Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звенящие кедры России, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 2. ЗВЪНТЯЩИЯТ КЕДЪР. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Боряна ЛАЛОВСКА [Звенящие кедры России, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 230. ISBN: 954-90765-6-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

Вместо заглавие

(Не знам какво заглавие да сложа; ако можете, измислете заглавието сами)

 

Реших да разкажа на дядото на Анастасия за моите нови помощници:

— За Анастасия сега пишат много. И учените, и духовниците говорят доста за нея. Дават различни трактовки. От един творчески колектив — много духовни и тактични хора — ми предложиха да сключа с тях договор — да им предоставя изключителните права за трактовка и коментар на изказванията на Анастасия в средствата за масова информация. Аз се съгласих.

— И за колко се съгласи да им продадеш Анастасия, Владимире?

Самият тон на въпроса и неговият смисъл ми подействаха неприятно и аз отговорих на стареца:

— Какво значи „да продам“? Разказах им за Анастасия повече, отколкото е написано в книгата. Разказах това на духовни хора, за да могат те лично да коментират и да поясняват казаното от нея. Те искат и с нея да се срещнат. Дори са готови да финансират експедиция. Аз се съгласих. Какво лошо има в това?

Старецът мълчеше. Без да дочакам отговора му, добавих:

— А това, че ми предложиха пари за изключителните права, при нас така е прието — услугите се правят за пари. Те ще получат повече за своите публикации.

Старецът мълча известно време, отпуснал глава, после започна като че ли да разсъждава на глас:

— Значи ти, предприемчивият, си продал Анастасия, а те са решили, че са най-духовните и компетентни хора в света и могат да си я купят.

— Някак Странно ми говорите. Какво лошо съм направил в края на краищата?

— Кажи, Владимире, на теб или на тях, „духовните“, не ви ли е минавала мисълта да попитате, да разберете с кого, кога и как би искала да разговаря самата Анастасия? Идват ли ви на гости, без да получат съгласието на стопаните? Нали тя никого не е канила на гости?

— Ако тя не иска да общува с тях, нека да не общува. Тя не е подписвала договор.

— Но ти го подписа! Тя е готова на всички да каже това, което знае, но има право сама да избира начина на общуването. И ако тя е избрала книгата и твоя език, кой има право да диктува или да иска друго? Тя направи своя избор, но някой иска да го промени и целта на подобно намерение е ясна. Тя няма да разговаря с хора, които са поставили себе си по-високо от другите; няма да разговаря, като знае, че ще изопачават, ще преобръщат и ще нагласят както искат Истината, която за нея е свята.

— Защо предварително представяте нещата в черни краски? Тези хора се интересуват от различни духовни учения, те са много духовни.

— Те са решили, че са най-духовните от всички. Духовната себичност е върхът на най-смъртния грях — гордостта.

Някакво неясно чувство на досада възникна у мен срещу мен самия. Още не бях получил парите от договора и затова успях да го прекратя. Но след известно време, отново не виждайки нищо нередно, подписах с един от духовните центрове друг договор за изключителните права върху моите интервюта. Отново ме подкупиха тактичността и духовните знания. Още повече, че договорът се отнасяше само до мен, а аз съм в правото си да се разпореждам със себе си. Но отново и те, и аз попаднахме в клопка, и отново се получи така, че аз като че ли косвено продавах Анастасия, а те са я купили.

И вече не дядото на Анастасия, а московската журналистка Мария Крапинская, която прочете този договор, с възмущение каза: „Пфу, колко е глупаво! Ти евтино продаваш Анастасия! Прочети го пак и помисли над клаузите на договора — ти продаваш правото на други еднолично да коментират и да използват всичко свързано с Анастасия по най-големия информационен канал, както им е угодно. При това си се лишил от правото да протестираш срещу тяхното мнение, каквото и да е то.“

Доколко е вярно това, ми е трудно да кажа — по-добре ще ви приведа няколко клаузи от този договор:

„1. Предмет на договора:

1.1. АВТОРЪТ предава изключителните права за видеозапис на самия него, а също така да се използват други видеоматериали, свързани пряко или косвено с производство на телевизионни видеопрограми «Анастасия». (По-нататък е програмата.) Горепосочената програма е предоставена на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ за разпространение във всички страни по света.

1.2. ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ се задължава да използва собствени парични средства, да изготви три програми по 30–40 минути всяка, върху професионални носители «Betacam» с количество 1 (един) брой всяка.

1.3. Със съгласието на договарящите се АВТОР и ИЗПЪЛНИТЕЛ всички взаимоотношения с видео- и киностудии, с телевизии (в т.ч. кабелни), а също така и други видеоматериали по дадената тематика се осъществяват само и изключително от ИЗПЪЛНИТЕЛЯ.

АВТОРЪТ няма право за посоченото време в Договора да дава интервюта и да изготвя видеоматериали, в които пряко или косвено се използват същите понятия или термини, включени в програмите.“

Като анализирах събитията, свързани с написването, издаването и разпространението на книгата „Анастасия“, стигнах до извода: хората, които наричаха себе си „много духовни“, имат обратна страна, от която самите те се страхуват и затова говорят и намекват на другите за своята духовност през цялото време. Навярно се страхуват, че ще им видят обратната страна.

С предприемачите е по-лесно. Действията и намеренията им са по-открити, по-малко завоалирани, а следователно и по-честни както пред себе си, така и пред околните и пред обществото. Може би мнението ми е погрешно, но от фактите няма къде да избягаш.

Вече ви казах, че трима московски студенти набираха текста на книгата „Анастасия“. Те не се надяваха трудът им да бъде възнаграден бързо, а за духовност изобщо нямаха претенции!

Директорът на Московска печатница №11, офицерът в оставка Г. В. Груця, издаде книгата за своя сметка. Тиражът беше малък и се предполагаха само загуби. Груця е предприемач за духовни работи също не говореше. Следващия тираж плати директорът на една московска търговска фирма — Никитин. По-късно разбрах, че той не търгува с книги. Даде ми по-голямата част от тиража за продажба, без да ме притиска със срокове за връщането на средствата. За духовност той също не говореше.

А после започнаха да се включват „духовните“. Те пуснаха нелегално четиридесет и петхиляден тираж. Когато открихме тази „духовна“ фирма, те започнаха да говорят за своята духовност и за желанието си да творят светли неща, обещаха да изплатят и авторски хонорар. И до ден-днешен обещават. Това не е единствен случай. Изобщо при „духовните“ се забелязва пренебрежение към плащането на сметките, особено когато са длъжници.

А що се отнася до предоставянето на „изключителните“ права, реших да заявя на страниците на тази книга, че никога и на никого повече няма да дам изключителните права за коментар на изказванията на Анастасия! И ако някой предяви претенции за предимство, нека всички да знаят, че аз не съм го дал доброволно!

Защо казвам „доброволно“? На адреса на московската журналистка, която ми помогна да разваля договора, скоро заваляха заплахи от неизвестни лица. Кои са те? Какво искат? И те ли са „духовни“! Комбинират „духовността“ си с рекет ли? Е, аз с рекета съм на „ти“, за него също си има хора. И искам да им кажа: с „духовните“ бъдете нащрек — преди да се решите на нещо, помислете, трезво съобразете къде искат да ви въвлека „духовните“…

В първата книга писах, че съм предлагал на Анастасия да дойде и сама да излезе по телевизията, но тя отказа. Тогава не разбрах защо отказва. Сега ми стана ясно, че тя това го е предвидила. След излизането на книгата се появиха много и различни коментари на нейни изказвания. Има интересни, има спорни, но започнаха да прозират и желанията на отделни лица да коментират нещата според собствените си интереси. Имаше и преки обвинения: „Да не мислиш, че само ти имаш право да говориш с нея?“, „Ти не разбираш всичко, дай и на другите да пообщуват с нея, повече полза ще има.“ Но тя не е вещ, за да я предавам на някого. Тя е Човек и има право сама да решава как да постъпва и с кого да говори. Сега все по-ясно се вижда, че върху Анастасия действително се изсипва видима и невидима грамада от тъмни сили под формата на фанатизъм и корист.

„Знам каква грамада от тъмни сили ще се стовари върху мен, но аз не се страхувам от тях — ще успея да родя и да възпитам сина ни; да видя това, за което съм мечтала. И хората ще бъдат пренесени през времето на тъмните сили“ — каза Анастасия още в първата книга.

Те възпитават децата си до единайсет години. Значи, тя ще може да издържи поне още десет години.

— И после какво? — попитах аз дядо й. — Тя неизбежно ли ще загине?

— Трудно е да се каже — отговори старецът. — Всички са загивали значително по-рано, а и тя неведнъж е стъпвала на пътя, който отрежда физическа смърт, но всеки път в последния момент ярко е блесвал забравен, още по-силен закон — осветяващ същината на Истината на земното битие, удължаващ живота й в земно тяло.

Старецът замълча и отново замисляйки се над нещо, започна да чертае с пръчката някакви знаци: Аз също си мислех: „Защо ми трябваше да се забърквам в такава история! Сега е невъзможно да изляза от нея. Като погледнеш, може би в началото бих могъл, но сега е невъзможно, защото има дете. Анастасия ми роди син. Тя трябва да се занимава с детето, да го възпитава, но въпреки това не изоставя своята мечта — да пренесе хората през времето на тъмните сили. И няма да я изостави, много е упорита! Няма да остави така нещата. А кой ще й помага на нея, наивната? Ако аз престана да правя това, което й обещах, никой няма да й остане. Тогава тя ще се обезсърчи. А кърмещите майки не бива да се разстройват. Нека поне детето да отгледа.“ И аз попитах стареца:

— Какво мога да направя за Анастасия?

— Опитай се да осъзнаеш какво ти говори и какво иска тя. Тогава вместо лутане ще има взаимно разбиране, сърцето ще се сгрее от топла вълна, над света ще изгрее новата зора.

— А нещо по-конкретно можете ли да ми кажете?

— Трудно ми е да говоря по-конкретно. Искреността е важна във всичко. Затова прави така, както сърцето и Душата ти повеляват.

— Тя ми говореше за някакво малко руско градче; че то можело да стане по-богато от Ерусалим и от Рим, в неговите околности имало много светини от предците ни и те са по-значими отколкото храмовете на Ерусалим. Но местните хора не знаели нищо за тях. Искам да отида там и да променя съзнанието им.

— Това не може да стане толкова бързо, Владимире.

— Ами аз не знаех, че не е възможно и обещах на Анастасия. Сега нещо трябва да направя.

— Щом не си знаел, че е невъзможно, тогава ще успееш. Късмет. Аз трябва да вървя.

— Ще ви изпратя.

— Не си губи времето. Няма нужда да ме изпращаш, мисли за своите работи.

Старецът се надигна и ми протегна ръка.

Аз гледах след дядото на Анастасия, който се отдалечаваше по алеята и мислех за предстоящото пътуване за град Геленджик. Спомнях си какво ми говореше за него Анастасия. Ето как тръгна разговорът за него.