К. Дж. Чери
Светът на Пел (26)

Глава девета

Първо ниво на синия сектор: 5.10.52 г., 09:00 ч.

Край ъгъла стоеше постови. Джон Лукас се поколеба, но бе сигурно, че тъкмо така ще привлече вниманието му. Войникът направи движение с ръка към пистолета си. Джон пристъпи нервно напред, държейки в ръка карта, подаде я и войникът — едър и набит тъмнокож младеж — я пое и се намръщено започна да я разучава.

— Това е пропуск от Съвета — каза Лукас. — Пропуск на висш съветник.

— Да, сър — отвърна войникът.

Джон си взе обратно картата и тръгна по напречния коридор като имаше усещането, че зад гърба му войникът продължава да го наблюдава.

— Сър!

Той се извърна.

— Мистър Константин е в своя офис, сър.

— Съпругата му е моя сестра.

За момент настъпи мълчание.

— Да, сър — рече меко войникът и отново се превърна в статуя. Джон се обърна и продължи нататък.

Анджело добре се бе подредил, помисли си с горчивина, тук нямаше навалица, не му се налагаше да отстъпва от своето жилищно пространство. Целият край на напречен коридор номер четири принадлежеше на Анджело.

И на Алисия.

Спря пред вратата, поколеба се, стомахът му се сви. Стигнал бе вече дотук. Там, отзад, стоеше войник, който щеше да зададе въпроси, да съобщи за странното му поведение. Нямаше връщане назад. Натисна бутона на интеркома. Почака.

— Кой? — попита го писклив глас, като го стресна. — Вие кой?

— Лукас — отговори той. — Джон Лукас.

Вратата се отвори. Слаба, посивяла тамдолка вдигна учудено към него очи, заобиколени от бръчки.

— Аз Лили — каза тя.

Джон се промъкна край нея, влезе в тъмната всекидневна, огледа скъпата й мебелировка, нейния лукс и простор. Тамдолката Лили остана закована на мястото си и притеснена затвори вратата. Погледът му бе привлечен от светлина, той се извърна и видя, че оттатък има друга стая с бял под, с илюзия за прозорци, отворени към космоса.

— Вие идва види нея? — запита Лили.

— Кажи й, че съм тук.

— Аз каже.

Старата тамдолка се поклони и се оттегли с бързи ситни стъпки. Апартаментът беше тих, мъртвешки тъмен и глух. Лукас изчака в мрака на всекидневната стая, без да знае какво да прави с ръцете си, а стомахът му се свиваше все повече и повече.

От другата стая се разнесоха гласове.

— Джон! — чу той повикване сред тях.

Гласът на Алисия. Поне той беше все още човешки. Потрепери, почувства се физически неразположен. Никога не бе идвал в този апартамент. Никога. Бе виждал Алисия само на екрана на интеркома, дребна, сбръчкана, жалка останка, която машините поддържаха жива. Сега дойде. Не знаеше защо, но вече го осъзна. За да научи каква е истината, да разбере дали ще може да понесе срещата си с Алисия, дали животът й заслужаваше да бъде живян. През всичките тези години бе успявал някак да приеме образа на екрана, предавано студено изображение, но да се озове тук, в нейната стая, да я погледне в лицето и да бъде принуден да разговаря с нея…

Лили се върна, скръсти ръце, поклони се.

— Вие ела. Вие сега ела.

Той пристъпи. Стигна до средата на пътя към покритата с бели плочки стая, стерилна, тиха, и стомахът му сякаш се преобърна.

Изведнъж Джон се обърна и тръгна към външната врата.

— Вие идва? — настигна го озадаченият глас на тамдолката. — Вие идва, сър?

Натисна бутона и излезе навън, изчака вратата зад него да се затвори и пое дълбоко дъх в по-хладната, свободна атмосфера на коридора.

Отдалечи се оттук, от това място, от семейството на Константин.

— Мистър Лукас — обърна се към него войникът на ъгъла, като в очите му изпод маската на учтивостта прозираха любопитни въпроси.

— Тя беше заспала — отвърна той, преглътна, продължи да върви, като с всяка измината крачка се опитваше да пропъди от съзнанието си онзи апартамент и бялата стая в него. Спомняше си дете, момиче, друг образ. Нека останеше така в мислите му.