К. Дж. Чери
Светът на Пел (29)

Глава втора

„Норвегия“: 13:00 ч.

Сега си играеха на изчакване, на появи се и изчезни. На призраци с достатъчно твърди тела, чакащи там навън, някъде извън границите на системата. „Тибет“ и „Северен полюс“ бяха изгубили контакт с приближаващия противник. Съюзът веднага бе изчезнал обратно с цената на един от ездачите на „Тибет“, но и с цената на един от своите. С това обаче нямаше да се свърши. По комканалите течеше непрекъснат поток от информация, спокоен и тих, идващ от двата по-отдалечени кръстосвача. Сигни хапеше устната си и наблюдаваше екраните пред себе си, докато Граф бе поел управлението. „Норвегия“ зае позиция заедно с останалата Флота — след намаляване на скоростта корабите се носеха по инерция недалеч от масата на Пел IV и Пел III, както и на самата звезда. Бяха спрели на място. Не бяха позволили да ги примамят навън. Сега можеха да използват масата, която да ги защити при близко изплуване на врага. Малко вероятно беше Съюзът да е толкова дързък, че да влезе със скок — стилът му не беше такъв. Но те бяха взели предпазни мерки, макар да приличаха на неподвижни мишени. Ако изчакването продължеше твърде дълго, дори консервативните съюзистки командири щяха да заобиколят по границата на обхвата на техните сканери и да открият нови вектори на нападение. Като вълци, обикалящи огън, докато те самите седяха под светлината му — видими, неподвижни и уязвими. Съюзът разполагаше с пространство там навън, можеше да се засили за атака, която да е твърде бърза, за да се справят с нея.

А от известно време от Пел пристигаха лоши новини, беше нарушено мълчанието, носеха се слухове за сериозни безредици.

Самият Мазиан продължаваше да мълчи и един от корабите се осмели да наруши мълчанието, за да зададе въпрос. „Хайде — примоли се мислено Сигни на Мазиан, — пусни някои от нас на лов!“ Ездачите висяха край „Норвегия“, разгърнати най-широко както и при другите кораби — двайсет и седем ездачи, седем кръстосвача. И трийсет и два милицейски кораба, опитващи се да попълнят формацията им, като някои от тях не можеха да се различат на далекообхватните сканери от ездачи, а два дори от кръстосвачи. Докато Флотата беше неподвижна и не се издаваше с резки маневри и скорост, всеки погледнал сканера, щеше да се запита дали някои от тези бавни, носещи се с постоянна скорост космически съдове не бяха бойни кораби, опитващи се да маскират движенията си. Ездачът на „Тибет“ се бе прибрал при кораба-майка. „Тибет“ и „Северен полюс“ разполагаха със седем ездача и единайсет милицейски кораба в района им, влекачи на къси разстояния, които нямаха възможност да избягат и по принуда бяха станали смели. След като не можеха да се отстранят от пътя, те се превърнаха в част от общата картина. Все пак не се очакваше нападение от тази посока. Съюзът просто ги боднал и бе изчезнал от полезрението. Навярно Азов се намираше отвън. Един от най-старите командири на Съюза и един от най-добрите. Докосни с перце и бягай. Така бе привлякъл не един капитан, който бе твърде добър, за да умре по друг начин.

Нервите бяха опънати. Операторите на мостика поглеждаха от време на време към Малори. Мълчание се бе възцарило както между корабите, така и в тях, издавайки всеобщото чувство на неудобство.

— Положението на Пел се влошава — каза тя, без да използва интеркома.

От другите пултове се надигна мърморене.

— Гледайте си работата! — сопна се Сигни, обръщайки се към всички. — Възможно е да връхлетят върху нас от всяка посока. Така че забравете Пел или ще ни ударят право в лицето, чувате ли ме? Ще изхвърля в космоса всеки, който се разкисне.

После към Граф:

— Приведи ги в състояние на готовност.

На тавана замига синя лампа. Това щеше да ги разбуди. Пред Сигни светна сигнал, че бойкомперът и всичките му помощници бяха готови.

Малори протегна ръка към клавиатурата и въведе кода на предварително програмирана задача, компютърното око на „Норвегия“ започна да търси указаната отправна звезда, идентифицира я и се закова на нея. За всеки случай. Ако станеше нещо, което не бе предвидено в плановете им, Мазиан, който също получаваше съобщенията от Пел, смяташе да избягат. Лъчът за права връзка на „Норвегия“ бе насочен към „Европа“, но флагманският кораб мълчеше. Мазиан обмисляше. Или вече имаше решение и разчиташе, че капитаните му сами ще вземат предпазни мерки. Сигни изпрати сигнал на програмиста на скока, който трябваше вече да е забелязал предишната операция. Пултът оживя, от екраните за контрол на генераторните крила, които им предлагаха възможност и за друг избор — извън реалното пространство. Ако Флотата се оттеглеше от Пел, не бе сигурно, че всички ще пристигнат, където им бе наредено — край най-близката нулева точка. Възможност никога вече да няма Флота, нищо между Съюза и станция Сол.

А потокът информация от Пел стана наистина зловещ.

Тунел за достъп на тамдолци

Мъже-с-пушки. Острият им слух продължаваше да долавя виковете отвън, ужасната битка. Сатина се сепна от удар по стената, затрепери, защото не можеше да разбере причината за това, което ставаше. Единствено това, че го бяха направили Лукасите, а Лукасите бяха поели властта и даваха заповеди в Тамгоре. Синия зъб я прегърна, зашепна й, подкани я и тя тръгна, тихо като останалите. Шумоленето на боси крака на хайза се чуваше над и под тях. Движеха се като поток в мрака. Не смееха да запалят лампи, които биха помогнали на хората да ги намерят.

Бяха някъде по средата, а ги водеше Стария — от особените хайза, които бяха слезли долу от високите места и ги командваха, без да им кажат защо. Някои изоставаха, бояха се от особените. Но отзад имаше пушки и луди хора, така че съвсем скоро и те щяха да дотичат.

Някъде далеч долу в тунелите прокънтя човешки глас и ехото му се издигна нагоре. Синия зъб изсъска и започна да се катери по-бързо, разгорещена Сатина го следваше с всички сили, козината й бе влажна и ръцете й се хлъзгаха по металните перила там, където други ги бяха хващали.

— Побързайте! — прошепна изведнъж глас на хайза някъде високо сред тъмните места на Тамгоре. Ръце ги подтикнаха да изкачат още едни стълби до площадка, осветена от бледа лампа, където се виждаха силуетите на чакащи хайза. Шлюз. Сатина си сложи маската на лицето и забърза към вратата, хванала ръката на Синия зъб от страх да не го загуби там, където отиваха.

Шлюзът ги пое. Натъпкаха се вътре и втората врата се отвори към кафява маса от тела на хайза, към ръце, които се протегнаха и ги издърпаха набързо. Имаше още хайза, които стояха с лице, обърнато в обратна посока, закривайки ги от това, което се намираше по-нататък.

Те държаха оръжия, каквито носеха и хората. Сатина бе зашеметена, опипа назад, за да се увери, че Синия зъб е там. В този коридор имаше само хайза и те го изпълваха чак до вратата в края му. По една от стените бе размазана кръв, но не можеха да доловят мирисът й през маските. Сатина погледна уплашено в посоката, в която ги тласкаше навалицата, усети как мека ръка, която не бе на Синия зъб, я хвана за лакътя и я поведе. Минаха през врата, която ги изведе на място, принадлежащо на хората, широко и полузатъмнено, и се затвори зад тях, възцарявайки тишина.

— Шшт! — прошепнаха водачите.

Сатина се огледа паникьосано, потърси Синия зъб и той протегна ръка към нейната. Техните по-възрастни водачи ги преведоха през това просторно човешко място — съвсем внимателно, изпитвайки страх и респект пред оръжията и гнева отвън. Други хайза — Стари, се надигнаха от сенките и ги посрещнаха.

— Разказвачо — обърна се към нея един от Старите, като я докосна за добре дошла.

Притиснаха я ръце, други хайза излязоха от голяма стая и прегърнаха нея и Синия зъб, а Сатина бе смаяна от оказаната й чест.

— Ела! — поведоха я те.

Отидоха на онова широко място — стая без граници с бяло легло по средата, в което спеше човек и край което бе клекнала много стара хайза. Навсякъде наоколо се виждаха мрак и звезди, стени, които бяха и не бяха там, и неочаквано великото Слънце надникна в стаята, блесна над тях и над Сънуващата.

— Ах! — възкликна Сатина смутено, но старата хайза се изправи и протегна ръце да я приветства.

— Разказвача — представи я един от Старите и най-възрастната от всички хайза остави за момент Сънуващата, за да я прегърне.

— Добре, добре — рече нежно Най-старата.

— Лили — обади се Сънуващата и Най-старата се обърна, коленичи край леглото, за да се погрижи за нея, да погали посивялата глава. Чудни очи се обърнаха към тях, живи върху лице, което бе бяло и неподвижно. Цялото й тяло бе покрито с бели завивки, всичко бе бяло с изключение на старата хайза, наречена Лили, и простиращата се около тях чернота, осеяна със звезди. Слънцето изчезна. Останаха само те.

— Лили — каза отново Сънуващата, — кои са те?

Сънуващата гледаше нея, Сатина, и Най-старата й махна с ръка да се приближи. Тя коленичи, Синия зъб направи същото до нея, потопили с преклонение поглед в топлите очи на Сънуващата от Тамгоре, приятелката на Великото Слънце.

— Обичам те — прошепна Сатина. — Обичам те, Слънцето-неин-приятел.

— Обичам те — отвърна с шепот Сънуващата. — Как е отвън? Има ли опасност?

— Ние пази — заяви твърдо Стария. — Всички, всички хайза пази това място. Мъже-с-пушки стоят надалеч.

— Те са мъртви. — Чудните очи се изпълниха със сълзи и потърсиха Лили. — Работа на Джон. Анджело… Деймън… може би и Емилио… Но не и аз, още не. Лили, не ме оставяй!

Лили обгърна Сънуващата нежно, съвсем леко, положи сивата си буза до нейната посивяла коса.

— Няма — каза Лили. — Обичам те, оставя никое време, не, не. Сънувай те отиват, мъже-с-пушки. Тамдолци всички пазят твое място. Сънувай великото Слънце. Ние твои ръце и крака, ние много, ние силни, ние бързи.

Стените представиха друга картина. Сега показваха насилие, биещи се мъже и хайза се скупчиха заедно от уплаха. Изображението отново се смени, но само Сънуващата остана спокойна.

— Лили, Тамгоре е застрашена от загиване. Ще има нужда от хайза, когато всичко свърши, разбирате ли? Бъдете силни. Защитавайте това място. Останете с мен.

— Ние бори, бори мъже идва тук.

— Живейте! Те няма да посмеят да ви убият, разбирате ли? Хората се нуждаят от хайза. Те няма да дойдат тук.

Искрящите й очи потъмняха и пак се изпълниха с обич и нежност. Слънцето се върна и величественото му лице изпълни цялата стена, изтласка гнева и се отрази в очите на Сънуващата.

— Ах! — въздъхна Сатина и се залюля наляво-надясно. Други също се присъединиха към нея, като нададоха тих стон на страхопочитание.

— Тя е Сатина — рече Най-старата. — Синия зъб неин приятел. Приятел на Бенет-мъж, вижда той умира.

— От Тамдолу — каза Сънуващата: — Емилио ви е изпратил Тамгоре.

— Константин-мъж твой приятел? Той обича всички, всички тамдолци. Той приятел Бенет-мъж.

— Да. Беше.

— Тя говори — обади се Стария и после се обърна към Сатина на езика на хайза: — Разказвачо, Небето-я-вижда, разкажи историята пред Сънуващата, накарай очите й да грейнат и стопли сънищата й. Изпей разказа в Съня.

Лицето й запламтя и гърлото й се стегна от страх, защото тя не бе голям певец, измисляше само малки песни. А да разкаже историята с човешки думи, в присъствието на Сънуващата и на великото Слънце, заобиколени от всички звезди, да стане част от Съня…

— Направи го — подкани я Синия зъб. Неговата вяра стопли сърцето й.

— Аз Небето-я-вижда — започна Сатина. — Идва от Тамдолу, разказва вас Бенет-мъж, разказва вас Константин, пее вас неща на хайза. Ти сънува неща на хайза, Слънцето-неин-приятел, както Бенет прави сънува. Той прави живее, прави върви с хайза, ти обича, той обича. Слънце усмихва гледа него. Дълго, дълго ние сънува сън на хайза. Бенет прави ние вижда сън на хора, показва неща истина, казва Слънце държи цяла Тамгоре, държи цяла Тамдолу в ръце. А Тамгоре тя широка и прегръща Слънце. Казва ние кораби идва и отива, големи, големи, идва и отива, води хора от мрак далече. Прави ние широки очи, прави ние широк сън, прави ние сънува също като хора, Слънцето-неин-приятел. Бенет дава ние това нещо и той дава негов живот. Ние идва. Ние вижда. Толкова широко, толкова голям мрак, ние вижда Слънце усмихва в мрака, прави сън на Тамдолу, синьо небе. Бенет прави ние вижда, прави ние идва, прави ние нови сънища. Ах! Аз Сатина, аз разказва време хора идват. Преди хора време няма, само сън. Ние чака, не знае ние чака. Ние вижда хора и идва, идва Тамгоре. Ах! Време Бенет идва, студено време, стара река тя спокойна…

Тъмните, красиви очи я гледаха с интерес, вникваха в думите й, сякаш Сатина притежаваше умение като старите певци. Тя описваше истината колкото можеше по-добре, превръщаше в истински нещата от разказа си, а не ужасиите, които ставаха навсякъде. Думите й звучаха все по-точни, така че Сънуващата да може да ги превърне в действителност, следвайки кръговрата, пак да се върне истината, както отново се появяваха цветята, дъждовете и всички трайни неща.

Главно управление на станцията

Работата по пултовете бе придобила стабилен ритъм. Главното управление се бе приспособило към паниката като към естествено състояние и това се забелязваше по вманиаченото задълбочаване в подробности и отказа на операторите да забележат нарастващия брой въоръжени хора, които влизаха и излизаха от командния център.

Джон патрулираше между редиците и не позволяваше никакво излишно движение.

— Ново запитване от търгарския кораб „Краят на предела“ — докладва му една операторка. — Обажда се Елена Куен, иска информация.

— Не разрешавам.

— Сър…

— Не разрешавам. Кажете им да си стоят на мястото и да изчакат всичко да свърши. Да не се обаждат повече без разрешение. Да не си въобразявате, че ще предадем по интеркома информация, която би могла да помогне на врага?

Операторката насочи вниманието си към своята работа, като се опитваше да вижда пушките.

Куен. Съпругата на младия Деймън беше при търгарите и вече създаваше проблеми, отправяше искания, отказваше да излезе. Информацията вече се бе разпространила и Флотата сигурно я получаваше от търгарите, намиращи се на орбита около станцията. Мазиан вече знаеше какво се бе случило. Куен бе с търгарите, а Деймън на дока на зеления сектор. Тамдолци се бяха струпали около апартамента на Алисия и блокираха напречен коридор номер четири в тази зона. Нека си държи своята тамдолска охрана — тъй или иначе вратата на сектора бе залостена. Лукас сплете ръце зад гърба си и се опита да изглежда спокоен.

Очите му забелязаха движение край вратата. Там стоеше Джесад, върнал се след кратко отсъствие, и му даваше знак да се приближи. Джон се запъти натам, изпълнен с ненавист към зловещата невъзмутимост на Джесад.

— Някакво развитие? — попита го Лукас, като излезе навън.

— Открихме мистър Кресич — каза Джесад. — Той е дошъл тук с придружители, иска преговори.

Джон се намръщи, погледна към края на коридора, където Василий чакаше, заобиколен от група пазачи и същия брой хора от собствената им служба за сигурност.

— Положението в четвъртата пряка на първо синьо ниво е все същото — рече Джесад. — Районът продължава да е блокиран от тамдолците. Държим вратата, можем да декомпресираме зоната.

— Имаме нужда от тях — отвърна нервно Джон. — Оставете ги.

— Заради нея ли? Половинчатите мерки, мистър Лукас…

— Тамдолците са ни необходими, а тя ги държи. Казах ви: зарежете това! Деймън и Куен са тези, които ни създават неприятности. Как ще решите проблемът с тях?

— Никой не може да се промъкне на онзи кораб, тя не иска да излезе и те не отварят люка. Колкото до него, знаем къде се намира. Работим по въпроса.

— Какво имате предвид под „работим по въпроса“?

— Хората на Кресич — просъска Джесад. — Трябва да стигнем дотам, разбирате ли ме? Стегнете се и говорете с него, обещайте му всичко. Той държи тълпите в ръцете си. Може да дърпа конците. Направете го.

Джон изгледа групата в коридора, докато мислите му блуждаеха в различни посоки — Кресич, Мазиан, проблема с търгарите… Съюза. Съюзистката флота трябваше да пристигне скоро, налагаше се.

— Какво искате да кажете с туй „трябва да стигнем дотам“? Знаете ли къде е, или не?

— Не сме напълно уверени — призна Джесад. — Ако оставим тази сган да се саморазправи с него, после няма да има какво да идентифицираме. А трябва да сме сигурни. Повярвайте ми. Говорете с Кресич. Трябва да побързате, мистър Лукас.

Джон се обърна, улови погледа на Василий, кимна и групата се приближи. Кресич изглеждаше посивял и по-съсипан от когато и да е било. Но останалите около него бяха нещо съвсем друго — млади, арогантни, с наперено държание.

— Съветникът иска своя пай от това — каза един от тях — дребен тъмнокос мъж с белег върху лицето.

— Вие от негово име ли говорите?

— Мистър Нино Коледи — представи го Кресич и изненада Джон с директен отговор и по-твърд поглед, отколкото някога бе демонстрирал в Съвета. — Съветвам ви да го изслушате, мистър Лукас, мистър Джесад. Той оглавява службата за сигурност в И-зоната. Ние разполагаме със собствени сили и можем да въдворим ред, когато пожелаем. Имате ли нужда от такъв?

Джон погледна притеснено към Джесад, без да получи никакъв отговор. Той се въздържаше от всякаква реакция.

— Ако можете да спрете тълпите, действайте.

— Да — добави спокойно Джесад. — Омиротворяването ще ни е от полза на този етап. Добре дошли в нашия съвет, господа.

— Искам достъп до интеркома — рече Коледи. — За обръщение.

— Дайте му микрофон — нареди Джесад.

Лукас пое дълбоко дъх, изведнъж обзет от желание да зададе парливи въпроси на Джесад относно това каква игра играеше с него. Какво целеше Джесад, вкарвайки тези двамата във вътрешния кръг — да разполага със собствени хора, както той с Хейл? Потисна яда си, като си спомни какво ставаше навън, колко лабилно бе всичко.

— Елате с мен — той ги вкара в залата и заведе Коледи до най-близкия компулт.

Оттам се виждаше екранът на сканера. Мазиан продължаваше да си стои на мястото. Излишно бе да се надяват, че лесно ще се отърват от него. Нямаше такива изгледи. Флотата държеше зоната в обръч и корабите на Мазиан се забелязваха като точки в многопластовия ореол, какъвто представляваше орбитата на търгарите край Пел.

— Станете! — отпрати Джон един оператор, постави Коледи на мястото му и лично се свърза с комцентралата.

На екрана се появи лицето на Бран Хейл.

— Имам съобщение, което ще предадеш — рече му Джон. — До всички.

— Добре — отвърна Хейл.

— Мистър Лукас! — извика някой, нарушавайки наложеното мълчание в главното управление.

Той се огледа. По екраните на сканера мигаше тревога — опасност от сблъскване.

— Къде е? — кресна той.

Сканерът не показваше нищо определено. Беше изпъстрен с жълта мъгла, която предупреждаваше за нещо бързо приближаващо се. Компютърът включи сирените за тревога. Чуха се тихи възклицания и проклятия, когато операторите се надвесиха над панелите.

— Мистър Лукас! — изкрещя някой отчаяно.

„Краят на предела“

— Сканерът!

Елена видя мигащата точка на екрана и погледна стреснато Нейхарт.

— Пусни захвата! — нареди той, избягвайки погледа й.

— Старт!

Командата се предаде светкавично от кораб на кораб. Елена се стегна, за да поеме тласъка на излитането. Нямаше вече време да хукне навън на дока, беше твърде късно. Ръкавите отдавна бяха откачени, корабите бяха останали само на захват.

Втори тласък. Освободиха се, отделиха се от станцията, а цялата редица търгари ги последва, един по един по целия пръстен обратно на часовниковата стрелка. Всяка грешка при откачането от вътрешната страна можеше да означава откъснат ръкав и цели сектори на дока можеха да се декомпресират. Елена седеше неподвижно, изпитвайки усещания, които си мислеше, че вече никога няма да почувства; свободна, необвързана като на кораба, насочил се навън, надалеч от това, което се приближаваше към тях. И в същото време имаше чувството, че сякаш част от нея се откъсва.

Появи се втори нашественик, прекоси зенита и побърка сканера, задейства аларми, после отмина, насочен към Флотата. Бяха живи, излязоха, следвайки съгласувания курс и се понесоха безпомощно с бавната си скорост. Елена скръсти ръце върху корема и загледа екраните в командната кабина на „Краят на предела“, като си мислеше за Деймън, за всичко, което оставаше там отзад.

Може би бе мъртъв; бяха казали, че Анджело е мъртъв; навярно и Алисия е мъртва; възможно бе и Деймън… Елена се опитваше да приеме мисълта със здрав разум — ако трябваше да бъде приета, ако се налагаше да отмъсти. Пое няколко пъти дълбоко въздух, като си спомни за „Естел“, за целия си род. Значи за втори път се разминаваше със смъртта. Имаше късмета да избягва нещастията. В себе си носеше живот, който беше едновременно Куен и Константин — имена, които означаваха нещо в Задпредела. Имена, от които Съюзът щеше да изтръпва в бъдеще, защото тя щеше да го накара да ги помни.

— Измъкни ни оттук — каза Елена, обзета от хлад и гняв. Нейхарт я изгледа, удивен от такава промяна в намеренията й. — Изведи ни. Засили се за скок. Предай и на останалите. Към Точката на Матео. Разпратете съобщението из цялата система. Ще скочим през формацията на Флотата.

Тя бе Куен и Константин, така че Нейхарт се задейства. „Краят на предела“ излезе извън орбитата на станцията и продължи, като предаваше нареждания до всички търгари по-близо или по-далеч из системата. Мазиан, Съюзът, Пел — никой от тях не можеше да ги спре.

Уредите се замъглиха пред очите й, проясниха се след като премигна.

— От Точката на Матео — обърна се тя към Нейхарт — ще скочим още веднъж. В дълбокия космос ще има и други. Наши хора, на които им е писнало и не са пожелали да дойдат край Пел. Ние ще ги открием.

— Няма надежда да намерим някой от твоите, Куен.

— Не — поклати глава Елена в знак на съгласие. — Никой от моите. Те са мъртви. Но аз знам координати. Аз ви помагах, оставях складовете ви пълни и никога ви не създавах проблеми с митническите декларации.

— Търгарите го знаят.

— Флотата сигурно също знае тези места. Затова всички ще се държим един за друг, капитане. Ще се движим заедно.

Нейхарт смръщи лице. За търгарите не бе типично да правят нещо заедно, освен да участват в някоя разпра по доковете.

— Имам син на един от корабите на Мазиан — рече той.

— Аз имам съпруг на Пел — отвърна тя. — Какво друго ни остава, ако не да си уредим сметките за това?

Капитанът поразмисли за момент, накрая кимна.

— Всички Нейхарт ще се подчинят на нарежданията ти.

Елена се облегна назад, вдигна поглед към монитора пред себе си. Сканерът показваше, че Съюзът бе влязъл в системата. Призраци препускаха по екрана. Истински кошмар. Като край Маринър, където „Естел“ и всички други Куен бяха загинали, задържали се твърде дълго на обречена станция. Където Флотата бе допуснала нещо да навлезе в системата, а може би ги бе застигнало от нейната вътрешност. Сега бе същото, но този път търгарите нямаше да стоят кротко и да го чакат.

Наблюдаваше екрана, решена да следи сканера до последния миг, да види всичко, докато станцията не умре или не стигнат точката на скока — което и да се случи по-напред.

Деймън, помисли си тя, и прокле Мазиан, повече него, отколкото Съюза.

Зеленият док

За втори път равновесието на гравитацията беше нарушено. Сепнат, Деймън протегна ръка да се хване за стената, а Джош — за него, но приливът бе слаб, въпреки ужасените викове от другата страна на изподрасканата врата. Константин подпря гръб на стената и поклати уморено глава.

Джош не попита нищо. Нямаше нужда от въпроси. От другата част на пръстена бяха отлетели кораби. Дори тук можеха да дочуят сирените — възможно бе да има пробив. Фактът, че чуваха сирените, бе обнадеждаващ — на дока все още имаше въздух.

— Отиват си — каза дрезгаво Деймън.

Елена сигурно отлиташе с тези кораби, искаше му се да е така. Това бе разумното, което можеше да направи. Елена би трябвало да е постъпила разумно — имаше приятели, хора, които я познаваха, които биха й помогнали, когато той не можеше. Бе заминала, навярно за да се върне обратно, когато нещата се оправеха. Ако се оправеха. Ако той бе жив. Не мислеше, че ще оцелее. Възможно бе всичко на Тамдолу да е наред. И ако Елена бе на онези кораби… Надеждата му беше в тях. Ако грешеше… не искаше да мисли за това.

Притеглянето започна отново да се колебае. Виковете и ударите по вратата бяха престанали. Широкият док не бе място, където човек да стои по време на гравитационна криза. Който имаше здрав разум би се скрил в някое по-малко убежище.

— Ако търгарите са побягнали — каза тихо Джош, — значи са видели нещо, научили са нещо. Смятам, че Мазиан трябва да е затънал до гуша.

Деймън го изгледа, като си помисли за корабите на Съюза, за това, че Тали бе летял на един от тях.

— Какво става там отвън? Ти можеш ли да си представиш?

Лицето на Джош бе обляно в пот и блестеше на светлината идваща от набраздената врата. Той се облегна на стената и вдигна поглед към тавана.

— От Мазиан може да се очаква всичко, той е непредсказуем. Съюзът няма да спечели нищо, ако разруши тази станция. Трябва да се страхуваме по-скоро от някой случаен, заблуден изстрел.

— Можем да поемем доста такива. Възможно е да загубим цели сектори, но докато имаме енергия и не е засегнато ядрото, ще сме в състояние да се справим с щетите.

— С И-зоната на свобода? — попита Джош с прегракнал глас.

Усетиха ново колебание в притеглянето, от което стомасите им се свиха. Деймън преглътна, усещайки, че му се повдига.

— Докато това продължава, няма защо да се безпокоим за И-зоната. Трябва да рискуваме, да опитаме да се измъкнем от тази дупка.

— И къде ще отидем? Какво ще направим?

Издаде глух, дълбок гърлен звук от вцепенение. Изчака следващата приливна вълна, но тя нямаше силата на предишната. Станцията отново бе започнала да си възвръща равновесието. Претоварените помпи бяха издържали, двигателите продължаваха да работят. Деймън пое дъх.

— Поне една утеха — че няма повече кораби, които да предизвикват това. Не знам колко пъти още можем да го понесем.

— Могат да ни причакват отвън — предупреди го Тали.

Даваше си сметка за тази възможност. Вдигна ръка, натисна бутона. Нищо не стана. Със затварянето си вратата се бе заключила. Извади картата си от джоба, поколеба се, пъхна я в прореза, но бутоните така и не светнаха. Ако някой в главното управление бе имал желание да разбере къде се намира младият Константин, той току-що му бе дал тази информация. Знаеше го.

— Изглежда ще останем тук — рече Джош.

Воят на сирените бе спрял. Деймън се приближи до одрания прозорец и се осмели да погледне през него, опитвайки се да различи нещо през непрозрачните драскотини, които пречупваха светлината. Нещо се раздвижи от другата страна на дока, пробяга силует, после друг. Интеркомът над главите им изстреля залп от пукот, като че ли се мъчеше да предаде нещо, после отново замлъкна.

„Норвегия“

Милицейските товарни кораби стояха разпръснати и неподвижни като в кошмар. Един от тях избухна подобно на миниатюрно слънце, проблесна на визора и изгасна, докато от комканала се разнасяше пращене. Град от частици заискри в траекторията на „Норвегия“, някои от по-големите дори се удариха в корпуса му и проехтяха с писък на загиваща материя.

Нямаше бързи извъртания — те бяха неподвижни мишени, в които бойните компютри се прицелваха и стреляха. Съюзисткият ездач си отиде по начина, по който бе загинал търгаря. Четирите ездача на „Норвегия“ се спуснаха, подравниха се по вектор, съгласуван с кораба-майка, и откриха огън — непрестанен обстрел, който парна и един кръстосвач на Съюза, изравнил се за миг видимо с тях.

— Стреляй по него! — кресна Сигни на своя бойкомпер, когато стрелбата прекъсна.

Огънят изригна едновременно с думите й и попадна тъкмо на мястото, което се оказа, че заема бягащият кръстосвач. Принудиха съюзиста да маневрира, да намали скоростта, за да оцелее. Надигнаха се възторжени викове, които бяха удавени във воя на сирените, когато насрещен щит разстрои управлението и отклони внезапно собствената им маса — компютър реагираше на компютър по-бързо, отколкото можеше човешкият мозък при такива скорости. Малори върна „Норвегия“ отново в курса и застана успоредно на жертвата. Бойкомпът включи нов продължителен обстрел точно по търбуха на кораба и по всичко, което излизаше от него. Сканерът започна да показва поле, осеяно с мъгла.

— Добре! — провикна се съгледвачът в общия интерком. — Попадение право в целта…

Чуха се стонове, когато „Норвегия“ се превъртя и отново зави рязко. Покрай него прелетяха търгарски кораби, насочили се навън, сякаш минаваха през замръзнала в космоса картина. Именно търгарите се движеха, промъквайки се през пролуките във формацията на Флотата. После се спуснаха подир корабите на Съюза, като ги караха да маневрират, пречеха им да намерят достатъчно място, за да се ускорят.

Подлъгване и удар, точно като тяхната поява — кораб, който да ги привлече, докато атаката идваше от друг вектор. „Тибет“ и „Северен полюс“ се бяха впуснали навътре в системата, за да ги пресрещнат, движеха се насам от първия момент, в който изображението на сканера ги бе достигнало. Далекообхватният сканер току-що преизчисли позицията им, показа ги много по-наблизо, като прецени, че сигурно се движеха с максимална скорост.

Картината на сканера стигна до тях едновременно, Съюзът побягна — промени вектора право под огъня, който бълваха „Норвегия“, „Атлантик“ и „Австралия“. Съюзът изгуби ездачи, понесе щети, но продължи да се носи към периферията на системата въпреки обстрела, насочил се към „Тибет“ и „Северен полюс“. По интеркома долетя страхотна клетва, гласът на Мазиан изля поток от ругатни. Дванайсет кръстосвача от четиринайсетте, влезли в системата, заедно с облак от ездачи и кораби-стрели, се отдалечаваха от станцията и се отправяха към двата далечни патрула на Флотата, които бяха сами и слепи заради разстоянието.

— Следвай ги по петите! — чу се дълбокият глас на Пори.

— Не! В никакъв случай! — отвърна бързо Мазиан. — Стойте на позиция!

Компютърът още ги управляваше синхронизирано, командният сигнал идваше от „Европа“ на Мазиан. Наблюдаваха как Съюзистката флота премина през тяхната зона на обстрел и продължи към „Тибет“ и „Северен полюс“. Отзад ги застигна отгласът на енергийна вълна — шум, който скоро се разчисти.

— Уцелихме! — проехтя по кома.

„Пасифик“ трябваше да е унищожил онзи съюзистки кръстосвач преди няколко минути. Възможно бе в системата да се случват и други неща, които не можеха да разберат веднага, можеха да загубят Пел. Един удар щеше да е достатъчен, ако това бе намерението на Съюза.

Сигни сви ръка да избърше челото си, даде знак на Граф и той пое управлението на секундата. Отново намаляваха скоростта, правеха маневра заедно с Мазиан. По комканала се разнесоха кодирани възражения.

— Не разрешавам — повтори Мазиан.

— Нямат шанс — промълви Граф — Трябваше да навлязат навътре в системата по-рано… да се приближат…

— Това е минало, мистър Граф! Приемете го такова, каквото е.

Малори превключи на общия интерком.

— Не можем да мръднем оттук. Ако е подлъгване, достатъчно е да изникне един техен кораб и да унищожи Пел. Не можем да им помогнем, не можем да рискуваме повече, отколкото предстои да загубим. Имат и друга възможност. Все още разполагат с пространство, за да избягат.

Биха могли, помисли си тя, биха успели, ако се обърнаха и скочеха в мига, в който Съюза попаднеше в сканерите им. Ако сканерните оператори на „Тибет“ и на „Северен полюс“ въвеждаха верните данни за далекообхватните изчисления, ако картината на техните екрани не показваше, че Мазиан и компания са по петите на Съюза, преценявайки грешно маневрата им като преследване…

Флотата продължи да забавя скоростта. Сканерът показа, че търгарите започнаха да изчезват, когато бавният им полет бе достигнал скоростта на скока. Те изтичаха като кръв — животът на Пел, изнасяйки се в дълбокия космос.

Сигни преценяваше като компютър фактора време, скоростта на Съюза, разпространението на тяхното изображение, насрещната скорост на „Тибет“ и „Северен полюс“. Сега, време беше. „Тибет“ трябваше да си дава вече сметка, да проумява, че Съюзът се бе насочил към тях. Ако техните сканери им казваха истината…

Нейният собствен продължаваше да показва развитие, влязло вече в историята, после спря неподвижен, след като не останаха варианти, които компютърът на далекообхватния сканер да изчислява.

Все по-близо. Червената линия стигна до критичната точка за решение, продължи нататък. Малори седеше и наблюдаваше, както и всички останали бяха принудени да гледат. Юмрукът й се сви и тя едва се въздържа да не удари нещо — панела, креслото, каквото и да е.

Случи се, виждаха какво се бе случило вече — безполезната отбрана, масовото нападение. Два кръстосвача. Седем ездача. Всички до един. За четирийсет и повече години Флотата никога не бе губила кораби тъй безпомощно.

„Тибет“ отвърна с атака. Кант хвърли кораба си в скок близо до масата на противниците си и отнесе със себе си в небитието собствените си ездачи и един съюзистки кръстосвач. Внезапно в картината на сканера се появи празно петно. Това предизвика мрачни възгласи на възторг, които се повториха, когато „Северен полюс“ и ездачите му се втурнаха през редиците на съюзистите.

Почти успяха да минат през дупката, направена от Кант. После картината се превърна в хаос. Компютърният сигнал, който „Северен полюс“ бе започнал да предава, рязко прекъсна.

Сигни не бе споделила възторга, бе кимвала всеки път, мислейки си за мъжете и жените на борда, хора, които познаваше, хипнотизирана от ситуацията, в която бяха изпаднали. Далекообхватният сканер възстанови картината, отговори на въпросите. Оцелелите изображения — тези на Съюза — продължиха да се придвижват напред, минаха в скок, изчезнаха от екрана. Съюзистите щяха в крайна сметка да се върнат, и то с подкрепления — просто щяха да извикат повече кораби.

А следващия път, или по-следващия, щеше да се случи. Съюзът можеше да жертва кораби. Съюзистки кораби се прокрадваха по периферията на системата, но Флотата не смееше да излезе навън да ги гони. „Загубихме — обърна се Сигни мислено към Мазиан. — Ясно ли ти е това? Ние загубихме.“

— На Пел има бунт — дойде спокойният глас на Мазиан по комканала. — Не знаем какво е положението там. Изправени сме пред безредици. Не напускайте формацията. Не изключваме възможността за ново нападение.

Но изведнъж контролните панели на „Норвегия“ светнаха. Цяла секция си възвърна отново независимостта. Корабът бе изключен от компютърната синхронизация. На екрана се появи заповед, изпратена от компютъра.

… ЗАЩИТАВАЙТЕ БАЗАТА.

Малори бе освободена. „Африка“ също. Два кораба, които да се върнат и да превземат размирната станция, докато другите оставаха да пазят периметъра си и пространство за маневриране.

Сигни включи общия интерком.

— Дей, с оръжие и скафандри. Ще трябва сами да си осигурим база, като всички до един се включат в операцията. Изкарай алтернативния екипаж със скафандри да охранява дока. Ще влезем вътре след войниците, които се наложи да оставим.

От комканала избухна рев, многогласен и гневен, когато отчаяните войници изведнъж се почувстваха отново нужни за нещо и изгаряха от желание да го направят.

— Граф! — рече тя.

„Норвегия“ включи червен алармен сигнал, въпреки че войниците долу се подготвяха за бой, пое огромното натоварване, докато се обръщаше в обратна посока, и се насочи право към станцията. „Африка“ на Пори също напусна формацията, следвайки я по петите.

Главно управление на Пел

— … осигурете ни влизане в док — чу се по комканала гласът на Малори — и отворете вратите към главното управление, защото иначе ще направим станцията само на сектори.

Сблъскване, замигаха екраните. Пребледнели оператори се свиха на пултовете си, Джон се хвана за облегалката на креслото пред компанела, вцепенен от мисълта, че кръстосвачи се приближават право към Пел.

— Сър! — извика някой.

Виждаха се на визора, бляскави тела, изпълващи целия екран, чудовища, насочили се точно срещу тях, после се превърнаха в стена от мрак, която се разцепи и мина покрай камерите над и под станцията. Панелите заискриха от статично електричество и сирените завиха, когато кръстосвачите прелетяха, сякаш плъзгайки се по повърхността. Един от визорите изгасна и се включи аварийният сигнал за повреда, както и воят на тревогата при декомпресиране.

Лукас се извърна, потърси Джесад, който преди бе застанал близо до вратата. Сега там стоеше само Кресич, отворил уста под писъка на сирените.

— Чакаме отговор — донесе се по комвръзката друг, по-нисък глас.

Джесад бе изчезнал. Джесад или някой друг се бе провалил на Маринър и станцията бе загинала.

— Намерете Джесад! — кресна Джон на един от хората на Хейл. — Хванете го! Изхвърлете го навън!

— Идват отново! — изпищя операторка.

Джон рязко се обърна, погледна екраните, понечи да каже нещо, после замаха припряно с ръка.

— Комвръзка! — изрева той и един оператор му подаде микрофон. Преглътна, наблюдавайки приближаващите се гиганти на визора. — Можете да влезете в док! — викна в микрофона, като се опита да контролира гласа си. — Повтарям: тук е Лукас — станционният управител на Пел. Осигурено е влизането ви в док.

— Повторете! — отвърна му гласът на Малори. — Кой сте вие?

— Джон Лукас, временно изпълняващ функцията на станционен управител. Анджело Константин е мъртъв. Моля ви, помогнете ни.

От другата страна настъпи мълчание. Картината на сканера започна да се променя, големите кораби се отклониха от близкия до сблъскване курс, като забележимо намалиха скоростта.

— Първи в док ще влязат ездачите ни — обяви гласът на Малори. — Ясно ли е, станция Пел? Най-напред ще кацнат ездачите, за да действат като докерни бригади за кръстосвачите. Ще им помогнете при влизането и после ще се отстраните от пътя им или те ще стрелят по вас. За всеки проблем, който срещнем, ще ви направим по една дупка.

— Станцията се намира в условия на бунт — отправи апел Джон. — И-зоната изскочи навън.

— Приехте ли нарежданията ми, мистър Лукас?

— Пел ги прие ясно. Разбирате ли какъв е нашият проблем? Не можем да гарантираме, че няма да има неприятности. Някои от доковете ни са изолирани. Приемаме войниците ви като помощ. Опустошени сме от бунта. Може да разчитате на сътрудничеството ни.

Последва дълго колебание. На сканера се бяха появили още мигащи точки — ездачите, които съпровождаха кръстосвачите.

— Разбираме — каза Малори. — Пристигаме с войници. Погрижете се първият ми ездач да влезе безопасно в док с ваша помощ или ще пробием сами път за войниците и ще разбиваме сектор след сектор без шанс за оцеляване. Избирайте.

— Ясно. — Джон избърса лицето си. Виенето на сирените бе замряло. В центъра за управление бе настъпило гробно мълчание. — Дайте ми време да осигуря каквато мога охрана за най-надеждните докове. Край.

— Разполагате с половин час, мистър Лукас.

Джон отмести поглед от компулта и привика с ръка един пазач от собствената си охрана край вратата.

— Пел разбра. Половин час. Ще ви разчистим док.

— Синият и зеленият, мистър Лукас. Погрижете се.

— Синият и зеленият док — повтори той дрезгаво. — Ще направим всичко, което можем.

Малори прекъсна връзката. Джон превключи на канала към главната комцентрала.

— Хейл! — викна той. — Хейл!

Появи се лицето на Бран.

— Предайте до всички. Цялата служба за сигурност да отиде на доковете. Да освободи синия и зеления за предстоящо кацане.

— Разбрано — отвърна Хейл и изключи.

Лукас прекоси залата до вратата, където продължаваше да стои Кресич.

— Вземете отново микрофона. Включете интеркома и кажете на онези хора, за които твърдите, че може да ги контролирате, да стоят мирно. Чувате ли?

Василий кимна. Очите му блуждаеха, сякаш не бе съвсем с всичкия си. Джон го хвана за ръката и го завлече до компулта, където операторът веднага му освободи мястото. Настани Кресич на стола, връчи му микрофона и остана да го слуша, докато той се обръщаше към помощниците си по име, като ги призова да разчистят нужните докове. В коридорите продължаваше да цари паника, доколкото можеха да видят местата, където все още работеха камерите. На девето зелено ниво се забелязваше дим и блъскаща се навалица. Обезумелите тълпи се втурваха във всяко пространство, което успяваха да освободят, като въздух във вакуум.

— Обща тревога! — нареди Лукас на шефката на контролен пулт номер едно. — Включете предупреждението за нулева гравитация.

Жената се обърна, повдигна защитния капак и натисна бутона под него. Запищя сирена, по-различна и по-натрапчива от всички други аларми, които виеха из коридорите на Пел.

— Потърсете сигурно място! — прекъсваше я периодично глас. — Избягвайте големи открити пространства! Отидете в най-близкото изолационно помещение и се огледайте за аварийни скоби. Ако притеглянето излезе напълно, запомнете показанията на стрелките в датчиците за ориентация и ги следете, докато станцията се стабилизира… Потърсете сигурно място…

Паниката в коридорите се обърна в бягство през глава, блъскане на врати, писъци.

— Намалете гравитацията! — предаде Джон на оперативния координатор. — Искам промяна, която могат да почувстват.

Получаваха заповеди. За трети път станцията се дестабилизира. Коридорът на девето зелено ниво започна да се опразва, щом хората се втурнаха към по-малки помещения, дори към по-малки странични коридори. Лукас се свърза отново с Хейл.

— Изкарай хората си там! Очистете тези докове! Дал съм ви тази възможност, дявол да ви вземе!

— Слушам, сър! — отзова се Бран и отново изчезна от екрана.

Джон се извъртя и направи пълен оборот, като гледаше разсеяно операторите, видя Лий Куейл, който се държеше до вратата. Направи му знак, хвана го за ръкава, когато се приближи, и го дръпна настрана.

— Онази недовършена работа на зеления док — рече той. — Слез там и се погрижи за нея, разбираш ли? Свърши я!

— Да, сър — отвърна Лий и хукна, като явно имаше достатъчно разум да си даде сметка, че животът им зависеше от това.

Съюзът би могъл да победи. Дотогава щяха да претендират за неутралитет на станцията, да лавират както могат. Джон се разхождаше между редиците, хващаше се за облегалките и за пултовете при по-силните колебания на гравитацията, от време на време и се опитваше да предотвратява надигащата се в управлението паника. Държеше Пел. Вече бе получил това, което Съюзът му бе обещал. Можеше да го запази както при Мазиан, така и при Съюза, ако бъде внимателен. Досега Лукас бе действал много по-предпазливо, отколкото бе изисквал от него Джесад. Не бе оставен жив свидетел в офиса на Анджело, нито в Правния отдел, макар нападението там да не бе постигнало нищо. Единствено Алисия, която не знаеше нищо, която никому не бе навредила, която нямаше глас, и нейните синове…

Деймън представляваше опасност. Деймън и съпругата му. Нямаше как да контролира Куен… Обаче ако младият Константин започнеше да отправя обвинения…

Хвърли поглед през рамо и изведнъж забеляза отсъствието на Кресич плюс двамата, които трябваше да го пазят. Бягството на неговите собствени хора го вбеси, докато от това на Кресич му олекна. Василий щеше да изчезне отново сред тълпите на И-зоната, изплашен и недостижим.

Само Джесад… Ако не бяха успели да го хванат, ако той бе на свобода, в близост до нещо жизненоважно…

Сканерът показваше приближаването на ездачите. На Пел й оставаше още малко време, преди да нахлуят войниците на Мазиан. Една операторка му съобщи положителната идентификация на корабите, които чакаха отвън — Малори и Пори, двамата палачи на Мазиан. Всеки от тези капитани си имаше слава — единият за своята безскрупулност, а другият — за насладата, която изпитваше от нея. Значи Пори бе вторият. Новината не беше добра.

Стоеше, плувнал в пот, и чакаше.

Зеленият док

Нещо ставаше отвън. Деймън прекоси разхвърляната тъмна работилница и се приближи до прозореца, като отново се опита да погледне през обезобразената му повърхност, отскочи, когато червеното проблясване на изстрел се пречупи в драскотините. Чу се вик, смесен с бръмченето на включена машина.

— Които и да са сега отвън, идват насам и носят пушки.

Отстъпи назад от вратата, като се движеше предпазливо при отслабналото притегляне. Джош приклекна, вдигна от пода една метална пръчка, доскоро поддържала счупена витрина, и му я подаде. Деймън я пое, Тали взе и друга за себе си. Константин се приближи до вратата, а Джош застана отсреща му, залепен до стената. Отвън не се чуваше никакъв звук близо до тях, но в далечината се носеха викове. Деймън се осмели пак да надникне, тъй като светлината идваше от друга посока, но се отдръпна бързо при вида на човешки сенки до изподрания прозорец.

Вратата рязко се разтвори, задействана от външната страна, от някой, който имаше необходимия приоритет. През нея се втурнаха двама мъже с насочени напред пушки. Деймън стовари стоманената пръчка върху главата на първия, като погледа му се замъгли от ужаса на извършеното, а Джош удари другия. Мъжете паднаха неестествено при ниската гравитация, изпускайки пушките. Тали грабна пушката на единия и стреля два пъти, за да е сигурен. Тялото потрепери в предсмъртна агония.

— Вземи му оръжието! — изсъска Джош.

Константин се наведе и побутна леко трупа, мъртвата му ръка стискаше приклада на пушката от необичайна пластмаса. Тали коленичи, претърколи другия и започна да го съблича.

— Дрехите — каза той. — И пропуските. Лични карти, които функционират.

Деймън остави пушката настрана и преглътна отвращението си, съблече безчувственото тяло, свали собствения си костюм и нахлузи окървавения комбинезон. В коридорите щеше да е пълно с хора с кървави петна по дрехите. Претърси джобовете, откри документи в тях, после намери картата на пода, където лявата ръка на мъжа я бе изпуснала. Наклони я към светлината. Лий Антон Куейл… Фирма „Лукас“…

Куейл. Куейл от размириците на Тамдолу. Значи бе служител на Джон Лукас. Изпълняваше поръчения на Джон, а Лукас държеше в ръцете си управлението на компютрите… Именно в момент, когато И-зоната бе успяла да отвори вратите. Когато хора от рода Константин са били убити в най-строго охраняваната зона на Пел… Когато картата му престана да функционира и убийците знаеха как да го намерят… Всичко това бе работа на Джон.

Почувствува ръка на рамото си.

— Хайде, Деймън!

Той се изправи, трепна, когато Джош използва пушката, за да изгори лицето на Куейл, така че да стане неузнаваемо, после на другия труп. Лицето на самия Тали бе обляно в пот и блестеше застинало в ужас на светлината от вратата. Реакциите му обаче бяха нормални — на човек, който инстинктивно знае какво да прави. Той се спусна към дока и Деймън хукна след него, навън на светло. Но веднага намалиха темпо, защото доковете бяха на практика празни. Хидравличният портал на белия док бе спуснат, този на зеления бе скрит зад хоризонта. Прекосиха нащрек пространството край огромния портал на белия сектор, стигнаха до крановете от другата страна, после продължиха да се движат надолу под тяхното прикритие. Тогава видяха група мъже, работещи по съоръженията за обслужване на кораби, които се движеха бавно и внимателно при намаленото притегляне. Навсякъде по доковете се валяха трупове, хартии и отломки. Бяха сред широко отворено пространство, където бе трудно човек да остане незабелязан.

— Там лежат достатъчно карти — рече Джош, — които да ни скрият.

— За всяка врата, която не се задейства с глас — измърмори Деймън.

Без да изпуска от очи заетите с работа мъже и постовете край входа на девето зелено ниво, той се прокрадна до най-близкия труп. Надяваше се, че бе тялото на мъртвец, а не на някой зашеметен или преструващ се. Приклекна, като продължи да наблюдава работниците, претърси джобовете и измъкна от тях карта и други документи. Прибра ги и мина на следващия, докато Джош мародерстваше други. После нервите му не издържаха и той притича назад към прикритието. Тали веднага се присъедини към него. Тръгнаха нагоре по дока.

— Хидравличният портал на синия док е отворен — каза той, когато на хоризонта се появи арката на сектора.

За момент лудо му се прииска да се скрие, да се добере до синия сектор, и когато движението по коридорите се успокои, да се изкачи на първо ниво и да зададе няколко въпроса под прицела на пушката. Но това бе напразна надежда. Нямаше да живеят толкова дълго. Не мислеше, че ще оцелеят.

— Деймън!

Вдигна поглед в посоката, която сочеше Джош, нагоре към първото гнездо на зеления док. Там блестеше зелена светлина. Приближаваше се кораб, но нямаше как да се разбере дали бе на Мазиан или на Съюза. Интеркомът прогърмя в празното пространство, разнесе ехото инструкции. Корабът бързо се приближаваше с помощта на направляващия конус.

— Ела! — Джош дръпна ръката му и го подкани да притичат към входа на девето зелено ниво.

— Притеглянето не намалява — парира Деймън настояването на Тали. — Не виждаш ли, че е трик? Главното управление разчисти коридорите, за да могат собствените им хора да минат по тях. Този кораб не би влязъл в док, ако гравитационното равновесие е напълно нарушено. Нямаше да рискуват с голям кораб. Просто малко нестабилност, за да потушат бунта. Но това няма да разчисти тълпите. Ако отидем в онези коридори, ще налетим тъкмо на тях. Така че остани тук.

— КЗК 501 — чу да съобщават високоговорителите и сърцето му трепна.

— Един от ездачите на Малори — промърмори край него Джош. — Малори. Съюзът е отстъпил.

Константин го изгледа, видя омразата, която пламтеше върху разстроеното ангелско лице — край на надеждата.

Минутите минаваха. Корабът пъхна нос в гнездото. Докерната бригада се затича да подсигури връзките. Ръкавът за достъп се залепи върху вратата на корабния шлюз с шиптене, което се разнесе в празното пространство. Отдолу се чу свистене, щракване на люк и докерната бригада хукна да бяга.

Невъоръжени хора изскочиха от затъмнения район под крановете. Други двама се втурнаха напряко към отсрещната страна, за да заемат позиция с вдигнати пушки. Разнесе се тропот на още тичащи крака и интеркомът се включи отново, за да предупреди за пристигането на кръстосвача „Норвегия“.

— Наведи си главата — изсъска Джош.

Деймън се приведе леко, клекна край тръбите на един от подвижните резервоари, където Тали бе заел по-добро прикритие. Опита се да види какво става по-нататък, но плетеница от свързващи ръкави му закриваше гледката. Малори използваше свои собствени хора за докерни бригади. Обаче Джон Лукас се намираше все още горе, в главното управление, и сътрудничеше на Мазиан, който, притиснат от Съюза, щеше да предпочете конкретни ефикасни действия пред правосъдие. Да излезе, да се приближи до въоръжени и нервни войници на Компанията, да повдигне обвинение в убийство и съзаклятничество, докато Джон Лукас физически владееше главното управление и станцията, а умът на Мазиан бе зает със Съюза?

— Бих могъл да отида там — рече той, без да е сигурен в решението си.

— Жив ще те разкъсат — отвърна Джош. — Нищо не можеш да им предложиш.

Погледна Джош в лицето. От кроткия човек, какъвто го бе направила Пренастройката, не бе останала и следа, може би с изключение на болката. Поставете ме пред клавиатурата на компютър, бе казал веднъж Тали, и навярно ще си спомня как работи. Пуснаха го на война и в него заработиха други инстинкти. Тънките ръце на Джош стискаха пушката между колене, а очите му бяха впити в гнездото на дока, в което влизаше „Норвегия“. Омраза. Лицето му бе бледо и напрегнато. Кой знае какво можеше да стори. Деймън усети приклада на пушката в собствената си ръка, премести захвата си върху него, постави показалец върху спусъка. Пренастроен съюзист, чиято Пренастройка се изпаряваше, който можеше да мрази и да побеснее при срив. Беше ден на убийства, мъртвите навън бяха прекалено много, за да бъдат преброени, не важаха повече никакви закони, никакви родства, никакви приятелства. Войната бе застигнала Пел, а младият Константин бе гледал нещата прекалено наивно. Джош бе обучен да бъде опасен — и нищо от това, което бяха сторили на съзнанието му, не можеше да го промени.

Интеркомът обяви кацането. Чу се трясък при контакта с дока. Тали видимо преглътна, втренчил очи. Деймън протегна лявата си ръка, хвана го за рамото.

— Недей! Не прави нищо, чуваш ли ме? Не можеш да я стигнеш.

— Нямам и намерение — отвърна Джош, без да го погледне. — Стига и ти да имаш толкова здрав разум.

Константин остави пушката настрана, като внимателно отдръпна пръст от спусъка. В устата му горчеше. „Норвегия“ стоеше вече стабилно в гнездото, разнесе се шум от скачване на ръкави и връзки, съскане на шлюзове.

На дока се юрнаха войници, строиха се под заповедни крясъци и смениха въоръжените членове на екипажа на постовете им. Силуети в брони, еднакво непреклонни. Доста по-нагоре по извивката към хоризонта се появи друга фигура, извика и още войници изскочиха от скривалища в работилниците и офисите в тази част на дока, от барове и общежития. Изоставените войници, които се връщаха при другарите си от Флотата, носейки със себе си своите ранени или убити. Отново бяха заедно и това предизвика вълнение и възторжени викове сред строените редици, които ги приеха и запрегръщаха. Деймън се притисна колкото се може по-плътно до закриващата го машинария, а Джош се сви на земята край него.

Офицер изрева някакви заповеди и войниците тръгнаха под строй към входа на девето зелено ниво. Едни от тях го взеха на прицел с вдигнатите пушки, останалите се вмъкнаха през него.

Константин започна да отстъпва назад, все по-навътре сред сенките, следван от Тали. До тях стигнаха викове, ехо на високоговорител: Освободете коридора! Внезапно се чуха крясъци, писъци, стрелба. Деймън залепи глава до корпуса на някаква машина, затворил очи, усети веднъж или два пъти как Джош потреперва при познатите звуци и не знаеше дали самият той не бе разтърсван от тях.

Тя умира, помисли, странно спокоен от изтощение, почувства, че сълзи се стичат от очите му. Накрая затрепери, каквото и да разправят, Мазиан не бе спечелил. Не беше възможно далеч по-малобройните кораби на Компанията да са победили веднъж завинаги Съюза. Това бе само малка схватка, отлагане на решението. Щеше да има още такива, докато Флотата и Компанията не изчезнеха напълно, а това, което останеше от Пел, щеше да попадне в чужди ръце. Скокът бе пратил в историята времето на големите звездни станции. Сега имаше живи планети и редът, както и приоритетите се бяха променили. Военните го бяха разбрали. Единствено родът Константин не си бе дал сметка. Баща му не го бе проумял, бе вярвал, че има път на развитие, който не бе нито на Компанията, нито на Съюза, а на Пел. Път, който се базираше на самата планета подстанцията, презираше предпазните мерки в собствената си система, ценеше доверието повече от сигурността и се самозалъгваше с вярата, че ценностите на Пел ще се запазят дори в такива времена.

Имаше хора, които можеха да минават от едната страна на противниковата, да се приспособяват към всякаква наложена политика. Джон Лукас бе способен на това и очевидно го бе сторил. Ако Мазиан имаше усет да преценява хората, сигурно щеше да разбере какъв бе Джон Лукас и да го накаже, както заслужаваше. Но Мазиан не се нуждаеше от честни хора, а от такива, които щяха да му се подчиняват и да налагат неговите закони.

Джон щеше да бъде сред оцелелите и в двата случая, помисли си Деймън. Заради упоритостта на майка му, заради отказа й да умре. Може би заради неговата собствена твърдоглавост, че не се бе опитал да се сближи с чичо си, независимо какво бе сторил той. Навярно Пел се нуждаеше в последно време от управител, който умееше да сменя страните и да оцелее, да прави необходимите компромиси с нещата.

Деймън обаче не можеше. Само ако Джон беше пред него в този момент… Не бе изпитвал толкова силна омраза. Безпомощна омраза, като тази на Джош. Но ако оцелееше, щеше да има отмъщение. Не за да навреди на Пел. За да направи съня на Джон Лукас по-неспокоен. Докато имаше на свобода дори един-единствен Константин, никой владетел на Пел нямаше да се чувства в пълна безопасност. Мазиан, Съюзът, Джон Лукас — никой от тях нямаше да притежава Пел, докато не го хванат. А Деймън щеше да им се изплъзва толкова дълго, колкото бе възможно.