Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звенящие кедры России, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 2. ЗВЪНТЯЩИЯТ КЕДЪР. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Боряна ЛАЛОВСКА [Звенящие кедры России, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 230. ISBN: 954-90765-6-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

Отговорът

Когато останахме сами, аз попитах Анастасия:

— Ти се зарадва на някакъв орел?

— Орелът ще ми бъде много необходим за мъничкото — отговори тя. — За нашето дете, Владимире.

— За игра?

— Да. Само че играта ще има голям смисъл за следващите му познания и усещания.

— Разбирам — казах аз, макар че не ми беше много ясно каква е тази игра с птица, дори и ако това е орел.

— А какво правеше при Кедъра? Молеше ли се или разговаряше с някого? Какво се случи между теб и Кедъра? Защо прадядо ти толкова строго ти говореше?

— Кажи, как мислиш, има ли нещо разумно или въобще съществува ли Разум в невидимия свят, в Космоса, във Вселената? Какво мислиш?

— Мисля, че съществува. Щом дори и учените го казват, контактьорите, Библията…

— А това „нещо“, назови го с някаква дума, която ти е най-близка. Това е необходимо, за да имаме с теб еднакво определение. Е, например Разум, Интелект, Същество, Сила на Светлината, Вакуум, Абсолют, Ритъм, Дух, Бог.

— Хайде, Бог.

— Добре.

— Сега ми кажи, стреми ли се Бог да говори с човека, как мислиш? Не с глас от небето, а чрез хората, чрез Библията, да кажем, подсказва ли как да бъдем по-щастливи?

— Е, Библията не е задължително да я е диктувал Бог.

— Ами кой според теб?

— Може би хората, които са искали да измислят някаква религия. Седнали и я написали колективно.

— Значи, просто така? Седнали хората, написали книгата, измислили сюжети, закони? И тази книга живее вече хилядолетия и се чете най-масово и до днес! За изминалите векове са написани множество други книги, но с тази книга малко от тях могат да се сравнят. Какво според теб значи това?

— Не зная. Древните книги, разбира се, съществуват от много години, но мнозинството все пак чете съвременна литература — романи, разни детективски истории. Защо?

— Защото, като ги четеш, почти не е нужно да мислиш. Като четеш Библията е необходимо бързо да мислиш и на много от въпросите да отговаряш сам на себе си. Тогава тя става разбираема. Разкрива се. А ако предварително се отнесеш към нея като към догма, тогава е достатъчно да прочетеш няколко заповеди и да ги запомниш. Но всяка догма, приета отвън и неосъзната отвътре, блокира възможностите на Човека-Творец.

— А на какви въпроси трябва да отговаряш, като четеш Библията?

— Първо се опитай да разбереш защо фараонът не е пускал народа на Израел от Египет?

— Какво има да мисля? Израилтяните са били в робство в Египет. На кого му се иска да освободи робите си? Те са работели, носели са му приходи.

— В Библията е казано, че не един път израилтяните са навреждали на цялата египетска земя. Дори са унищожавали първородните рожби и животните. Впоследствие такива магьосници са ги изгаряли на клада, а фараонът просто не ги е пускал. Отговори ми на въпроса, къде са намерили робите израилтяни толкова много покъщнина и животни, за да пътуват четиридесет години? Откъде се е появило оръжието при тях, за да превземат и да разрушават градове по пътя си?

— Как откъде? Нали Бог им е давал всичко?

— Смяташ, че само Бог?

— А кой друг?

— Човекът, Владимире, има пълна свобода. Той има възможност сам да използва всичко светло, което Бог изначално му е дал, но може да използва и друго. Човекът е единство от противоположности. Виждаш ли — слънчицето свети. То е творение на Бога. То е едно за всички. За теб, за мен, за змийчетата, за тревичките и за цветчетата. Но пчелата взима от цветето мед, а паякът — отрова. Всеки си има свое предназначение — по друг начин няма да живее нито пчелата, нито паякът. Само човекът! Един човек може да се радва на първите слънчеви лъчи, друг да бъде злобен. Човекът може да бъде и пчелата, и паякът.

— Значи, не само Бог е правил всичко за евреите? Тогава как може да бъде определено какво прави Бог и какво му се приписва?

— Когато чрез човека се твори нещо значимо, винаги участват двете противоположности. Правото на избор принадлежи на самия човек. От неговата чистота и съзнателност зависи от кое ще вземе повече.

— Е, добре, да допуснем. Ти, когато стоеше до Кедъра, с Него ли се опитваше да говориш?

— Да, исках Той да ми отговаря.

— И на прадядо ти това не му хареса?

— Прадядо ми е сметнал, че аз непочтително съм говорила и съм изисквала.

— Е, така де, ти действително настояваше, аз видях. И при това като молеше, тропаше с крак. Какво искаше?

— Да, исках отговор.

— Какъв отговор?

— Разбираш ли, естеството на Бога не е материално. Той не може от небесата гръмогласно да вика на всички как да живеят. Но Той иска на всички да ни е добре, затова и изпраща Своите Синове — човеци, в чийто разум и Душа може да проникне в една или в друга степен.

Неговите Синове след това отиват и говорят с другите хора, на разни езици говорят. Понякога с думи, понякога чрез музика и картини или чрез действия. Случва се да ги слушат; случва се и да ги гонят и да ги убиват, като Иисус Христос например. И Бог отново изпраща Свои Синове, но винаги само част от хората се вслушват, другите не възприемат и нарушават законите на щастливото битие.

— Ясно. И затова Бог ще накаже човечеството с планетарна катастрофа и със страшен съд?

— Бог никого не наказва, на Него не Му трябва катастрофа.

Бог — това е Любов. Изначално всичко е така планирано, добре създадено. Когато човечеството стигне до един критичен праг на съпротива срещу Истината; когато тъмното начало, което се проявява в човека, достигне връхна точка, за да не се случи пълно самоунищожение, става планетарна катастрофа, която отнася много човешки животи, но унищожава пагубната, изкуствено създадена система на живот. Катастрофата е урок за оцелелите.

Известно време след всяка катастрофа човечеството живее като в страшен ад, но то само си го създава. Именно оцелелите попадат в ада. След това децата им заживяват като първите хора — достигат до момент, за който може да се каже, че е „рай“. След това отново се отклоняват и всичко започва отначало. Така милиарди години в земно летоброене.

— Ако всичко така неизбежно се повтаря милиарди години, какво си искала?

— Исках да узная по какъв начин и с помощта на какво могат да се вразумят хората, освен с катастрофа. Разбираш ли, аз смятам, че катастрофите не са само по вина на хората, които не възприемат Истината, но и от недостатъчно ефективния начин на нейното предаване. Затова Го и молих да намери този друг начин. Да го разкрие на мен или още на някой друг. Не е важно на кого. Важно е той да функционира.

— И какво ти каза Той? Какъв е гласът Му?

— Никой не може да каже какъв е Неговият глас. Отговорът Му като че ли се ражда под формата на собствено откритие, на изведнъж изплувала мисъл. Та нали Той може да говори само чрез Своята частица, която се намира във всеки човек, а тази частица вече предава информацията с помощта на ритъма на вибрациите на всичко останало в човека. Затова и възниква впечатлението, че човекът прави всичко сам. Макар че човекът сам действително може много. Нали е подобен на Бога! Във всеки човек има малка частица, която той поема от Бога още с раждането си. Бог е раздал половината от Себе си на човечеството, но тъмните сили по всякакъв начин се стремят да блокират нейното въздействие, да отвлекат човека от общението с нея и чрез нея — с Бога.

С малката частица можеш лесно да се пребориш, когато тя е сама и още е без връзка с Основната Сила.

Ако тези частици обединят светлите си стремежи, на тъмните сили ще им бъде много по-трудно да ги победят и блокират. Но ако поне една частица, живееща само в един човек, има пълен контакт с Бога, тогава на тъмните сили ще им бъде невъзможно да победят такъв човек — да подчинят неговия Дух и Разум.

— Значи, ти Го призоваваше да се роди в теб отговор как и какво да кажеш на хората, за да предотвратиш планетарна катастрофа?

— Да речем.

— И какъв отговор се роди в теб? Какви думи трябва да кажеш?

— Думите… Само едни думи, произнесени по обикновен начин, не са достатъчни. Те толкова много вече са говорени. Обаче човечеството като цяло продължава да се движи към пропастта.

Ето ти, нима не си чувал, че да пушиш е лошо, да пиеш алкохол — също. И за това се говори в различни източници, в това число и от вашите лекари, на език, който ти възприемаш, но ти упорито продължаваш да го правиш. Продължаваш независимо от влошаването на самочувствието ти; и дори болестните усещания не те спират от тези пагубни навици, както и много други хора. Бог ти казва: „Не бива да го правиш!“ Чрез болката ти казва. Но това не е само твоя болка, тя е и Негова; а ти взимаш обезболяващи лекарства и продължаваш по стария начин. Не искаш да се замислиш от какво е тази болка…

И всички други Истини са известни на човечеството, но то не ги използва. Заради моментно, илюзорно удоволствие вие ги пренебрегвате. Значи, необходимо е да се намери още някакъв начин, позволяващ не само да се знае, но и да се усещат други удоволствия. Човекът, който ги познае, ще може да ги сравни и сам всичко ще разбере, ще деблокира частицата, дадена му от Бога. Той не бива да бъде заплашван с катастрофа, не бива да се обвиняват тези, които не възприемат Истината. Трябва всички, които са носители на Истината, да обясняват, че съществува необходимост да се намери по-съвършен начин за нейно тълкуване. Прадядо ми се съгласи с мен.

— Но той това не го каза.

— Ти много неща не си чул от това, което каза прадядо ми.

— Ако вие се разбирате помежду си без думи, защо тогава сте произнасяли тези думи, които аз чувах?

— Нима ти не би се засегнал, когато в твое присъствие се говори на някакъв чужд език, неразбираем за теб, след като знаем и твоя език?

Аз в това време си мислех: „Да вярвам ли на това, което тя казва, или да не вярвам. Самата тя, разбира се, вярва. Не само вярва, но и действа. Може би да се опитам да охладя нейния плам, защото виж как се измъчва.“

И аз се опитах да я охладя, като й казах:

— Знаеш ли какво мисля аз, може би не си струва така да се измъчваш, да настояваш така възбудено, както ти го направи при Кедъра. Върху теб от него дори бледосиня светлина или изпарение се спусна. Дядовците ти ненапразно се вълнуваха. Това сигурно е опасно. Ако Бог на никой от Своите Синове не е дал отговор, как най-добре и ефективно всичко да се обяснява на хората, значи отговор не съществува. Планетарната катастрофа очевидно е най-изразителният начин за обяснение. Защото той може да се обиди и да те накаже, за да не си пъхаш носа, където не трябва, както казва дядо ти.

— Той е добър. Той не наказва.

— Но и нищо не ти казва. Може би не иска да те слуша, а ти толкова енергия хабиш.

— Той чува и отговаря.

— Какво отговаря? Ти сега нещо знаеш ли?

— Той ми подсказа къде се намира отговорът, къде да го търся.

— Подсказа?… На теб?! И къде е той?

— В съединяването на противоположностите.

— Как така?

— Ами ето например, когато две противоположности на човешкото мислене се слеят в едно динамично единство, както в коментарите на Аватамаск. В резултат на това се е появила философията на Хуаян и Кьогом, която съдържа в себе си по-съвършено елементите на един всемирен светоглед и ключа към всички модели и теории по подобие на вашата модерна физика.

— Какво?

— Ох бе, извинявай, моля те. Не знам какво ми стана. Съвсем се отнесох.

— За какво се извиняваш?

— Извини ме, че изрекох думи, които ти не използваш в речника си.

— Именно. Не използвам. Те не са ми ясни.

— Ще се опитам повече да не го правя. Не се сърди, моля те.

— Абе аз не се сърдя. Само че обясни ми с нормални думи, къде и как ще търсиш този отговор.

— Самичка аз въобще няма а го открия. Той може да се роди само със съвместните усилия на частиците, намиращи се в хора на Земята с противоположно мислене. Само със съвместни усилия той ще се появи в невидимото измерение, където живеят мислите. Можем да го наречем „Измерение на Светлите Сили“. То се намира между материалния свят, където живее човекът, и Бога.

Аз ще го видя и много други ще го видят. След това ще бъде по-лесно да постигнем всеобщо осъзнаване и да се пренесе човечеството през времето на тъмните сили. И катастрофите няма да се повтарят.

— А По-конкретно какво е необходимо да правят хората сега, за да се появи отговорът?

— Добре би било хората да се събуждат в едно и също уговорено време — например в шест часа сутринта и да помислят за нещо хубаво, без значение за какво конкретно, важно е мислите да са светли. Може да се мисли за децата, за тези, които обичаш, и още да помислиш какво да направиш, че на всички да им бъде добре. Да се мисли поне петнайсетина минути, И колкото повече хора постъпват така, толкова по-бързо ще дойде отговорът. Часовите пояси на Земята, тя се върти, но образите, създадени от светлите мисли на тези хора, ще се сливат в единен ярък и наситен образ. Когато едновременно се мисли за нещо светло, това усилва способността на всекиго, и то многократно.

— Е, Анастасия, колко си наивна! Кой ще се съгласи да се събужда в шест часа сутринта, за да мисли петнайсет минути? Хората толкова рано могат да се събуждат, ако им е необходимо за работа, или например да летят в командировка. Всеки ще реши: нека другите мислят, а аз ще поспя. Надали ще намериш помощници.

— А ти не би ли ми помогнал?

— Аз? Аз не се събуждам толкова рано без нужда. А ако се събуждам някой път, тогава за какво хубаво нещо да мисля?

— Ето например, за мъничкия син, когото аз ще родя. За твоя син. За това колко му е хубаво, когато слънчевите лъчи го галят; колко чисти и прекрасни са цветята около него, как пухкава катеричка играе с него на полянката. Помисли за това, колко ще е хубаво, ако слънчевите лъчи галят и всички други деца и нищо не ги огорчава. После помисли за това, на кого в този предстоящ ден ще кажеш нещо приятно, ще се усмихнеш. Колко ще е хубаво този прекрасен свят да съществува вечно и какво ти, именно ти, трябва да направиш.

— За сина си ще помисля. Е, и за друго хубаво нещо ще се опитам да помисля. Само че какъв е смисълът? Ти тук, в гората, ще мислиш, а аз в градското си жилище. Ние сме само двама. Ти нали казваш — колко много хора трябват… А докато няма много, какъв е смисълът да се стараем?

— И сам воинът е воин. Двама заедно са повече от двама поотделно. После, когато ти напишеш книгата, ще се появят още хора, аз ще го чувствам и ще се радвам на всеки, ние ще се научим да се усещаме един друг, да се разбираме, да си помагаме чрез Измерението на Светлите Сили.

— Във всичко, което казваш, още и трябва да повярвам. Все още не ми се вярва в това светло измерение, там където живеели мислите. То не е доказано, защото не може да се пипне.

— Обаче вашите учени са стигнали до извода, че мисълта е материална.

— Стигнаха, но все пак това не ми се побира в главата, щом не може да се пипне.

— Когато напишеш книгата, нея ще могат да я докосват, да я държат в ръце — като материализирана мисъл.

— Пак за книжката. Нали ти казах, че и в нея не вярвам. Още повече и в това, че ти с помощта на някакви само на теб известни съчетания на букви ще можеш да предизвикаш в читателите чувства, че още и светли, помагащи нещо там да се осъзнае.

— Нали ти казвах как ще го направя.

— Да, казваше. Все пак не ми се вярва. И ако започна да пиша, няма да разкажа всичко. Ще ми се смеят. И знаеш ли, Анастасия, какво ще ти кажа честно?

— Честно кажи.

— Само че ти не се обиждай. Става ли?

— Няма да се обидя.

— Всичко, което си казвала, ще трябва да проверя при нашите учени; какво се говори за това в различните религии и в съвременните учения. Сега имаме много различни курсове, проповеди.

— Провери. Разбира се, провери.

— И още, аз чувствам, че ти си много добър човек. Твоята философия е интересна, необикновена. Но ако трябва да се сравнят твоите действия с действията на другите хора, тези, които се безпокоят за Душата, за екологията, то тогава излиза, че ти си най-изостанала.

— Защо така смяташ?

— Виж сама. Всички просветлени, както ти ги наричаш, са се усамотявали. Буда е отишъл в гората за цели седем години, там е живял сам и е създал цяло учение. В света има много негови последователи. Иисус Христос се усамотил само за четиридесет дни и сега се възхищават на Неговото учение.

— Иисус Христос няколко пъти се е усамотявал. И много е мислел през това време.

— Е добре, нека да е повече от четиридесет дни, нека дори да е една година. Старците, които сега се смятат за светци, са били обикновени хора, след което ставали отшелници за неопределено време и на тези места изниквали манастири, появявали се техни последователи, нали?

— Да, така е.

— А ти вече двайсет и шест години живееш в тази гора и нямаш нито един последовател. Не си измислила никакво учение. Ето, молиш ме книжка да напиша. Хващаш се за нея като за сламка. Мечтаеш там да заложиш свои съчетания и знаци. Е, ако не става при теб като при другите, може би и не трябва да се стараеш? Други, които са по-способни, и без теб може би ще измислят нещо. Започвай по-просто, по-реално да живееш. Аз ще ти помогна да се адаптираш в нашия живот. Нали не се обиждаш?

— Не се обиждам.

— Тогава ще ти кажа цялата истина, докрай. За да разбереш себе си.

— Казвай.

— Необичайни способности имаш, това е несъмнено, можеш да получиш всяка информация като две и две. А сега кажи, кога се появи при теб твоят Лъч?

— Както и на всички хора, той ми бе даден по рождение. Само че да осъзная, че го имам и да го използвам ме научи моят прадядо някъде около шестата ми година.

— Ето. Значи, още на шест годинки си била способна да виждаш какво става в нашия живот — да анализираш, да помагаш, дори да лекуваш от разстояние?

— Да, можех.

— Сега ми кажи какво си правила в следващите двайсет години?

— Разказвах ти и ти показвах. Аз се занимавах с градинарите от вилите. Стараех се да им помогна.

— Всички тези двайсет години, ден след ден?

— Да, понякога и през нощта, ако не бях много уморена.

— Значи ти като някаква зациклена фанатичка през всичкото това време упорито си се занимавала с виладжиите? Някой караше ли те да го правиш?

— Никой не можеше да ме заставя. Сама, по собствено желание го правех. След като прадядо ми предложи и аз самата разбрах, че това е добро и много важно.

— Аз мисля, че прадядо ти затова ти е предложил да се занимаваш с виладжиите, защото му е било мъчно за теб. Нали си расла без родители… Затова ти е дал най-леката и проста задача. Сега той е видял, че ти си започнала нещо повече да разбираш и ти е разрешил да се занимаваш с друго, а тях вече да ги оставиш.

— Но има нещо друго, свързано с вилните градинари. И ще продължа да помагам на тези хора, които вие наричате „виладжии“. Аз много ги обичам и никога няма да ги изоставя.

— Ето това се казва фанатизъм. Нещо все пак ти липсва, за да бъдеш нормален човек. Ти трябва да разбереш, че виладжиите далеч не са най-важното нещо в нашия живот. Те не влияят ни най-малко на обществените процеси. Виличките и градинките — това са само мънички помощни стопанства. Хората там си почиват след основната си работа или когато се пенсионират. И това е. Разбираш ли? Само това! И ако ти, притежавайки такива колосални знания и феноменални способности, се занимаваш с тия хора, значи имаш някакви психични отклонения. Мисля, че трябва да те заведа на психиатър. Ако излекуваме това отклонение, тогава може би действително ще можеш да принесеш полза на обществото.

— Аз много искам да бъда полезна на обществото.

— Тогава давай да тръгваме, аз ще те заведа при лекар — психиатър в хубава частна клиника. Ти казваш, че може да се случи планетарна катастрофа. Ето, ще помогнеш на екологичните сдружения, на науката.

— Когато съм тук, ще има много повече полза от мен.

— Добре, когато се върнеш, ще започнеш да се занимаваш с по-сериозна работа.

— Каква по-сериозна?

— Сама ще решиш. Аз мисля да е свързано, например, с предотвратяването на екологичната катастрофа или друга планетарна катастрофа. Между другото, според теб тя кога ще се случи?

— Локални огнища и днес вече има в различни точки на Земята. Човечеството отдавна е приготвило всичко, и то в излишък, за своето унищожение.

— И кога ще бъде глобалната, фаталната катастрофа?

— Може да се случи и през две хиляди и втора година. Но това може да се предотврати и да се отложи, както това стана в деветдесет и втора година.

— Тя е могла да се случи в деветдесет и втора година?

— Да, но Те я отложиха.

— Кои „те“? Кой я предотврати, „отложи“ в деветдесет и втора година?

— Катастрофата от планетарен мащаб през деветдесет и втора година не се случи благодарение на градинарите от вилите.

— Какво?!

— По целия свят много хора се противопоставят на катастрофата на Земята. През деветдесет и втора тя не се състоя благодарение на руските градинари от вилите.

— И ти… Значи ти!… Още на шест годинки си разбирала тяхното значение? Ти си предвиждала? Действала си неуморно, помагала си им?

— Аз знаех голямото значение на градинарите от вилите, Владимире.