Владимир Мегре
Звънтящият кедър (24)

Дядото на Анастасия

Аз се огледах наоколо. Дядото на Анастасия стоеше близо до пейката, побутваше към кошчето хвърлена от някого хартийка. Аз скочих. Ние се здрависахме. Очите му са весели, добри и е много приятен за общуване. Не е като прадядото. Прадядо й, когато го видях в тайгата, мълча през цялото време и очите му гледаха в пространството, като че ли гледа през човека.

Седнахме с дядото на пейката и аз го попитах:

— Как се добрахте дотук и как ме намерихте?

— Не е голям проблем да се добере човек дотук и да те намери, щом му помага Анастасия.

— Гледай ти, тя била родила. Каза, че ще роди — и роди… Сама, в тайгата, не в болница. Сигурно е имала болки? Викаше ли?

— Защо трябва да я боли?

— Е, когато жените раждат — нали ги боли. Някои дори умират при раждане.

— Болки има само тогава, когато човекът е заченат греховно, вследствие само на плътски желания. Затова и жените си плащат с болка при раждането и с житейски мъки по-късно. Ако зачатието е станало с любов, болката само усилва усещането у родилката за великата радост от творението.

— Къде отива болката? Как може тя да засилва радостта?

— Когато насилват жената, какво изпитва тя? Разбира се — болка, отвращение. А когато тя самата се отдава, същата болка преминава в други усещания. Такава разлика има и при раждането.

— Значи, Анастасия е родила без болка?

— Разбира се, без болка. И избра подходящ ден — топъл и слънчев.

— Как така го е избрала? Нали всички раждат спонтанно?

— То е неочаквано, когато зачеват случайно. Майката винаги може да задържи или да ускори появата на младенеца.

— И вие не сте знаели кога е трябвало тя да роди? Не се ли опитахте да й помогнете?

— В този ден ние усетихме какво става. Беше прекрасен ден. Отидохме на нейната полянка. Видяхме в края й мечката. Тя ревеше от обида. Ревеше и с всички сили удряше лапата си по земята. Анастасия лежеше на същото място, където майка й я беше родила. И на гърдите й вече имаше малко живо топче. Вълчицата го облизваше.

— А мечката защо ревеше? За какво се е обидила?

— Анастасия е извикала вълчицата, а не мечката.

— Ами да е отишла сама.

— Без покана те никога не се приближават. Представи си какво стълпотворение би станало, ако те идват без позволение, когато поискат.

— Интересно! Как ли се справя тя сега с детето?

— Иди и виж, щом ти е интересно.

— Тя нали каза, че не трябва да общувам с него, докато не се пречистя от нещо си там. Първо трябва да посетя Светите места, а нямам в момента достатъчно пари.

— Малко ли алогични неща казва тя, нали ти си бащата! Действай както сам смяташ за правилно. Накупи различни там ританки, ризки, пеленки, играчки; поискай да облече детето нормално, да не го мъчи. Защото съвсем е голичко в гората.

— У мен възникна такова желание, когато чух за синчето. Така и ще направя. А за алогичността й вие сте съвсем прав. Сигурно затова и чувствата ми към нея са все още неизяснени. Отначало бях учуден, а сега все пак се появи уважение и още нещо неразбираемо — но не такова, каквото е любовта към жена. Аз помня какви бяха чувствата ми, когато по-рано се влюбвах в жена. Сега е нещо друго. Сигурно не е възможно да се обича Анастасия с обикновена любов. Нещо пречи, може би тъкмо нейната абсурдност.

— Алогичността на Анастасия, Владимире, не е глупост. Привидната й абсурдност извлича от дълбините на Вселената забравени духовни закони, а може би създава и нови.

Светлите и тъмните сили замират понякога от привидната й алогичност, а после по-ярко изпъква вече известната на всички проста Истина на битието. И ние невинаги разбираме нашата Анастасия, макар че ни е внучка и израсна пред очите ни. Като не я разбираме винаги, не можем съществено да й помогнем. Затова и често остава сама със своите мечти. Съвсем сама. Ето, срещна се с теб, откри ти се цялата; и чрез книгата пред другите се откри. Искахме да предотвратим това; искахме да възпрепятстваме тази любов. Струваше ни се неясен и абсурден нейният избор.

Аз и досега не мога да разбера това. Читателите също задават въпроси: «Що за човек сте?», «Защо Анастасия избра вас?» Не мога да им отговоря. Разбирам, логично е, за нея би бил достоен някакъв учен или духовен човек. Той би могъл и да я разбере, и да я обикне. Заедно биха допринесли повече полза. А на мен ми се налага да променям живота си, да си изяснявам много въпроси, които за другите, по-просветените, вече отдавна са ясни и разбрани.

— Съжаляваш ли сега, че животът ти така се промени?

— Не зная. Опитвам се да проумея. А на въпроса, защо тя е избрала мен, така и не мога да отговоря на хората. Търся и не намирам отговора.

— И как търсиш отговора?

— Себе си опитвам да разбера — кой съм аз всъщност.

— Може би ти с нещо си забележителен. А?

— Може би и да има нещо. Нали казват, че подобното привлича подобно…

— Владимире, говорила ли ти е Анастасия за гордостта, за себичността? Говорила ли е за последиците от този грях?

— Да, говорила ми е, че това е смъртен грях, който отдалечава човека от Истината.

— Тя не те е избрала Владимире. Не те е избрала, а те е прибрала: «Прибрала те е като никому ненужен и изоставен. Ние това също не го разбрахме веднага. Обиди ли се?

— Не съм съвсем съгласен с вас. Аз имах семейство — жена, дъщеря — бизнесът ми вървеше добре. Е, може и да не съм нещо специално, обаче и не съм последен човек, за да ме прибират като някакъв бездомник или като нещо непотребно и отживяло.

— В последно време с жена ти любов въобще не сте имали. Ти си имал свой живот и интереси, тя — свои. И само битът ви е обединявал, по-скоро инерцията на отминалите чувства, които с времето все повече са замирали. С дъщеря ти също е нямало за какво да си говорите. От твоя бизнес тя не се е интересувала. Само на теб той ти се е струвал важен. Имал си материална печалба. Днес печалба — утре нищо или загуби, разорение. Да, и болен си бил. Едва не си съсипал стомаха си. С твоя разгулен живот нямаше да можеш да се измъкнеш от болестта. Животът ти е бил на косъм. И си нямал нищо.

— А на вас за какво съм ви? На нея за какво съм й? За експеримент? За някакви сметки?

— Тя просто те обикна, Владимире. Искрено, каквато е във всичко. И е щастлива, че не е взела от вашия живот някой, който е способен да донесе радост на друга жена. Не се постави в привилегировано положение. Доволна е, че и тя е като всички жени.

— Значи, това е нейна прищявка? Иска да бъде като другите жени: пиене, пушене, скитане… Гледай ти, какво само жертва заради един каприз.

— Нейната любов е искрена — без сметки и прищявки. Макар отначало да изглеждаше алогична и за светлите, и за тъмните сили, за нас и за другите — тя освети понятието Любов и смисъла на Любовта в нашата реалност — не с приказки, поучения и нравоучения, а с реални постъпки във вашия и в твоя живот. Силите на светлината, на Твореца, говорят чрез Любовта й; и не просто говорят — а разкриват наистина каква е женската сила, силата на чистата Любов! Миг преди смъртта тя може да даде нов живот; да повдигне любимия човек, да го изтръгне от лепкавите лапи на тъмнината и да го отнесе в светлата безкрайност; да го обгърне с Пространството на Любовта и да даде втори живот, живот вечен.

Любовта й, Владимире, ще ти върне любовта на жена ти и уважението на дъщеря ти. Хиляди жени ще те гледат с пламнали влюбени погледи и ще имаш пълна свобода на избора. Ако успееш от цялото многообразие на външните прояви на любовта да видиш и да разбереш тази, единствената, тя ще бъде щастлива. Но във всички случаи ти ще бъдеш известен и богат, невъзможно е да бъдеш разорен. Написаната от теб книга ще пътува по света и ще ти носи доходи, и не само материални — на теб и на другите тя ще дава много по-голяма сила от физическата и материалната.

— Книжката действително започва да се харчи добре. Аз сам я написах — макар че някои хора казват, че Анастасия ми е помогнала по някакъв начин. Вие как смятате, това само моя книга ли е, или е написана и с нейно участие?

— Ти си се проявил като писател — взел си хартия, държал си писалката, описвал си всичко, което се е случило. Изложил си някои свои умозаключения с присъщия само на теб език. Организирал си издаването на книгата. Твоите действия с нищо не са се отличавали от обикновените действия на писателя.

— Значи, книгата е само моя? Анастасия не е правила нищо Такова?»

— Да, не е. Тя не е писала с ръката си.

— Вие говорите така, сякаш все пак тя някак е участвала. Ако това е така, кажете ми го по-ясно. Какво е направила тя?

— За да можеш ти да напишеш тази книга, Анастасия отдаде живота си!

— Ето пак. Всичко отново съвсем се обърка. За какво? Как може тя, живеейки в гората, да даде живота си за някаква си книжка? Коя е тя? Самата тя казва, че е «човек», но хората я наричат «извънземна», «богиня». Човек може окончателно да се обърка. За себе си искам да знам истината.

— Всичко е много просто. Човекът е единственото същество във Вселената, което живее едновременно във всички измерения на Битието. Докато са на Земята, повечето хора виждат само земната, материалната му проява. Но съществуват и такива, които усещат другите, невидимите същности. Хората, които възприемат Анастасия като «богиня», по същество не грешат. Главното отличие на човека е в това, че той е надарен със способността да сътворява настоящето и бъдещето си със своите мисли, създавайки форми и образи, които впоследствие се материализират. От яркостта, хармоничността и скоростта на мисълта, от чистотата на помислите на Човека — Творец зависи бъдещето. В този смисъл Анастасия е богиня. Защото скоростта на мисълта й, яркостта и чистотата на образите, които тя създава, са тъй мощни, че тя сама се оказа способна да се противопостави на цялата тъмна грамада техни противоположности. Сама! Но не е известно докога ще издържи. Все чака, вярва, че хората ще се осъзнаят и ще й помогнат. Ще престанат да произвеждат мрак и ад.

— Кой създава мрак и ад?

— «Пророците», които вярват и говорят за катастрофа, за края на света. Те самите създават мисъл-форми за края на света. Многото учени, които предричат край на цялото човечество, със своите мисъл-форми го привличат. Те са много, толкова много! И тези хора не подозират, че търсейки спасение за себе си, търсейки обетована земя, на тях със сигурност им е отреден адът, който сами са си проектирали.

— Но нали тези хора, които говорят за страшния съд и за катастрофа, вярват в тях, нали те искрено се молят за спасението на своите Души?

— Не ги движи вярата в светлината и в любовта, които са Бог, а страхът. И те сами си подготвят ада. Помисли, Владимире, опитай се да си представиш. Ето сега, ние с теб седим на тази пейка. Ти виждаш пред себе си множество хора. Изведнъж една част от тях започва да се свива в гърчове от страшни болки, понеже са грешници. Наоколо по земята има разлагащи се трупове, а ние си седим тук невредими и наблюдаваме. Нашата пейка като че ли се намира в рая. Но няма ли да се разкъса Душата ти от ужасяващата картина пред теб? Не е ли по-добре да умреш, да заспиш миг преди тази гледка?

— Да, но ако всички спасени праведници се окажат на обетованата земя, където няма разлагащи се трупове и страшни картини?

— Когато от другия край на света получиш известие за смъртта на близък или роднина, нима не усещаш мъка, тъга в Душата си?

— Всеки в тези случаи се разстройва.

— Тогава как може да поискаш рай за себе си, осъзнавайки, че голяма част от твоите съотечественици, приятели роднини вече са загинали, а други умират в страшни мъки? До каква степен трябва да е закоравяла Душата ти, в какви дълбини на мрака трябва да си потънал, за да останеш щастлив, виждайки това, което става? В царството на светлината такива Души не са нужни; те самите са изчадия на мрака.

— А защо великите учители на човечеството, които са създали и създават разни учения, говорят за края на света и за страшния съд? Кои са те? Къде водят хората? Защо учат така?

— Трудно е да се определи крайната цел на техните намерения. Възможно е, събирайки около себе си големи тълпи от хора, въз основа на подобни внушения, да искат да осъществят обрат в съзнанието им.

— Обрат могат да направят днешните хора. А предишните само са оставили своите учения ли?

— Не, и те са подготвяли завой — с надеждата, че последователите им ще го осъществят, ще открият Истината. Може би те чакат, когато житейските събития ще покажат на човечеството, че е в задънена улица, за да помогнат на тези, които им вярват и ги следват, да тръгнат в пътя на светлината.

— Щом вие сте знаели всичко това, защо тогава сте стояли в гората и сте мълчали толкова години? Защо по-рано не сте се опитали да го обясните на някого? Анастасия ми е казвала, че вашият род от поколение на поколение в течение на хилядолетия води такъв своеобразен живот, като съхранява изконната Истина.

— В различни краища на Земята има хора, запазили в себе си способностите, присъщи само на човека, защото не водят технократичен начин на живот. Те са се опитвали да споделят своята мъдрост и винаги са загивали, без да успеят да кажат същественото. Създаваните от тях мисъл-форми и образи са били силни, но тези, които са се съпротивлявали, са били огромно множество.

— Значи, те ще смачкат и Анастасия, ще я стъпчат?

— Не е ясно как Анастасия им противостои и все още успява. Може би чрез своята алогичност или… — старецът замълча, като замислено чертаеше с пръчка по земята странни знаци.

Аз разсъждавах. После го попитах:

— Защо тогава през цялото време тя настоява: «Аз съм човек, жена», а всъщност е богиня, както и вие казвате?

— В земния, в материалния живот тя е просто човек, жена. Макар че начинът й на живот е необикновен, тя както всички хора може да се радва и да тъгува, да обича и да желае да бъде обичана. Всичките нейни способности са присъщи на човека — в неговия истински вид. Необикновените й способности сега няма да ти се струват фантастични, след като разбра какво казва вашата наука за тях. И на много още нейни способности ще бъдат намерени обяснения. И всички те ще доказват, че тя е нормален човек, истинска жена. Предстои ти да се сблъскаш с едно явление, което няма да разбереш и науката няма да може да го обясни. Дори и баща ми не знае какво е това. Подобни неща вие наричате «аномални явления». Но аз те моля, Владимире, не отъждествявай това явление с Анастасия — то ще бъде в близост до нея, но то не е в нея. Опитай се, намери в себе си сили да я видиш и почувстваш просто като човек. Тя се старае да бъде като всички. Не зная защо, но за нея е важно, необходимо й е да докаже, че тя е човек. Не й е лесно, защото не може да наруши и своите принципи; Но нали всеки има принципи?

— Интересно, какво е това странно явление, което нито науката може да обясни, нито дори вие самите?