К. Дж. Чери
Светът на Пел (4)

Глава трета

1

Пел: 2а^[1]. 5.52 г.

Твърде много впечатления, твърде много изживявания. Деймън Константин взе чаша кафе от един от помощниците си, който мина покрай бюрото, огледа доковете и се опита да изтърка умората от очите си. Кафето имаше вкус на дезинфектиращи препарати, на каквито миришеше всичко наоколо, те проникваха в порите на кожата им, в носовете, навсякъде. Войниците на пост осигуряваха безопасност на тази малка част от дока. Човек бе намушкан с нож в обща спалня А. Никой не можеше да обясни откъде се бе взел ножът. Помислиха, че може да е от кухнята на някой от изоставените ресторанти, забравен небрежно от станционист, който така и не бе схванал сериозността на положението. Чувстваше се изтощен до несвяст. Не намираше отговор. Станционната полиция не успя да хване нападателя сред редиците от бежанци, които се точеха по доковете и напредваха мудно към бюрата за настаняване.

Усети докосване по рамото. Извърна глава въпреки болките във врата и зърна брат си. Емилио се настани на свободния стол до него, като задържа ръката си върху рамото му. По-големият му брат. Емилио бе в алтернативната управа на главния сектор. Вече бе започнал алтернативният ден, мъгляво си даде сметка Деймън. Световете на бодърстване и сън, в които те двамата рядко се срещаха по служба, се бяха застъпили в бъркотията.

— Върви си у дома — меко каза Емилио. — Мой ред е, ако някой от нас трябва да стои тук. Обещах на Елена, че ще те изпратя вкъщи. Стори ми се разстроена.

— Добре — съгласи се той, но не помръдна, защото му липсваше воля или просто сила. Ръката на брат му го стисна, после го пусна.

— Гледах мониторите — рече Емилио. — Знам с какво си имаме работа тук.

Деймън стисна устните си срещу внезапен пристъп на повдигане, зареял поглед пред себе си не към бежанците, а в безкрайността, в бъдещето, в унищожаването на нещо, което винаги е било стабилно и сигурно. Пел. Тяхната станция, неговата и на Елена, неговата и на Емилио. Флотата си позволяваше да им стори това и нямаше как да я спрат, защото много внезапно им бяха изсипали бежанците и те нямаха готови алтернативи.

— Видях как убиват хора — поде той. — Не направих нищо. Не можех. Не можех да се опълча срещу военните. Неодобрението ми само би причинило бунт. Тогава всички щяхме да загазим. А те застреляха хора за туй, че са излезли от редицата.

— Деймън, изчезвай оттук. Сега всичко е моя грижа. Все ще измислим нещо.

— Няма към кого да се обърнем за помощ, освен към агентите на Компанията, обаче не ни трябва да замесваме тъкмо тях. Не им позволявай да се набъркат в това.

— Ще се справим — заяви Емилио. — Има граници; дори флотата си дава сметка за тях. Не могат да изложат на опасност Пел и да се измъкнат живи. Каквото и да направят няма да ни пожертват.

— Вече го сториха — отвърна Деймън, вперил очи към редиците на доковете, после се обърна да погледне брат си, да види лице като своето, но с пет години по-старо. — Получихме нещо, което не съм сигурен, че някога ще успеем да смелим.

— Така бе и когато затвориха Старите звезди. Справихме се.

— Две станции… До нас се добраха шест хиляди души от колко — петдесет, шейсет хиляди?

— Останалите са в ръцете на Съюза, предполагам — измърмори Емилио. — Или са загинали с Маринър, никой не знае колко са жертвите там. Може би някои са се качили на други товарни кораби и са тръгнали в друга посока. — Той се облегна, лицето му бе стегнато в мрачно изражение. — Татко навярно е заспал. Мама също, надявам се. Отбих се при тях на идване. Татко рече, че е било лудост да дойдеш тук; отвърнах му, че аз също съм луд и навярно ще мога да се погрижа за нещо, за което ти не си успял. Той не каза нищо. Но е разтревожен. Върни се при Елена. Тя си намери работа от другата страна на този хаос — оправя документите на търгарите бежанци. Задаваше им някакви чудати въпроси. Деймън, мисля, че трябва да си отидеш у дома.

— „Естел“ — внезапно стигна до него прозрението. — Тя е по следите на слуховете.

— Отиде си вкъщи. Беше уморена или разстроена, не знам. Само каза, че би искала да се прибереш, когато можеш.

— Научила е нещо.

Изправи се на крака, събра документите си, осъзна какво прави, бутна ги към Емилио и си тръгна забързан покрай часовия, за да прекоси хаоса на дока от другата страна на прохода, който разделяше основната част на станцията от изолационния сектор. Туземни работници се разбягаха от пътя му — космати, спотайващи се същества, още по-чужди на вид заради дихателните маски, които носеха извън обитаваните от тях тунели за поддържане на станцията. Пренасяха екипировка, товари и лични вещи с дива припряност — пищяха и си подвикваха в налудничав контрапункт на заповедите на хората надзорници.

Деймън взе асансьора към зеления сектор, тръгна по коридора, водещ към собствената им квартира и също задръстен с нахвърляни кашони с чужди вещи, сред които пазач от охраната дремеше на поста си. Всички работеха свръхсмяна, особено от службата за сигурност. Подмина го, направи физиономия на закъснялата и смутена реакция на пазача и спря до вратата на апартамента.

Отключи я, видя с успокоение, че лампите светят, чу познатото трополене на пластмаса в кухнята.

— Елена? — обади се от вратата.

Тя гледаше печката. Не се обърна към него. Деймън спря, почувствал трагедия, още един изгубен свят.

Таймерът зазвъня. Елена извади тавичката от фурната, сложи я на плота, извърна се, като успя да го изгледа все още владееща се. Той почака, усещайки болката й, след това пристъпи и я взе в обятията си. Тя въздъхна леко.

— Мъртви са — каза. От гърдите й отново се изтръгна въздишка. — Взривени с Маринър. „Естел“ е унищожен, заедно с всички на борда. Няма надежда за оцелели. На „Сайта“ видели гибелта му — не могъл да напусне дока заради всички тези хора, които се опитвали да се качат на борда. Избухнал пожар. И тази част от станцията накрая се взривила, това е всичко. Експлозията откъснала голяма част от носа на кораба.

Петдесет и шестима на борда. Майка, баща, братовчеди, по-далечни роднини. Един самостоятелен свят — „Естел“. Деймън все още имаше свят, независимо от щетите. Имаше семейство. Нейното бе мъртво.

Елена не каза нищо повече, нито дума на мъка за загубата или на радост, че самата е оцеляла, като не взе участие в този полет. Въздъхна на още няколко пристъпа, притисна се в Деймън, после се обърна със сухи очи, за да сложи още една порция за вечеря в микровълновата.

Седна, яде. Вършеше всичко както обикновено. Той насила погълна храната си, като долови все още привкус на дезинфекционни препарати в устата си и си спомни, че цялото му тяло е пропито от тях. Накрая успя да улови с поглед очите й. Бяха безизразни като очите на бежанците. Не намери какво да каже. Стана, заобиколи масата и прегърна Елена откъм гърба.

Ръцете й обгърнаха неговите.

— Добре съм.

— Да ми се беше обадила.

Елена пусна ръцете му и се изправи докосвайки го с жест на досада. Внезапно се взря право в очите му със същата тъмна умора в зениците.

— Остана само един от нас — обяви тя.

Деймън замига объркано, после проумя, че имаше предвид рода Куен. Родът на „Естел“. Търгарите притежаваха имена, тъй както станцистите имаха домове, тя беше Куен; това означаваше нещо, което той осъзна, че не бе разбрал през месеците, докато бяха заедно. Отмъщението бе стока за търгарите — народ, за който самото име представляваше собственост и бе неделимо от репутацията.

— Искам дете — рече Елена.

Той я изгледа, смаян от тъмнината на очите й. Обичаше я. Тя бе влязла в живота му, напускайки търгарски кораб и решила да опита живота на станция, въпреки че още говореше за своя кораб. Четири месеца. За пръв, път откакто бяха заедно той не изпитваше влечение към нея, не при този неин поглед, гибелта на „Естел“ и причините й за отмъщение. Не каза нищо. Бяха се споразумели, че няма да имат деца, докато тя не разбере със сигурност, че би могла да понесе оставането си. Предложението й сега можеше да означава тъкмо съгласие за оставане. Можеше да е нещо друго. Не беше време да го обсъждат, не сега с цялата тази лудост около тях. Деймън просто я привлече към себе си, отведе я в спалнята и я държа в прегръдките си през дългите тъмни часове. Тя не поиска нищо и той не зададе никакви въпроси.

2

— Не — каза мъжът от регистрационното бюро, без да погледне този път разпечатката. После добави в изморен опит да прояви човечност: — Почакайте. Ще го потърся отново. Може да не е въведено с този правопис.

Василий Кресич почака, обзет от ужас. Безнадеждността бе надвиснала над всички от тази последна отчаяна група от бежанци, които отказваха да напуснат регистрационните бюра на доковете: семейства и части от семейства, които търсеха роднини, чакаха да чуят сведения. Бяха двайсет и седмина по пейките край бюрото, ако се броят и децата; той ги бе преброил. Бяха останали след основния ден в алтернативния, бяха дочакали да пратят нова смяна оператори — един вид жест на човечност от страна на станцията, но от компютъра не излизаше нищо ново.

Почака. Операторът въвеждаше една след друга комбинации. Нищо не се получаваше. По изражението на човека, обърнат към него, Кресич се досещаше, че нищо не излиза. Изведнъж съжали и оператора, който трябваше да седи тук, без да постига никакъв резултат, знаейки, че няма надежда, заобиколен от жалещи роднини и въоръжени пазачи, разположени за всеки случай край бюрото. Кресич седна отново до семейство, което в объркването бе загубило син.

Историята на всички бе една и съща. Бяха се качили на корабите, обзети от паника, охраната на Маринър се бе интересувала повече от това да си осигури място на борда, отколкото да пази реда и да натовари и други. Вината си бе лично тяхна, не можеше да го отрече. Тълпата се бе втурнала на доковете, хора си бяха пробили насила път на борда, без да имат пропуски, раздадени на важните личности, които трябваше да се евакуират. Пазачите стреляха от уплаха, без да са сигурни кои са нападатели и кои — редовни пътници. Станцията Ръсел загина в бунт. Тези, които вече бяха пуснати за качване, бяха товарени набързо на най-близкия кораб, вратите се затваряха в момента, в който броят им стигаше капацитета на кораба. Джен и Роми трябваше да са се качили преди него. Кресич бе останал, опитвайки се да въдвори ред на определения му пост. Повечето от корабите бяха приготвени за излитане навреме. Но тълпата бе нахлула на „Хансфорд“, където седативите бяха свършили и под натиска на повече хора, отколкото системата можеше да поддържа, всичко бе изпочупено и изпадналата в шок тълпа се бе разбунтувала. На „Грифин“ бе достатъчно зле.

Кресич се беше вмъкнал на борда още преди вълната от хора, която охраната трябваше да покоси. И вярваше, че Джен и Роми са успели да се качат на „Лила“, поне според разпечатката, която накрая бяха получили след суматохата при излитането.

Но никой от тях не бе слязъл на Пел; не бяха слезли от кораба. Никой от пострадалите, откарани с опасност за живота в станционната болница, не отговаряше на описанието им. Не бе възможно да бъдат насила мобилизирани на Малори: Джен не притежаваше умения, от които военните биха имали нужда, а Роми… Имаше някаква грешка в данните. Кресич бе повярвал на списъците, трябваше да им вярва, защото пътниците бяха твърде много, за да може комвръзката на кораба да изпраща директни съобщения. Бяха пътували в мълчание. Джен и Роми не бяха слезли от „Лила“. Изобщо не са били на борда му.

— Не биваше да ги изхвърлят в космоса — изохка жената, седнала най-близко до него. — Не ги идентифицираха. Той е мъртъв, мъртъв е, трябва да е бил на „Хансфорд“.

Друг мъж бе застанал пред бюрото. Опитваше се да направи справка и настояваше, че личните данни, дадени от Малори за привлечените на служба цивилни, са фалшиви. Операторът търпеливо направи нова проверка, за да сравни описанията, но отново без положителен резултат.

— Той беше там — викна мъжът на оператора. — Той беше в списъка и не е слязъл, а беше там — мъжът плачеше. Кресич седеше безмълвен.

На „Грифин“ бяха прочели списъка на пътниците и бяха поискали документи за самоличност. Малцина разполагаха с такива. Хората бяха отговаряли на имена, които може и да не са били техни. Някои се обаждаха по два пъти, за да получат две дажби, ако не ги хванат.

Тогава го обзе дълбок страх. Много хора бяха попаднали на друг кораб и някой след това разбра за ситуацията на „Хансфорд“. Кресич бе сигурен, че са на борда.

Освен ако не се бяха обезпокоили и не бяха излезли да го потърсят. Освен ако не бяха направили нещо толкова жалко, ужасно глупаво от страх, от любов.

Сълзи течаха по бузите му. Такива като Джен и Роми не биха попаднали на „Хансфорд“, не биха си пробили път сред мъже, въоръжени с пистолети, ножове и парчета тръби. Не ги бе забелязал сред мъртвите от този кораб. По-вероятно бе да са все още на станцията Ръсел, която сега бе под властта на Съюза. А той бе тук и нямаше връщане назад.

Накрая се изправи, приел съдбата си. Тръгна си пръв. Отиде в квартирата, която му бе отредена, в общата спалня за сами мъже, много от които бяха млади и навярно доста от тях с фалшиви самоличности, а не техници или друг персонал, за какъвто се представяха. Намери свободно походно легло и отвори пакета, който надзирателят бе дал на всеки. Изкъпа се втори път — без това да му стигне, — върна се между редиците от заспали, изтощени мъже и си легна.

За пленниците, които бяха достатъчно високопоставени, за да бъдат от полза, а бе необходимо да се сломи собствената им воля, имаше промиване на мозъка. „Джен — помисли си той, — о, Джен!“ И синът им, ако бе жив — да бъде възпитан от сянка на Джен, която боравеше само с разрешени мисли и не оспорваше нищо, подложена на Пренастройка заради това, че му бе съпруга. Не бе сигурен, че ще й разрешат да задържи Роми. Имаше държавни детски градини, които отглеждаха войници и работници за Съюза.

Помисли си за самоубийство. Някои бяха избрали смъртта, вместо да се качат на кораби, отправящи се към чужди места, към станция, която не бе тяхната. Такова решение не бе в негов стил. Продължи да лежи неподвижно, загледан в металния таван, в близката тъмнина, оцелял, както винаги бе успявал досега, мъж на средна възраст, самотен и опустошен.