К. Дж. Чери
Светът на Пел (5)

Глава четвърта

Пел: 3.5.52 г.

Напрежението се изостри още в началото на основния ден, при първите боязливи придвижвания на бежанците към аварийните кухни, устроени на дока, при първите плахи опити на тези с документи и на онези, които нямаха, да се срещнат с представители на станцията в бюрата и да поискат право да останат да живеят тук, при първото осъзнаване на същността на изолацията.

— Трябваше да се изтеглим през последната смяна — заяви Граф, преглеждайки утринните съобщения, — докато всичко бе още съвсем спокойно.

— Можем и сега — отвърна Сигни, — но не бива да рискуваме Пел. Ако те не успеят да се справят с положението, ще трябва да се намесим ние. Обади се на станционния съвет и им кажи, че сега съм готова да се срещнем. Аз ще отида при тях. По-безопасно е, отколкото да ги пуснем на доковете.

— Вземи совалка около пръстена — предложи Граф, с обичайната си загриженост, изписана на широкото му лице. — Не рискувай кожата си навън, без да си заобиколена поне от цял взвод. В момента те едва се владеят. Достатъчна е една искрица, за да избухнат.

В предложението имаше смисъл. Но тя прецени как биха погледнали от Пел на подобна боязън и поклати глава. Отиде в каютата си и облече най-подходящото за официална униформа, поне в съответния тъмносин цвят. Излезе, съпровождана от Дей Джанц и охрана от шест бронирани войници, и прекосиха дока направо към изолационния пропусквателен пункт — врата и коридор край огромния хидравличен портал между секциите. Никой не се осмели да се приближи към нея, макар на нечии лица да бе изписано, че може би биха опитали, но се колебаеха заради въоръжените войници. Малори стигна безпрепятствено до вратата и мина през нея, нагоре по рампата към друга охранявана врата, после надолу към основната част на станцията.

След това трябваше само да вземе асансьор през различните нива до административната секция, синия горен коридор. Промяната между световете бе рязка — от голата стомана на доковете и опразнената изолационна зона до залата, строго охранявана от станционната служба за сигурност, до фоайето с остъклени стени и заглушаваща звука рогозка на пода, където странни дървени скулптури ги посрещнаха наред с група удивени граждани. Изкуство. Сигни премигна и се загледа, учудена от това припомняне на лукса и цивилизацията. Забравени неща. Неща, за които се носеше мълва. Спокойствието да се твори и създава произведение, което нямаше друга функция, освен да бъде такова, каквото никой друг освен човек, не би го направил. Беше прекарала целия си живот изолирана от такива неща, знаеше само, че някъде далече съществува цивилизация и че богати станции поддържаха лукс скрит от чужди погледи.

Но от странните сплескани кълба върху продълговати дървени конуси не гледаха човешки лица, а чужди, с големи кръгли очи: лица от Тамдолу, изработени старателно от дърво. Човек би използвал пластмаса или метал.

Тук наистина имаше не само хора: фактът бе очевиден по ситно сплетената рогозка, по ярките рисунки, създадени по законите на чужда, неземна геометрия, още повече от дървените конуси, от кълбата, покрити изцяло с лица и големи очи, лица имаше и по дърворезбата на мебелите и дори по вратите — изпъкваха с най-малки подробности, сякаш всички тези очи трябваше да напомнят на хората, че Тамдолу е винаги с тях.

Това се отрази на всички. Дей изрече тихо проклятие, преди да стигнат до последната врата, където официалните цивита ги пуснаха да влязат и ги последваха в заседателната зала.

Този път срещу тях бяха човешки лица, чиито изражения имаха на пръв поглед забележителна прилика с тези на чуждата дърворезба. Шест редици столове от едната страна, овална маса в средата.

Беловласият мъж в центъра се изправи и с жест ги покани в стаята, в която вече бяха влезли. Анджело Константин. Другите останаха по местата си.

Край масата имаше шест стола, които не бяха част от постоянната подредба; и шестима мъже и жени, които, ако се съди по облеклото им, не бяха част от станционния съвет, нито дори от Задпредела.

Хора на Компанията. Сигни можеше да остави войниците във външното помещение в знак на уважение към съвета, да се освободи от заплахата на пушките и напомнянето за силата си. Тя не помръдна, не отговори на усмивките на Константин.

— Можем да бъдем кратки — рече тя. — Изолационната ви зона е добре обособена и изпълнява функциите си. Бих ви посъветвала да я държите под силна охрана. Сега ще ви предупредя, че други товарни кораби се гмурнаха в скок без нашето разрешение и не бяха включени в конвоя ни. Ако сте разумни, ще следвате препоръките, които ви дадох, и ще изпратите на борда хора от службата ви за сигурност, преди да допуснете който и да е търгар да се приближи до вас. Аз скоро ще се изтегля и тогава това ще е ваш проблем.

В залата се разнесе шепот, издаващ паника. Един от представителите на Компанията се изправи:

— Държахте се доста властно, капитан Малори. Такъв ли е обичаят тук?

— Обичаят, сър, е тези, които разбират положението, да поемат контрола върху него, а онези, на които не им е ясно, да гледат и се учат или просто да не се бъркат.

Слабото лице на мъжа от Компанията видимо се изчерви.

— Изглежда сме принудени да понасяме това отношение — временно. Имаме нужда от транспорт до мястото, където е сега границата. „Норвегия“ е на разположение.

Тя пое рязко въздух и изправи рамене.

— Не, сър, не сте принудени, защото „Норвегия“ не е на разположение на цивилни пътници и аз не взимам такива. Колкото до границата, тя е там, където се намира в момента флотата, и никой, освен нейните кораби, не знае къде е това. Тук няма граници. Наемете товарен кораб.

В залата се възцари мъртво мълчание.

— Не ми е приятно, капитане, да използвам термина „военно положение“.

Сигни се изсмя леко.

— Ако вие, като хора на Компанията, искате да се разходите по фронта, изкушавам се да ви взема. Навярно ще ви е полезно. Може би ще успеете да разширите кръгозора на Майката Земя; вероятно бихме получили още няколко кораба.

— Не сте в положение, в което може да поставяте искания, и ние не ги приемаме. Не сме дошли тук, за да видим само това, което решат да ни покажат. Ще огледаме всичко, капитане, независимо дали сте съгласна или не.

Тя постави ръце на хълбоците и ги изгледа.

— Името ви, сър.

— Сигъст Ейръс, от Съвета за сигурност, втори секретар.

— Втори секретар. Добре, ще видим какво място ще можем да ви отделим. Единственият разрешен багаж е раница. Разбирате го. Никакви излишни неща. Ще пътувате за там, накъдето отива „Норвегия“. Не приемам заповеди от друг, освен от Мазиан.

— Капитане — обади се друг, — съвсем сериозно имаме нужда от сътрудничеството ви.

— Ще получите това, което преценя за нужно, и нищо повече.

Настъпи тишина, приглушено мърморене из редиците. Лицето на Ейръс се изчерви още повече, той чувстваше все по-силно и по-силно застрашено крехкото си достойнство, а това инстинктивно я дразнеше.

— Вие сте част от Компанията, капитане, и получавате заплатата си от нея. Нима сте го забравили?

— Трети капитан на флотата, господин втори секретар, което е военен ранг, а вашият не е. Но ако възнамерявате да дойдете, бъдете готови след час.

— Не, капитане — отсече решително Ейръс. — Ще приемем предложението ви за товарен кораб. Такъв ни транспортира от Сол до тук. Търгарите ще отидат там, за където са наети.

— В рамките на разумното, не се съмнявам. — Добре. Проблемът бе отстранен. Погледна зад гърба на Ейръс, към Анджело Константин. — Изпълних задачата си тук. Тръгвам си. Всички съобщения ще бъдат препратени.

— Капитане.

Кметът на станцията напусна мястото си и се приближи към нея, като протегна ръка — необичайна любезност и още по-странна, ако се има предвид какво им бе сторила, стоварвайки им бежанците. Сигни пое здравата десница, посрещна неспокойния поглед. Познаваха се, но слабо. Бяха се срещали през изминалите години. Анджело Константин бе шесто поколение задпределец, а младият мъж, който бе дошъл да помага долу на дока — седмо. Родът Константин бе построил Пел; в него имаше учени и миньори, строители и хора на властта. Тя чувстваше, че нещо я свързва с този човек въпреки всичките им други различия. Такъв човек оглавяваше и флотата, най-добрия от тях.

— Късмет — пожела им тя, обърна се и излезе, отпъждайки Дей и войниците със себе си.

Върна се по пътя, по който бе дошла, от самото начало на И-зоната до познатата обстановка на „Норвегия“, сред приятели, където законите бяха каквито тя ги определяше и нещата — такива, каквито ги познаваше. Трябваше да се уредят някои последни подробности, да се направят последни подаръци на станцията — доклади, препоръки, собствените й виждания за сигурността.

После приведе „Норвегия“ в готовност, прозвуча сирената и Пел остана без военно присъствие за защита на станцията.

Сигни започна последователното изпълнение на редица действия, които си бе наумила и за които знаеше Граф, нейният заместник. Това не беше единствената евакуация в момента — станцията Пан-Париж бе под ръководството на капитан Крешов; Сънг от „Пасифик“ се бе насочил към Есперанс. И други конвои бяха на път към Пел и тя само бе предначертала схемата.

Вълната прииждаше. Други станции бяха загинали — извън обсега на военните, без възможност за спасение. Флотата евакуираше каквото можеше, принуждавайки Съюза да се бори за всяка стъпка. Но според личната й оценка бяха обречени и мнозина нямаше да се завърнат от предстоящата им маневра. Те бяха само остатъци от флотата, изправени срещу широко разгърната сила, която разполагаше с неизчерпаем брой хора и снабдяване, със светове, каквито те нямаха.

След толкова дълга борба поколението й щеше да е последното от флотата, последното от редиците на Компанията. Малори бе наблюдавала как то загива; опитвала се бе да задържи двете страни заедно — Земята и Съюза, миналото и бъдещето на човечеството. Продължаваше да се бори доколкото й позволяваха възможностите, но вече не се надяваше. От време на време й бе минавала мисълта да дезертира, както няколко кораба вече бяха сторили, и да премине към Съюза. Най-голямата ирония бе, че Съюзът се бе превърнал в страната, отворена към космоса, докато Компанията, някога в основата на целия процес, днес воюваше срещу развитието. Иронията бе, че те, които най-много бяха вярвали в Задпредела, се озоваха накрая противопоставени на неговото разширяване, за да умрат за Компанията, която бе престанала да се интересува от тях. Беше огорчена, много отдавна се бе отказала да обсъжда политиката на Компанията.

Имаше време, преди години, когато гледаше по друг начин на нещата, когато преценяваше като външен наблюдател огромните кръстосвачи и мощта им и когато мечтата за старите изследователски кораби я бе привлякла — мечта, отдавна претърпяла преразглеждане въз основа на действителността, която й се представяше от висотата на капитан на Компанията. Много отдавна Сигни бе разбрала, че нямаше печеливш изход.

Може би, помисли си, Анджело Константин също знаеше какъв бе шансът. Навярно бе разбрал какво иска да каже, бе й отговорил чрез този жест на сбогуване — предложил бе поддръжка срещу натиска от страна на Компанията. За миг й се бе сторило така. Възможно бе мнозина от станцистите да са наясно с положението… Не, бе твърде много да се очаква това от тях.

Малори трябваше да направи три заблуждаващи маневри, които щяха да отнемат време; малка операция и след това скок към среща с Мазиан на определена дата. Ако достатъчно от корабите им оцелееха след първоначалната операция. Ако Съюзът реагираше така, както очакваха. Беше лудост.