Владимир Мегре
Звънтящият кедър (1)

Извънземна или човек?

Преди да ви разкажа за следващите събития, свързани с Анастасия, искам да благодаря на всички ръководители на духовни общности, учени и журналисти, читатели, които ми изпратиха писма, духовна литература, коментари относно събитията, изложени в първата книга. Определенията по адрес на Анастасия са най-различни. В пресата я наричат „Стопанката на тайгата“, „Сибирската магьосница“, „Ясновидката“, „Божествено проявление“, „Извънземната“. Затова на въпроса на една московска журналистка: „Обичаш ли сега Анастасия?“ аз отговорих: „Не мога да определя чувствата си.“ И веднага беше пуснат слухът, че аз не съм способен, нещо си там не разбирам поради духовна некомпетентност. Как може да обичаш, без да разбираш кого обичаш? И до този момент нямам еднозначно определение по отношение на Анастасия. Опитах се, основавайки се на нейните твърдения: „Аз съм човек, жена“ да се убедя в това, да намеря обяснение на необикновените й способности. В самото начало всичко вървеше добре.

Коя е всъщност Анастасия?

Млада жена, родена в дълбоката сибирска тайга, която води отшелнически живот. След гибелта на нейните родители тя е възпитана от дядо си и прадядо си, които също живеят като отшелници.

Може ли да смятаме за необичайно преданото отношение на дивите животни към нея?

И в това няма нищо необикновено. В селския двор различни животни водят мирно съвместно съществуване и се отнасят с уважение към своя стопанин.

По-сложно е да се определи механизмът, чрез който тя може да вижда на разстояние — да знае в детайли за събития отпреди хиляди години и свободно да разбира нашия днешен живот. Как точно работи нейният Лъч, изцеляващ хората от разстояние, проникващ дълбоко в миналото и виждащ в бъдещето?

Професорът по философия, член-кореспондентът на МАИ К. И. Шилин в своите статии, анализиращи изказванията и действията на Анастасия, пише: „Творческият потенциал на Анастасия — това е всеобщ, а не чисто индивидуален дар Божи, дар на Природата. Всички ние и всеки от нас поотделно сме свързани с Космоса.

Изходът от надвисналата катастрофа е в постигането на хармоничен синтез между изначалните култури. Развитието на този тип култура — на хармонично, чисто детство — дава «женския» тип култура. Най-пълно и ярко тя се изразява в будизма, а и в нашата Анастасия също. Затова по-долу е дадена следващата верига от отъждествявания: Анастасия = Тара = Буда = Майтрея. Анастасия е съвършен човек, подобен на Бога.“

Дали това е така или не, не мога да отсъдя. Само че не е ясно защо тогава тя нищо не пише, не проповядва никакви учения като всички посветени, подобни на Бога, а вместо това през своите двайсет съзнателни години се занимава с вилните градинари (хора, отглеждащи плодове и зеленчуци във вилните си места).

Нещо повече — като чета изказванията на учените, стигнах до извода, че тя не е някаква си луда. Тъй като в науката, в края на краищата, има хипотези, а това, за което тя говори, по отделни направления се правят и опити.

Така на моя въпрос:

— Анастасия, по какъв начин узнаваш и можеш да обрисуваш различни ситуации с хилядолетна давност и дори можеш да виждаш мислите на великите хора от миналото? — тя отговори:

— Първата Мисъл, Първото Слово са се явили в нашия Създател. Неговите мисли живеят и днес, невидимо ни обграждат и запълват вселенското пространство, отразявайки се в материалните живи творения, създадени за главното — за човека! Човекът е рожба на Създателя. И като всеки родител Той не би могъл да пожелае за Своето дете нещо по-малко от това, което има самият Той — дал му е всичко; и най-главното — свобода на избора. Човек може да твори и да усъвършенства света със силата на мисълта си. Всяка мисъл, произведена от човека, не изчезва в неизвестността. Ако е добра, тя създава светло пространство и застава на страната на Светлите сили; ако е тъмна — на противоположната страна.

И днес всеки човек може да се възползва от всяка мисъл, излъчена някога от хората или от Създателя.

— А тогава защо всички не се ползват от тях?

— Използват ги всички хора, но в различна степен. За да ги използваш, трябва да мислиш, а това не се отдава на всички поради всекидневното суетене.

— Значи, стига да се замислиш — и всичко ще стане? Дори мислите на Създателя ли можеш да узнаеш?

— За да се проумеят мислите на Създателя, трябва да се достигне чистотата и скоростта на Неговите мисли. За да узнаеш мислите на посветените, е необходимо да имаш чистотата на помислите им и да можеш да мислиш с тяхната скорост. Ако човек няма достатъчна чистота на помислите, за да общува с измерението на светлите сили — измерението, в което живеят светлите мисли — тогава той ги черпи от тъмната противоположност и в резултат на това сам се измъчва, а измъчва и другите.

Има научно обяснение на тези нейни изказвания — доколко е общо или конкретно аз не мога да преценя. То е от директора на Международния институт по теоретична и приложна физика към Руската академия за естествени науки академик А. Е. Акимов. В списание „Чудеса и приключения“ в статията си „Физиката признава свръхразума“ той пише: „Съществували са и съществуват две направления за опознаване на Природата. Едното е представено от западната наука, т.е. знанията, които се добиват въз основа на методиката, която владее Западът — чрез доказателства, експерименти и т.н. Другото е източното — знанията се получават отвън, по езотеричен път в състояние на медитация. Езотеричните знания не се придобиват по обикновен начин, те се дават на човека“.

Получило се е така, че на някакъв етап този езотеричен път е бил изгубен и се е оформил друг път, крайно сложен и бавен. За последните хиляда години, следвайки този път, ние придобихме знания, които на Изтока са били известни преди повече от три хиляди години.

Имам интуитивното убеждение, че са прави тези, които твърдят, че материята на полево равнище, която изпълва цялата Вселена, е взаимосвързана структура. В книгата си „Синтез на технологиите“ Станислав Лем в главата „Вселената като суперкомпютър“ изказва мисълта, че Вселената е един гигантски мозък, подобен на електронноизчислителна машина. Представете си изчислителна машина, която е изпълнена от елементи с обем 10 на 33 степен куб.см. (радиусът на Вселената е приблизително 15 млрд. км.).

И именно такъв мозък, колкото цялата Вселена, вероятно има възможности над всякакви човешки представи и фантазии. Ако се има предвид, че в действителност този мозък функционира не на принципа на електронноизчислителните машини, а въз основа на торсионите полета, то тогава става ясно, че: „… проявленията на Шелинговия Абсолют или този на Шунят, или според древната ведическа литература, те по всичко наподобяват съвременна изчислителна машина. И освен нея в света няма нищо друго. Всичко останало представлява една или друга форма на Абсолюта“.

Ето какво казват учените за Лъча, който действа на разстояние.

Членът на Руската академия на медицинските науки акад. Влаил Казначеев в статията си „Живите лъчи и живото поле“ в списание „Чудеса и приключения“ от 03.05.1996 г. пише:

„Вероятно Вернадски е бил прав, задавайки въпроса: Как е възможно идеалното мисловно начало да изведе планетата Земя на ново еволюционно равнище? Как само чрез труд, чрез взривове и техногенна дейност ли? Така елементарно не може да бъде обяснено.

Фактите показват, че човекът, операторът, може да промени от разстояние много от показанията на електронните прибори. Той като че ли отклонява стрелката по скалата на уреда, и то отдалеч. Сега провеждаме изследователски работи в Новосибирск за далечна връзка с Норилск, с Диксън, със Симферопол, а също и с Тюменския триъгълник, с американски център във Флорида. Далечната връзка с човека, с прибора и с оператора се установява достоверно и точно.

Сблъскваме се с неизвестно явление — взаимодействие на живото вещество на огромни разстояния.“

За съжаление в статията има много неразбираеми термини, цитати от трудове на други учени. Трудно е да се прегледа и изчете всичко.

Но все едно, аз разбрах, че на науката са известни възможностите на човека да контактува от разстояние; науката знае и за вселенската база данни, които използва Анастасия. Тя я нарича „измерение на Светлите сили“, или „измерение, в което живеят мислите, произвеждани от хората“. Съвременната наука говори и за това, наричайки го „супер електронноизчислителна машина“.

Предстоеше ми да осмисля как така аз — човек, който никога не се е занимавал с литература, без да има нужното образование — успях да напиша книга и тя вълнува хората.

Когато бях в тайгата, Анастасия ми каза: „Ще те направя писател. Ти ще напишеш книга, която ще четат много хора. Тя ще влияе благотворно на читателите.“

И ето, книгата вече е написана. Може да се предположи, че това е заслуга на Анастасия, но тогава трябва да се разбере по какъв начин тя влияе върху творческите възможности на другите хора. Засега това на никого не се е удало.

За облекчаване на тази задача може да се предположи, разбира се, че и аз донякъде съм талантлив и като съм получил от нея интересна информация, съм я описал. Тогава като че ли всичко отива по местата си, всичко е ясно.

Не е необходимо по-нататък да губя време да чета научна и духовна литература и да задавам въпроси на специалистите. И тогава Анастасия прави нещо ново, което все още нито аз, нито моите помощници можем да си обясним.

Ако си спомняте, в първата книга бях написал какво каза тя още преди две години: „Художници ще рисуват картини, поети ще пишат стихове и за мен ще бъде заснет филм. Ти ще гледаш всичко това и ще си спомняш за мен.“

Попитах дядото на Анастасия дали тя може да предскаже бъдещето и той ми отговори: „Анастасия не предсказва бъдещето, тя е способна да го моделира и да го превръща в реалност.“

Тогава си мислех, че това са само приказки. Какво ли не говорим? И не придадох на тези думи особено значение. Приех ги като нещо иносказателно, защото ми беше невъзможно да предположа колко точно ще се осъществи в моя живот всичко, казано от Анастасия. Но невероятното сега е факт.

Предреченото от Анастасия става реалност.

Отначало като дъжд се изляха стихове. Част от тях публикувах в края на първата ми книга. След това в различни градове започнаха да се откриват и „Домове на Анастасия“. В град Геленджик московската художничка Александра Василиевна Саенко направи изложба, посветена на Анастасия и на природата.

Влязох в този дом, погледнах към стената, на която бяха окачени големи картини, — и околното пространство като че ли започна да се променя.

От многобройните картини със своите добри очи ме гледаше Анастасия. А сюжетите… Разбирате ли, на някои от картините имаше сюжети от още неиздадената втора книга! Имаше светещо кълбо, което се появява понякога около Анастасия. По-късно разбрах, че тази художничка рисува не с четка, а с върховете на пръстите си. Повечето от тези картини вече са разпродадени, но са оставени в изложбата, защото хората все идват и идват, за да ги видят. Художничката ми подари една от картините. На нея са нарисувани родителите на Анастасия. Невъзможно е да откъснеш погледа си от лицето на майка й.

Започнаха да постъпват и предложения от различни студии да се направи филм за Анастасия. И всичко това аз вече възприемах като нещо естествено, което се разбира от само себе си.

Като докосвах картините и листчетата със стихове, като слушах песните и гледах кадри от вече заснетия филм, се опитах да осмисля това, което ставаше.

Московският център, който изследваше явленията, свързани с Анастасия, стигна до извода:

„Най-великите духовни наставници, известни на човечеството с религиозните си учения, с философските и научните си търсения, не са постигнали скоростта на въздействието на Анастасия върху човешкия потенциал. Ученията им са оказали осезаемо въздействие в реалния ни живот след столетия и хилядолетия от момента на тяхното зараждане.

Анастасия само за дни и месеци по някакъв необясним начин, без нравоучения и духовни трактати, въздейства направо върху чувствата и предизвика емоционални изблици и творчески подем, който се превръща в реални творения у всеки, докоснал се мисловно до нея. Можем да ги почувстваме като художествени произведения — вдъхновени пориви към светлото и доброто.“

По какъв начин тази самотна отшелница, намирайки се в глухата сибирска тайга, съумява да кръжи в реалното пространство на нашия живот? Как успява чрез ръцете на други хора да материализира такива творби — всички те са за светлината, за добротата, за Русия, за природата, за любовта…

„Тя ще изпълни света с великата поезия на любовта. Като пролетен дъжд стихове и песни ще измият цялата ни Земя от насъбралата се върху й мръсотия“ — каза дядото на Анастасия.

— Но по какъв начин го прави тя? — попитах аз.

И отговорът:

— Тя раздава вдъхновение и озарение на хората чрез енергийните пориви на своите стремежи и силата на мечтите си.

— Каква е тази сила, която се крие в мечтите й?

— Силата на Човека — Творец.

— Но за своите творения човекът трябва да получава възнаграждения, почести, пари, звания. А тя безвъзмездно ги подарява на другите. Защо?

— Защото е безкористна. Да бъде удовлетворена от себе си и да получи искрената любов поне на един човек — това са висши награди за нея — отговори дядото на Анастасия.

Все още не мога да осмисля тези отговори докрай. Като се опитвах да осъзная коя е Анастасия и да определя своето отношение към нея, аз продължавах да изслушвам различни мнения, да чета духовна литература. За година и половина глътнах повече книги, отколкото през целия си живот. Но какво се получи? Стигнах само до един безспорен извод за себе си: в повечето умни книги, претендиращи за историческа достоверност, духовност и искреност, се съдържат нагли лъжи. До този извод ме доведе случаят с Григорий Распутин.

В първата книга за Анастасия цитирах един абзац от исторически роман — хроника на В. Пикул „До последен предел“.

В него се разказва как полуграмотният селянин Григорий Распутин от глухо сибирско село, където расте сибирският кедър, дошъл през 1907 година в столицата на Руската империя. Той поразил с предсказанията си императорското семейство, в което бил приет, и преспал с много знатни жени. Когато решили да го убият, всички били поразени от това, че като изпил сипан в чашата му цианкалий, той все пак успял да стане от масата и да излезе в двора на двореца. Тогава княз Юсупов стрелял от упор с пистолета си в падналия Распутин. Целият надупчен от куршуми, Распутин продължавал да живее. Раненото му тяло било хвърлено от моста във водата, след което го извадили и го изгорили.

Тайнственият и загадъчен Григорий Распутин, поразил всички със своята издръжливост, е израснал в кедров край.

Ето как журналистите от онова време разказват за неговата издръжливост: „На петдесет години той можел да започне оргия от пладне и да продължи веселбата до четири часа сутринта; след разврата и пиянството отивал направо в църквата за утринната служба, където престоявал в молитва до осем часа, след това вкъщи, пиейки чай, сякаш нищо не се е случвало, Гришка приемал посетители до два часа следобед. След това събирал дами и отивал с тях в банята, а оттам препускал отново към извънградския ресторант, където се повтаряла предишната нощ — никой нормален човек не може да издържи на подобен режим.“

Както повечето хора, така и аз си бях изградил под влияние на тези разкази безпътен образ на Григорий Распутин. Съдбата ми подхвърли друга информация за размисъл.

Ето какво е писал за Григорий папа Йоан XXIII: „Днес от реката невредимо излиза така и неоткритото тяло на Светия монах. И неговите тайни синове ще влязат с молитва в Ковчега.“

Какво се получава? От една страна, за него пишат, че е „разпътник“, а от друга — „свят монах“. Къде е истината и къде — лъжата?

По-късно попаднах случайно на текст от записки на самия Григорий Распутин, написани по време на пребиваването му по Светите земи (те са били донесени в Париж от Лобачевски, емигрант от СССР). Ето този текст: „Без всяко усилие морето утешава. Когато станеш сутрин, вълните ти «говорят» и плискат се, и те радват. И слънцето блести в морето, тихо-тихо се издига, и в този миг Душата на човека забравя цялото човечество и гледа слънчевия блясък; и радостта в човека се разгаря, и в Душата заговаря книгата на живота и житейската мъдрост — неописуема красота! Морето пробужда от съня на суетата и мислите идват без усилие.

Морето е пространство, а умът е още по-пространен. Човешката премъдрост е безкрай, тя не се побира във всички философи. Още една велика красота има, когато слънцето се търкулне зад морето и залезе — и лъчите му сияят.

Кой може да оцени сияещите му лъчи? Те греят и галят Душата и целебно я утешават. Ето, слънцето, всеки миг ще се скрие зад планините. Човешката Душа ще потъгува за неговите дивни, светозарни лъчи… Мръква се.

О, каква тишина настава! Няма дори звук от птица. От размисли човек започва да се разхожда по палубата, неволно да си спомня детството и цялата суета, да сравнява тази своя тишина със суетния свят и тихо да разговаря със себе си, и му се приисква да прогони с някого досадата, предизвикана от враговете му…“

Кой си бил ти, сибирецо? Руснако Григорий Распутин! Каква е истината за теб и каква — лъжата? Как да разбере човек? На какво да се опре, за да разбере същността на битието, на предназначението си? С помощта на какво? От кои велики трудове да научи къде е Истината и къде — лъжата? Къде е истинската духовност и искреност и къде са претенциите за всезнание? Може би да опитам със собственото си сърце? Не съм писал стихове досега, но на теб, Григорий Распутин, искам да посветя първото си стихотворение.

Като четат „Анастасия“, хората пишат искрени стихове. И аз се опитах. Ето какво излезе. Извинявай, ако някъде римата ме е подвела.

Посвещава се на Григорий Распутин

Полуграмотен ли? — полуграмотен!

Нима между кедрите бос си се крил?

Сибире чутовен на майка Русия,

една ли подметка до днес си изтрил?

 

Към царя сега! Да помогна на батко си,

веднъж да поеме живителен дъх;

Към Русия сега — та на майка Русия

да вдъхна от свежия, хвойнов лъх!

 

Ей, хусари свободни и смели!

Чаровници и храбреци!

Я погледнете ме — вижте как трябва

да се развърти човек. Ех, мъдреци!

 

Сърцето на Питер е в няколко ката

парижки корсети и дрехи. Уви —

на светските дами им се подкосиха краката,

когато Сибирецът тук се яви.

 

И както бе тръгнал на ранен молебен,

да се моли за Матушка (вечно за друг!),

той чу как единствено Тя му прошепна:

— По-скоро, веднага изчезвай оттук!

Бягай!

 

Побеснели и диво ръмжащи,

времената на Звяра поглъщат плътта;

душата ти — пламък до днес те опази,

ала тука Те дебне смъртта.

Бягай!

 

Ти лавината-зверство ще спреш,

ала само за миг:

— О, Русийо!

Тъй ми е жал за Тебе!

Да не искаш да секне

твоят глас и кънтеж?

 

— Върни се при кедрите! Ще се оправя.

И тогаз ме моли за каквото си щеш.

 

— О, Русийо — жена недостойна! —

В руска баня да бяхме сега,

бих нашибал гърба ти със хвойна:

С теб оставам! И не на шега.

Времената ни — зли като смърт са;

а за Гришката — кръв и сълзи.

Чернотата със зъби му скърца:

— О, сибирска змия, отпълзи!

 

Ако само за миг ме накараш

да престана да бъда ламя,

ще засърбаш такава попара,

че ще ахне самата Земя!

И женкар ще изкарат героя,

по бутилките с твоя портрет;

и от тебе спасените роби

ще оплюят светията клет.

 

Аз съм Време всесилно, всевластно —

от земите ми ти се махни!

„Само миг“: — Я да бъдем наясно:

ти съдбовния миг ми върни!

— Ех, мадейричка само: И баня —

песоглавецо, правя те луд!

Не сибирец, а просто мужик съм.

И недей ми хленчи като шут.

 

И разстрелван, и бесен, и давен,

и на клада горян, и на прах,

над Русия се нося отдавна

и вселявам и гордост, и страх!

 

Но демонът скърца със зъби:

— Де е гроба ти, смахнат мужик?

Ти живота не можеш да върнеш —

а потомците вярват в лъжи.

 

Ето, давам ти власт:

предяви неплатените сметки,

оправдай се веднъж, поплачи.

 

Ала Гришка изплюва куршума:

— Жалък дявол: ту сметки, ту смет.

Да си дойдем, мужици, на думата:

хайде в банята — с билки и мед!

Григорий Распутин от кедровите гори влезе в живота на дореволюционна Русия и стремейки се да предотврати бурята на революцията, загина.

Анастасия също живее в кедрова гора и също се опитва да направи добро на хората, също се опитва да ни предпази от нещо. Но каква участ й е приготвило нашето общество?