сол — същия, който ги бе докарал, мъничък и разнебитен скоков товарен кораб, единствения с обозначение на Земната компания, приютявал се в док на Пел вече над половин десетилетие и натоварен с любопитни вещи и деликатеси от Тамдолу за обратния си път, тъй както бе донесъл стоки от Земята и те се бяха продали скъпо заради любопитството към тях. Останалите четирима представители на Компанията вдигнаха офертите си и се качиха на товарен кораб, който щеше да се движи по негарантиран собствен курс, за да стигне Викинг или което и да е друго останало сигурно място в това несигурно време. Те се съгласиха със същите условия като на Малори, поставени им от търгарския капитан, и платиха за правото да ги приемат.