Владимир Мегре
Звънтящият кедър (22)

Отец Теодорит

Настъпи моментът, когато сметнах за възможно да се срещна с отец Теодорит. Там, в тайгата, на моя въпрос: «Има ли в нашия живот хора със способности и знания, които не живеят толкова далече като теб?», Анастасия отговори:

— В различни кътчета на Земята има хора, чийто начин на живот се отличава от този на другите. Всички имат различни способности. Но във вашия живот има човек, при който няма да ти е трудно да се добереш нито през зимата, нито през лятото. Силата на Духа му е велика.

— Ти знаеш къде живее той, мога да го видя, да разговарям с него?

— Да.

— Кой е той?

— Това е баща ти, Владимире.

— Какво? Ох, Анастасия, Анастасия… Толкова исках да чуя доказателства за твоята правота, а се получи обратното. Баща ми почина преди осемнайсет години и е погребан в малък град в Брянска област.

Анастасия седеше на тревата, подпряна на едно дърво, подгънала колене, мълчеше и ме гледаше. Погледът й беше малко тъжен и изпълнен със съжаление. После, без да говори, тя отпусна главата си на коленете. Помислих, че Анастасия се разстрои заради грешката си по отношение на баща ми и се опитах да я утеша:

— Анастасия, не се разстройвай толкова. Сигурно си сбъркала, защото си омаломощена.

(Този разговор стана, след като тя беше загубила съзнание, спасявайки мъжа и жената от разправата с тях. Описах тази ситуация в първата книга.)

Анастасия помълча още малко, после повдигна глава и отново, като ме гледаше в очите, каза:

— Да, по-малко сили имам, но не чак толкова малко, че да сгреша.

След това тя започна да разказва събития отпреди двайсет и шест години. Описваше в детайли отминалите времена и предаваше нюансите на вътрешните ми усещания.

Можеш по външни, едва забележими изражения на лицето, позата и очите, да разбереш мислите на събеседника си. Но по какъв начин тя вижда като на документален филм миналото, е загадка.

Самата Анастасия не можа да ми обясни това на нормален, разбираем език. Ето какво ми разказа:

— Близо до Москва, в град Сергиев Посад, се намира Троицко-Сергиевата лавра. Зад дебелите древни стени на лаврата има духовна семинария, академия, храмове и манастири. Храмовете са достъпни за хората и всеки желаещ може да отиде да се помоли на това свято за Русия място. Тези стени не са били разрушени и зад тях са действали семинария, академия и манастир, в който са служили на Бога монаси дори и в дните на гоненията на вярващите.

Преди двайсет и шест години, точно на рождения си ден, през вратите на Троицко-Сергиевата лавра влязъл юноша. Той посетил музея, а после и големия храм. Там в момента четял проповед висок беловлас монах. И ръстът, и санът му били високи. Това бил благочестивият отец Теодорит от Троицко-Сергиевата лавра. Юношата изслушал проповедта и когато отец Теодорит си тръгнал, го последвал в съкровищницата. Никой не го спрял. Той приближил до свещеника и заговорил с него за проповедта. И отец Теодорит дълго беседвал с него. Юношата бил кръстен, но в него нямало достатъчна вяра — не спазвал постите, не взимал причастие, не ходел редовно на църква, но в този ден започнала дружбата му с отец Теодорит.

Младият човек ходел в манастира, отец Теодорит беседвал с него, показвал му и светини, до които нямали достъп обикновените енориаши. Монахът подарявал на младежа книги, но той ги губел. Закачил кръстче на врата му, но и него изгубил. Тогава той дал на младежа второ, необикновено кръстче — отваряло се като ковчеже, но то също изчезнало. Монахът дори водел момчето в трапезарията, канел го на една маса с монасите от манастира; всеки път му давал малко пари. Никога за нищо не го упреквал и винаги чакал неговото идване.

Така продължило една година. Юношата идвал в манастира всяка седмица, но един ден си тръгнал и не се върнал другата седмица. Монахът го очаквал. Но младежът не дошъл нито след месец, нито след година. Монахът все още го очаквал. Оттогава вече са изминали двадесет и пет години. Монахът те е чакал двадесет и пет години, Владимире, чакал те е твоят духовен баща — великият монах на Русия Отец Теодорит.

— Аз тогава заминах далеч от манастира. В Сибир. Понякога се сещах за отец Теодорит — отговорих аз, като че ли се оправдавах пред себе си и пред още някого.

— Но не му написа нито едно писмо — отбеляза Анастасия.

— Сега искам да го видя.

— И какво ще му разкажеш? Може би за това как си правил пари; дали си бил щастлив в любовта или просто си скиторил; как много пъти си бил пред загиване, но в последния момент бедата те е отминавала? Той и сам ще види всичко това, като те погледне. Той, който измолваше прошка за твоите грехове и толкова пъти те е спасявал с молитвите си, още вярва в теб както и преди двайсет и пет години, но очаква от теб нещо друго.

— Какво, Анастасия? Какво знае отец Теодорит, какво иска?

— Сега не мога да ти кажа точно, но неговата интуиция не го е лъгала никога за теб. Кажи, Владимире, помниш ли беседите с него, помниш ли какво видя в манастирските съкровищници?

— Много смътно си спомням, толкова отдавна беше. Спомням си само отделни епизоди.

— Опитай се да си припомниш, аз ще ти помогна.

— Отец Теодорит всеки път беседваше с Мен в различни места на манастира. Спомням си някакви подземни или приземни помещения. Помня трапезарията, дългата маса, монасите, които вечерят и аз с тях. Беше по време на някакъв пост. Храната беше постна, но ми хареса.

— Имал ли си необикновени усещания и чувства, когато си посещавал манастира?

— Веднъж след вечеря излязох във вътрешния Двор на лаврата и отидох към изхода: Портите вече бяха затворени за посетители. Дворът беше пуст. Дебелите манастирски стени не пропускаха градския шум. Наоколо — само храмове и тишина. Изведнъж се спрях. Стори ми се, че зазвуча величествена музика. Трябваше да си вървя. До тежката порта стоеше дежурният монах и ме чакаше, за да я затвори. Но аз все още стоях и слушах тази музика, а после бавно тръгнах към изхода.

— Никога повече ли не си чувал тази музика? Не си ли изпитвал подобно чувство?

— Не.

— Опита ли се някога пак да чуеш тази музика и да предизвикаш в себе си това усещане?

— Да, но напразно. Застанах на същото място, когато отидох следващия път, но уви…

— Спомни си още нещо, Владимире.

— Защо ме разпитваш? Сама разкажи какво чувствах тогава, нали толкова точно описа какво се е случило с мен преди двайсет и шест години.

— Това е невъзможно. Отец Теодорит не е имал конкретни планове, той се е надявал на нещо чисто интуитивно. А за теб е направил нещо голямо, значимо. Само той знае какво. И аз чувствам само интуитивно: той е мислел за значими неща и е направил много за теб. Много! Но защо е възложил такива надежди на теб, безверника, който не притежава елементарни способности за бързо възприемане на вярата — остава загадка. И как двайсет и петте години на безпътния ти живот не са сломили тази вяра — също е загадка. И защо ти, който си получил толкова много, все още бездействаш? Защо? Аз не мога да го разбера. Нали знаеш, че нищо във Вселената не изчезва безследно? Спомни си, моля те, поне още някои отделни епизоди от срещите и разговорите си със своя Отец.

— Спомням си някаква зала или някаква съкровищница в духовната академия или в семинарията, а може би това е било в едно от подземията на манастира. Някакъв монах отвори врата пред отец Теодорит, но остана отвън. Ние влязохме двамата с отец Теодорит. На стените имаше някакви картини, по рафтовете — предмети…

— Ти там на два пъти много си се учудил, на какво?

— Да се учудя? Да, разбира се, нещо ме учуди. Порази ме…

— Какво?

— Една картина. Тя беше черно-бяла, нарисувана сякаш с молив. Това беше много точно нарисуван портрет на някакъв човек.

— Тогава какво толкова те учуди?

— Не си спомням.

— Спомни си, Владимире. Опитай се, моля те, спомни си, аз ще ти помогна. Малка зала, двамата с отец Теодорит стоите пред тази картина, ти си малко пред него и той ти казва: «Доближи се до картината, по-близо, Владимире.» Ти си направил една крачка напред, после още една…

— Сетих се! Анастасия!

— Какво?

— Тази картина, която изобразяваше някакъв човек, беше нарисувана само с една линия — пулсираща линия — спирала! Художникът сякаш е поставил в средата на белия лист молива или перото си и без да го откъсва от листа, е очертал спирала. Където го е натискал повече, линията е удебелена, когато едва е докосвал листа, линията е съвсем тънка, но не се прекъсва. Спираловидната линия завършваше в края на листа и се получаваше удивителна картина — портрет на някакъв човек.

— Тази картина трябва да се изложи за разглеждане от всички желаещи. Някой сигурно ще може да разшифрова информацията, заложена в нея. Чрез пулсиращата линия, изобразяваща човек, хората трябва да осъзнаят нещо.

— Какво?

— Още не знам. Например както точките и тиретата могат да са някаква азбука или нотни знаци. Само предполагам, възможно е и това, или друго, или трето. Ти, когато се върнеш, помоли да я изложат или да я публикуват някъде. Ще се намери кой да разшифрова тази линия — спирала.

— Кой ще ме чуе?

— Ще те чуят. Но тогава е имало и още едно нещо, което ти е направило необикновено впечатление. Можеш ли да си спомниш какво?

— В тази зала или в съседната… Да, в съвсем малко помещение имаше красив стол с резба, или това беше кресло, по-скоро трон. Стояхме с отец Теодорит и го гледахме. Той ми каза, че никой не бива да го докосва.

— Но ти го докосна и дори седна на него.

— Предложи ми го самият отец Теодорит.

— И с теб в този момент се случи нещо?

— Нищо. Седях, гледах отец Теодорит, а той мълчаливо ме гледаше право в очите. Просто ме гледаше.

— Спомни си, моля те, Владимире, опитай се да си спомниш вътрешните си усещания. Те са много важни.

— Ами… нищо особено… Знаеш ли, само някакви мисли се носеха бързо-бързо в главата ми, като че ли магнетофонна лента се пренавива и думите се сливат в неразбираеми звуци.

— А ти никога ли не си опитвал?… Никога ли не хи се е искало да спреш тази лента, да я прослушаш при нормална скорост, да разбереш записаното?

— Как да стане това?

— Като се замислиш над същността на Битието…

— Не, не съм се опитвал. Не те разбирам.

— А от това, което ти говореше твоят отец Теодорит, всичко ли разбираше? Можеш ли да си спомниш с точност поне една фраза, дори и съвсем откъслечна?

— Да, но не мога да си спомня с какво е свързана тя.

— Произнеси я.

— «… Ти ще им покажеш…»

До този момент Анастасия седеше под дървото, но изведнъж стана, лицето й сияеше. Тя сложи дланите си на ствола на Кедъра и притисна бузата си към него.

— Да! Разбира се! — възкликна Анастасия. Тя плесна с ръце и радостно заговори: — Наистина си велик ти, монахо на Русия! Знаеш ли, Владимире, само едно мога да ти кажа сега с точност относно отец Теодорит. Той е направил смешни множество учения в света, показвайки най-главното.

— Но ние с него за никакви учения въобще не сме говорили. Обсъждахме обикновени житейски неща.

— Да! Разбира се! «Обикновени»! Отец Теодорит е говорил с теб за това, което те е вълнувало. Той ти е показал най-големите светини, отнасяйки се към тях с уважение, но не с подчертано показно преклонение. Въпреки високия си сан, Той е бил обикновен, и най-важното — може би се е съобразявал специално с теб, защото не е наблегнал на нито една догма. Нима не са смешни пред него плъпналите из Русия проповедници, които внушават догми и отклоняват човека от главното? Той толкова сигурно те е опазил от догмите, че и мен ме възприемаш като наивна отшелница. И няма значение коя съм аз. Важно е Ти да не се отклониш от главното.

— Кое е главното?

— Това, което се крие във всеки човек.

— Но как може да познава всеки човек ученията на мъдреците на Запада или на Изтока, на Индия и Тибет, ако никога дори не е чувал за тях?

— В човека, Владимире, във всеки човек изконно е заложена абсолютно цялата необходима информация. Тя му е дадена с неговото раждане. Също като ръцете, краката, сърцето, косите. Всичките учения в света, всички открития са почерпани само от този Източник. Както родителите на всяко свое дете се стремят да му дадат всичко, така и Великият Творец дава на всеки всичко наведнъж. Никакви човешки творения: нито множеството книги, нито най-съвременните и бъдещите компютри, всички взети заедно, никога няма да могат да поберат дори част от познанието, съдържащо се в един човек. Трябва само да можем да го използваме.

— Защо тогава малцина правят открития? И не всички пишат учения?

— Някой изважда частичка Истина от цялата информация и възхитено твърди, че тя е дадена само на него и че тя съдържа в себе си основни истини. Той говори за нея пред всички, опитва се да им внуши, че тя е основна и единствена, с което затваря в себе си цялото познание. Знанието на Истината не е в нейното разгласяване, а в начина на живот.

— И как живеят тези, които знаят Истината?

— Щастливо!

— И за да познаеш Истината е необходима будност на съзнанието и чистотата на мисълта.

— Мистика! Фантастика! — звънливо се засмя Анастасия и добави през смях: — Ти четеш мислите ми?

— Тук няма никаква мистика, това е просто внимателно отношение към човека. Ти винаги свеждаш всичко към чистотата на помислите и съзнанието.

— Мистика! Мистика! — смеейки се, повтаряше Анастасия. — Ти ми четеш мислите. О, колко е фантастично!

Заразих се от щастливия й смях и също се разсмях. После я попитах:

— Как мислиш, Анастасия, ще ме приеме ли моят духовен баща отец Теодорит, ако отида при него? Ще разговаря ли с мен? Разочарован ли ще бъде?

— Разбира се, ще те приеме и ще се зарадва на завръщането ти! Той те приема всякакъв. Само че много ще се радва, ако ти направиш нещо, ако използваш съществуващата в теб информация, ако я осъзнаеш. Забави въртящата се лента и много неща ще разбереш.

— Моят отец все още в същият манастир ли живее? В Троицко-Сергиевата лавра?

— Твоят баща, този велик старец на Русия, сега живее в мъничък скит^[1] в гората, близо до Троицко-Сергиевата лавра. Уставът на скита е по-строг от манастирския и твоят Отец е игумен там. Скитът е разположен в гората, в необикновено красиво място. Там има само няколко къщички с килии и малка дървена църква. Тя не е изографисана и кубетата й не са позлатени, но е много, много красива, уютна и чистичка, в нея има две печки. В нея не се продават и купуват както обикновено църковни свещи. И нищо в нея не се продава и не се купува както в много други църкви. Тя от нищо и от никого не е осквернена — няма достъп за енориаши в нея. В тази църквица сега се моли твоят духовен баща Теодорит. Моли се за спасение на Душите на всички хора и за твоето спасение. Моли се за чедата, забравили родителите си, моли се и за родителите, забравени от децата си. Иди при него и му се поклони. Поискай опрощаване на греховете. Велика е силата на Духа му. И от мое име се поклони на отец Теодорит!

— Добре, Анастасия… Ще се поклоня… Знаеш ли, но аз сигурно първо ще се опитам да направя нещо друго, за което ме беше помолила.

* * *

Като пристигнах в Сергиев Посад, градчето до Москва, което по-рано се наричаше Загорск, както и преди двадесет и седем години влязох през портата на Троицко-Сергиевата лавра. Веднага се запътих към приемната на действащия манастир. По-рано можех лесно да извикам отец Теодорит само като се представя. Но сега дежурният монах ми отговори, че благочестивият отец Теодорит не служи там. В манастира има отец Теодорит, но той живее в гората, зад манастира. Там не ходят посетители. Казах на монаха, че се познавам с отец Теодорит и за повече убедителност назовах манастирските светини, които той ми е показвал.

Съобщиха ми къде се намира горският скит. С неподозирано вълнение приближавах към малката дървена горска църквица. Тя беше необикновено красива, хармонично се вписваше в околната природа. От няколкото дървени килии, разположени близо до църквата, към нея водеха пътечки.

Ние с отец Теодорит се срещнахме под дървения навес на горската църква. Аз се стъписах… «Само че ти не се смущавай и не се учудвай при срещата си със своя Отец» — спомних си думите на Анастасия. Но необяснимото смущение не изчезваше. Отец Теодорцт беше белокос и стар, но не по-стар, отколкото преди двайсет и седем години. Ние седяхме на дървени пънчета под навеса на горската църквичка и мълчахме. Аз се опитах нещо да кажа, но не излезе нищо смислено. Струваше ми се, че той и без това всичко знае и няма смисъл да говоря. Сякаш не бяха минали двайсет и седем години от последната ни среща, стори ми се, че едва вчера сме се разделили.

Носех на отец Теодорит книгата за Анастасия. Но не я изваждах, за да му я дам. Показвах книгата на различни свещенослужители. Едни я поглеждаха и ми казваха, че такива книги не четат, други питаха за какво е тя и след краткото ми обяснение заявяваха, че Анастасия е «езичница». Не желаех да огорча отец Теодорит, но и не ми се искаше той да я отхвърли. Всеки път, когато някой се опитваше да говори нещо лошо за Анастасия, в мен възникваше съпротива. Дори се скарах с един служител от Новоспаския манастир. Той ми показа две жени с черни забрадки и тъмни дрехи и каза:

— Ето такива трябва да бъдат благочестивите жени.

Аз му отговорих:

— Ако Анастасия е весела и жизнерадостна, може би на Бог така му е угодно. По-приятно е да гледаш жизнерадостни жени, отколкото такива унили…

С вълнение извадих моята книжка и я подадох на отец Теодорит. Той спокойно я взе и я сложи на дланта си. Бавно я погали с другата ръка, като че ли чувстваше нещо с ръцете си, и каза:

— Ти искаш да я прочета, нали? — и без да дочака отговора, добави: — Добре, остави ми я.

Сутринта след два дни аз отново отидох при отец Теодорит. Седяхме в гората на съвсем мъничка пейка около килията на отеца. Говорихме за какво ли не. Маниерите му на разговор бяха същите както и преди двайсет и седем години, но едно странно обстоятелство не ми даваше мира — защо отец Теодорит изглежда дори по-млад отколкото преди двайсет и седем години? И изведнъж той прекъсна своите размисли и каза:

— Владимире, твоят отец Теодорит умря.

Аз отначало се стъписах, после попитах:

— А вие тогава кой сте?

— Аз съм отец Теодорит — гледа ме той и едва забележимо се усмихва. Отново попитах:

— Кажете, къде е гробът му?

— В старото гробище.

— Искам да го видя. Как да го намеря? — той не ми отговори за гроба, само каза:

— Идвай при мен, когато имаш време.

По-нататък започнаха да стават съвсем необясними неща.

— Време е да обядваме — каза отец Теодорит. — Да отидем, ще те нагостя.

Седнах на масата в малката къщичка, която служеше за трапезария. Имаше борш, картофено пюре с риба и компот. Той ми сипа борш и аз започнах да ям. Самият отец Теодорит не поиска да обядва — просто седеше до масата за компания.

Започнах да ям от картофите и те много ми харесаха. И ми напомниха… Вкусът на картофите беше същият както в манастирската трапезария преди двайсет и седем години. Аз го запомних за цял живот. Главата ми бучеше. От една страна, до мен е друг отец Теодорит, а от друга — той говори и се държи точно така, както и по-рано. Спомних си, че веднъж преди много години, когато бяхме в едно манастирско помещение, отец Теодорит ми предложи да се снимаме. Аз се съгласих.

Той извика някакъв монах с фотоапарат и се фотографирахме. Ето как се опитах да си изясня сегашната ситуация — беше ми известно, че монасите не обичат да позират. Помислих си, че сега ще предложа на отец Теодорит да се фотографираме и да снимаме горската църквица на цветна лента. Ако откаже, значи това не е онзи отец Теодорит, не е моят. И предложих:

— Хайде да се снимаме с Вас.

Отец Теодорит не отказа и се фотографирахме. И хубавата църквица заснех. Тя излезе добре, макар че имах простичък фотоапарат.

Когато си тръгвах, той ми даде малка джобна Библия. Тя не беше в стихове като всички други Библии, а с текст като в книгите, затова ми поясни:

— Когато в твоята книга се позоваваш на Библията, трябва да указваш точно главата, от която взимаш цитата.

На молбата ми да приеме хората, които желаеха среща с Анастасия, и да им поговори, за да ги разубеди да не пътуват за Сибирската тайга, той ми отговори:

— Знаеш ли, аз още сам не съм наясно със себе си. Идвай засега сам, когато имаш време.

Аз се разочаровах от отказа на отец Теодорит, но не настоях. Като разговарях с него за различни неща, направих за себе си извод, че в манастирите на Русия има старци, чиято мъдрост и простота на речта много превъзхождат безбройните проповедници на наши и чужди духовни общности.

Само че защо мълчите вие, мъдри старци на Русия?! По свои съображения ли мълчите, или има някакви тъмни сили, които не ви дават да говорите? Когато отидем на църква — там се говори на език, който не разбираме. И тогава тълпи от хора отиват, пари дават, за да послушат проповедници, говорещи на разбираем език. Може би и затова пътуват нашите хора на тълпи към чужди светини, забравяйки своите? Винаги ми ставаше добре на Душата след общуването с отец Теодорит. Той говори просто, ясно и разбираемо, за разлика от множество свещеници, с които говорих след срещите си с Анастасия, за да разбера казаното от нея. Искам и на другите да им е добре. Но кога ще проговорите вие, мъдрите старци на Русия?