Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звенящие кедры России, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
dave (2012)
Допълнителна корекция
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ: КН. 2. ЗВЪНТЯЩИЯТ КЕДЪР. 2002. Изд. Аливго, София. Превод: [от рус.] Боряна ЛАЛОВСКА [Звенящие кедры России, Владимир МЕГРЕ]. Формат: 20 см. Страници: 230. ISBN: 954-90765-6-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Ново цифровизиране

Звънтящите кедри на Русия

Вървях към квартирата си. Пролетта вече галеше Москва. В кухнята намерих половин бутилка олио и захар. Трябваше да попълня хранителните си запаси и реших да продам зимната си шапка от норка. „Шапката е истинска, не е изкуствена, струва повече от милион. Разбира се, сезонът й мина, но двеста и петдесет хиляди може би ще взема за нея“ — мислех аз, тръгвайки към един от московските пазари. Предлагах я ту на търговии на плодове и зеленчуци, ту на търговци на дрехи. Те разглеждаха шапката, но не бързаха да я купят. Реших да намаля цената до сто и петдесет хиляди, но тогава се приближиха двама мъже. Те разгледаха шапката, опипаха кожата.

— Трябва да я премеря. Поискай от някого огледало — каза единият от тях на приятеля си и ми предложи да се дръпнем настрани.

Отидохме на едно тихо местенце в края на сергиите и зачакахме неговия приятел с огледалото. Не чакахме дълго. Той тихо се прокрадна отзад и от удара по главата от очите ми изскочиха искри и ми причерня. И все пак не паднах, подпрях се на оградата, но когато дойдох на себе си, моите „купувачи“ вече ги нямаше, а също и шапката ми. Само две жени охкаха със състрадание:

— Добре ли сте? Ама че гадове. Поседнете тук върху щайгата.

Постоях малко до оградата и бавно си тръгнах от пазара. Ръмеше пролетен дъждец. Преди да пресека улицата, се спрях до бордюра и се огледах. Главата ми болезнено бучеше. Разсеях се, една кола профуча близо до мен и обилно ме заля с мръсна вода от една локва, опръска якето и панталона ми. Стоях и съобразявах какво да правя по-нататък, когато товарна кола ме изпръска до главата от същата локва. Отдръпнах се от пътя и се скрих от дъжда под козирката на една будка, като се опитвах да реша какво да правя по-нататък.

„… В метрото, разбира се, в този вид няма да ме пуснат. Трите спирки до квартирата си мога да извървя пеша, но в този вид милицията и от улицата може да ме прибере — да ме вземат за пияница, бездомник или просто за подозрителна личност. Има да се оправдавам, докато всичко се изясни. И какво ще им кажа? Кой съм аз?“

И тогава забелязах онзи човек. Като стъпваше внимателно, той носеше две каси с празни бутилки и приличаше на бездомник или на пияница, каквито често се въртят край павилионите с наливен алкохол. Погледите ни се срещнаха и той се спря, остави касите на земята и ме заговори:

„Какво стоиш и оглеждаш? Това е моя територия. Марш оттук! — спокойно, но властно каза той.

Не исках, но и нямах сили да споря с него, само му казах:

— Не ми трябва територията ти, сега ще се свестя и ще си тръгна — но той продължи разговора:

— Къде ще отидеш?

— Не е твоя работа. Ще си отида и това е.

— А ще можеш ли?

— Ще мога, ако не ми попречат. Остави ме.

— В този вид дълго няма да можеш нито да стоиш, нито да вървиш.

— Това не е твоя работа, нали?

— Бездомник ли си?

— Какво?

— Значи си начинаещ. Добре, почини си тук.

Той вдигна касите и си отиде. Върна се с някакъв пакет и отново ме заговори:

— Тръгвай след мен.

— Къде?

— Ще ми гостуваш два-три часа или до сутринта. Ще поизсъхнеш. След това ще вървиш по пътя си.

Вървейки след него, аз попитах:

— Далече ли е твоят дом?

Той ми отговори, без да се обръща:

— До моя дом вече до края на живота си няма да стигна. Нямам квартира. Имам място за дислокация.

Приближихме се до врата, която водеше към мазето на многоетажен блок. Той ме накара да застана отстрани, огледа се и, когато нямаше наблизо никой, отключи катинара с нещо подобно на ключ.

В мазето беше по-топло отколкото на улицата. То се отопляваше от специално оголените от топлоизолацията тръби (сигурно от бездомници), по които минаваше топлата вода. В единия ъгъл имаше нахвърляни някакви вехтории. Върху него падаше мъждива светлина, проникваща от запрашения прозорец на мазето. Но ние отидохме в далечен празен ъгъл.

Той извади от пакета си бутилка с вода, отвори капачката, напълни устата си и напръска наоколо като с пулверизатор. След това поясни:

— За да не се вдига прах.

После отмести настрана дъската, която стоеше в ъгъла. От образувалия се процеп извади два листа шперплат, покрити с найлон, после още няколко парчета картон, също покрити с найлон. Направи от тях на пода две импровизирани легла. Взе от ъгъла консервна кутия, запали поставената в нея свещ. Изрязаният донякъде капак на кутията беше чист, леко извит в полусфера и служеше за отражател. Този прост прибор освети краищата на двата шперплата и половинметровото пространство между тях. Там постла вестник и започна да изважда от пакета парче кашкавал, хляб, два буркана кисело мляко.

Като режеше грижливо кашкавала, проговори:

— Какво стоиш? Сядай. Свали си якето, закачи го на тръбата — когато изсъхне, ще го почистиш. Имам четка. Панталонът нека съхне върху теб. Ще гледаш по-малко да го мачкаш.

Той извади две запечатани чаши от по сто грама, пълни с водка, и ние седнахме да вечеряме. Наоколо в мазето мръсотия, а ъгълчето, което той направи, стана някак чистичко и уютно.

Когато се чукнахме, той се представи:

— Казвай ми Иван. Тук сме безименни.

Неговите действия с импровизираните легла, с внимателно сложената на вестник храна (независимо от мръсния под) създаваха атмосфера на чистота и уют в мазето.

— А нещо по-меко да постеля нямаш ли? — попитах аз след вечерята.

— Не бива тук да държа всякакви парцали — ще има мръсотия и миризма. Ето, в онзи ъгъл съседите… Двама са, идват понякога, направиха със своите дрипи гадория.

Докато разговарях с него и отговарях на въпросите му, не се усетих, че му разказвам за срещата си с Анастасия, за начина й на живот и за нейните способности; за Лъча, за мечтите и стремежите й.

Той беше първият човек, на когото разказах за Анастасия! И не разбирам защо му разказах за странностите на Анастасия, за нейната мечта и за това, как дадох дума да й помогна. Опитах се да организирам сдружение на предприемачите с чисти помисли, но сгреших. Трябваше първо да напиша книгата.

— Сега ще пиша, ще се опитам да я издам. Анастасия казваше, че първо книгата трябва да напиша.

— Ти убеден ли си, че можеш да я напишеш, а после и да я издадеш, без да имаш средства?

— Дали съм убеден или не, не зная. Но ще действам в тази посока.

— Значи, имаш цел и ще вървиш към нея?

— Ще вървя.

— И си убеден, че ще стигнеш?

— Ще се опитам.

— Да… Книга… Трябва добър художник, за да оформи корицата. От душа да я оформи. Да съответства на замисъла-, на целта. А къде ще намериш художник без пари?

— Ще мине и без художник. Без оформление.

— Трябва да правиш всичко както му е редът — със смислено оформление. Ех, да имам хартия, четки и хубави бои, бих ти помогнал. Само че това сега е скъпо.

— Ти художник ли си? Професионалист?

— Офицер съм. А обичах да рисувам още от детството си. Посещавах различни кръжоци. После, когато имах малко време, рисувах картини, подарявах ги на приятели.

— А защо си станал офицер, щом през цялото време си искал да рисуваш?

— Прадядо ми е бил офицер, дядо ми също, баща ми. Много обичах и уважавах баща си. Знаех, чувствах какъв искаше той да ме види, и такъв се постарах да стана. Дослужих до полковник.

— В какви войски?

— Основно служих в КГБ. Оттам и се уволних.

— Съкратиха ли те или те изгониха?

— Сам подадох рапорт, не издържах.

— Какво?

— Нали знаеш онази песен? Думите са: «Офицери, офицери, вашето сърце е под прицел.»

— Какво, имаше покушения срещу теб? Върху живота ти? Стреляха по теб, отмъщаваха ти за нещо?

— По офицерите често стрелят. Във всички времена офицерите вървят под куршумите. Отиват да защитят тези, които са след тях. Отиват и не подозират, че сърцата им са под прицел и че смъртоносният изстрел ще дойде отзад. С голяма точност; с куршум, който се взривява в теб, право в сърцето.

— Как така?

— Помниш ли времето преди перестройката… Празници — Първи май, Седми ноември; огромни колони от хора крещят «ура», «слава…», «да живее»… Аз и другите офицери, не само от КГБ, бяхме горди с това, че сме щит за тези хора. Пазим ги. В това е смисълът на живота на повечето офицери.

После перестройката, гласност… Други възгласи взеха да се чуват — оказа се, че офицерите от КГБ сме гадове, палачи. Не тези и не това сме защитавали. Тези, които вървяха в колони след червеното знаме, застанаха под друго знаме, а ние се оказахме виновни.

Жена ми, с девет години по-млада от мен, красавица… Обичах я… И сега я обичам. Тя се гордееше с мен. Син ни се роди, единствен. Както се казва — късно чадо. На седемнайсет е сега. Той също отначало се гордееше с мен, уважаваше ме.

После, когато всичко това започна, жена ми стана мълчалива. Не ме поглеждаше в очите. Започна да се срамува от мен. Аз подадох рапорт и станах охрана на една търговска банка. Скрих униформата си. Но незададените въпроси на жена ми и на сина ми висяха във въздуха — а на мълчаливите въпроси отговор няма. Те намираха отговора от страниците на вестниците, от екрана на телевизора. Оказа се, че освен с вилите си и с репресиите, ние — офицерите — с нищо друго не сме се занимавали.

— Обаче шикозните вили на военачалниците наистина са ги показвали по телевизията, истински, не нарисувани.

— Ами да, показваха истински, не нарисувани вили. Само че тези вили приличат на жалки курници в сравнение с това, което сега имат много от крещящите обвинения по адрес на собствениците на тези вили. Ето, ти си имал кораб и то по-голям отколкото генералската вила. А този генерал отначало е бил курсант, окопи е копал. После като лейтенант от казарма на казарма се е местил. Както и всички, е искал да има за децата си вила, къща. И кой знае колко пъти му се е налагало да скача през нощта от топлото легло на същата тази вила, за да се окаже в полеви условия.

По-рано в Русия офицерите са били ценени. Имения са им подарявали. Сега са решили, че вилички с по декар и половина земя за генералите са много!

— По-рано всички живееха по друг начин.

— По друг… Всички… Но най-напред офицерите обвиниха наред с другите.

Офицерите са излезли на Сенатския площад — мислели са за народа си. А тези офицери са изпратени на бесило, в рудниците, в Сибир. Никой не излезе в тяхна защита.

За царя, за Отечеството се сражаваха в окопите с германците. А в тила вече им готвеха среща революционните патриоти, вкарваха в карабините куршуми за сърцата им, по-страшни и от олово. «Белогвардейци, изверги» — така наричаха завърналите се от войната офицери, които се опитваха да въведат ред. Наоколо хаос, всичко се руши. Всички предишни ценности — материални и духовни — се изгарят, тъпчат. На тези офицери им е било трудно, но те вървяха, облечени под офицерската униформа в чисто бельо, отиваха в психическа атака. Нали знаеш какво е психическа атака?

— Това е, когато се опитват да изплашат противника. Видях го на филм. Във филма «Чапаев» белогвардейските офицери вървят под строй, а по тях стрелят с картечници. Те падат, но редовете отново се изравняват и вървят в атака.

— Да. Падат и вървят. Но работата е в това, че не те атакуваха.

— Как така, за какво тогава вървяха?

— Във военната тактика целта на всяка атака е пленяване или физическо унищожение на противника; желателно е, с най-малки загуби от атакуващите. Да вървиш срещу картечници, скрити в окопите, можеш само в този случай, когато съзнателно или подсъзнателно имаш друга цел.

— Каква?

— Може би, като действаш въпреки логиката на военното изкуство, с цената на своя живот да призовеш стрелящите да се опомнят и убивайки теб, да разберат и да не стрелят в другите.

— Но тогава тяхната смърт прилича на смъртта на разпнатия на кръста Иисус Христос?

— Прилича. За Христа ние все още помним, а за небръснещите се още корнети и за генералите, вървящи в тези редици, забравихме. Може би и сега Душите им, облечени в чисто бельо и офицерска униформа, стоят пред изстреляните от нас куршуми и молят, призовават да се опомним.

— Защо нас призовават!? Когато в тях са стреляли, нас още ни нямаше.

— Тогава ни нямаше, но куршумите и днес летят. Нови куршуми. Кой, ако не ние, ги изстрелва?

— Вярно. И днес куршумите летят. И защо летят те толкова години? А ти защо напусна дома си?

— Не издържах на погледа.

— На чий поглед?

— Гледахме вечерта телевизия. Жената беше в кухнята. Ние гледахме със сина ми двамата. После започна едно от онези политически предавания — заговориха за КГБ. Нали ти е ясно, смело изсипваха гнусотия. Аз нарочно взех да разглеждам вестника. Направих се, че чета, уж че не ме интересува. Исках синът ми да превключи на друга програма — той не се увличаше от политиката. Обичаше музиката. Той обаче не превключи. Аз шумолях с вестника и тайно го поглеждах. И видях — синът ми седеше в креслото и ръцете му така се вкопчиха в него, че побеляха. Не помръдна. Разбрах — няма да смени канала. Още известно време се криех зад вестника. После не издържах, смачках вестника, хвърлих го настрана, рязко се надигнах и казах, извиках: «Няма ли да го изключиш накрая? Ще го изключиш ли?»

Синът ми също се надигна, но не отиде до телевизора — стоеше срещу мен, гледаше ме в очите и мълчеше. По телевизията продължаваха… А синът ми ме гледаше…

През нощта им написах бележка: «Отивам си за известно време, така трябва.» И си отидох завинаги.

— Защо завинаги?

— Защото…

Ние дълго мълчахме. Аз се опитвах да се настаня по-удобно върху шперплата и да заспя, но той отново заговори:

— Значи, Анастасия казва: «Ще пренеса хората през времето на тъмните сили? Ще пренеса и край!»

— Да, казва. И си вярва, че ще успее.

— Ех, ако можеше отбран полк да й се прати… Аз щях да отида като войник в този полк.

— Какъв полк? Не си разбрал. Абе тя отрича насилието — иска да убеди хората, с Лъча си нещо се опитва да направи.

— Мисля, чувствам, че тя ще направи. Много хора ще искат да бъдат стоплени от нейния Лъч. Обаче не всички ще разберат, че и сами трябва малко акъла си да размърдат. Трябва да се помогне на Анастасия. Тя е сама. Дори взвод си няма. Ето, теб те повикала, а ти в мазето като бездомник се търкаляш. Нали си предприемач!

— Ти също си кагебеец, а тук се търкаляш.

— Добре, спи, войнико.

— Много е студено нещо в твоята казарма.

— Е, да, и това се случва. Свий се на топка, запазвай топлината си.

После той се надигна, извади от процепа в стената найлонов пакет и ме зави с нещо, което извади от него. В мъждукащата светлина на свещта проблеснаха редом с лицето ми три звезди на пагоните на китела. Стана ми по-топло и аз заспах.

В просъница дочух, когато дойдоха другите бездомници от ъгъла с дрипите и поискаха от полковника бутилка водка за моето нощуване. Той обеща да им се разплати през деня, но те настояваха това да стане веднага и го заплашваха. Полковникът пренесе своето легло от шперплат, сложи го между мен и другите бездомници и каза: «Само през трупа ми, ако го пипнете…» И легна на своето легло, запазвайки ме от тях. После всичко утихна. Стана ми топло и спокойно. Събудих се, когато полковникът започна да ме друса за рамото.

— Ставай! Вдигай се! Трябва да се измъкваме. Зад прашния прозорец на мазето едва се развиделяваше. Аз седнах на «леглото». Много ме болеше главата и трудно се дишаше.

— Рано е още. Дори не се е разсъмнало.

— Още малко и ще бъде късно. Те запалиха вата с някакъв прах. Стар фокус. Още малко и ще се задушим.

Той отиде до прозореца и с някакво желязо започна да разбива касата. Бездомниците бяха затворили вратата отвън. Той изкърти касата, счупи стъклото и мина през образувалата се пролука. Прозорецът от мазето извеждаше в бетонна вдлъбнатина, затворена с решетка. Той започна да тегли решетката, опитвайки се да я извади от мястото й, но тя не излизаше. Аз стоях подпрян на стената. Виеше ми се свят. Полковникът се показа в пролуката и ме изкомандва: «Клекни. Долу има по-малко дим. Старай се да не се движиш. По-малко вдишвай въздух.»

Той избута навън решетката, като я натисна с рамото си. Отмести я и ми помогна да изляза.

Ние седяхме на бетонен блок до прозореца на мазето и вдишвахме мълчаливо сутрешния въздух на пробуждащата се Москва. Виенето на свят постепенно ми премина, стана хладно, всеки мълчаливо мислеше за свои си неща.

После казах:

— Съседите ти не са дружелюбни, те ли са главни тука?

— Тук всеки сам си е главен. Така поминуват. Като доведат някой новак, искат му пари за престоя. Ако отказва да им плати, сипват нещо в чашата му или докато спи го задушават, както се опитаха с нас. После взимат каквото искат, ако въобще има какво да вземат.

— А ти, значи, кагебеецо, гледаш на всичко това равнодушно. Трябваше да ги натупаш добре за тези работи — или ти само в кабинети, като чиновник, с бумаги през цялото време си се занимавал. Не знаеш ли хватки?

— И в кабинети се налагаше да седя, случваше се да бъда и извън тях. Да знаеш хватките — това е едно, да го прилагаш“ — съвсем друго. Едно е противникът, врагът — друго е човекът. Мога да не преценя добре и лоши работи да се случат.

— Те ли са човеци? Докато ти разсъждаваш така, те ограбват хората. Да убият са готови.

— Готови са и да убият, но това не можеш да спреш с физически хватки.

— Ти философстваш, а ние едва не загинахме. Едва се отървахме, а други няма да могат да се отърват.

— Други може би и да не могат…

— Ето, виждаш ли. Тогава защо философстваш, а не действаш?

— Аз не мога да бия хора. Нали ти казвам, мога да не преценя силите си. Хайде, върви към твоето място на дислокация. Светло е вече.

Аз се изправих, стиснах ръката му и тръгнах.

След няколко крачки той ме извика:

— Чакай! Върни се за малко.

Аз се върнах при бездомния полковник. Той седеше с наведена глава и мълчеше.

— За какво ме викаш? — питам го.

След известна пауза той заговори:

— Значи, ти мислиш, че ще можеш да стигнеш?

— Мисля, ще мога. Близо е. Три спирки само. Ще стигна.

— Имам предвид — към целта си ще можеш ли да вървиш? Убеден ли си? Ще успееш ли да напишеш книга, да я издадеш?

— Ще действам. Първо ще се опитам да пиша.

— Анастасия каза, че ти ще можеш?

— Да, така ми каза.

— Тогава защо веднага не се захвана с това?

— Смятах други неща за важни.

— Значи, не можеш да изпълняваш заповеди с точност.

— Анастасия не заповядва. Тя ме молеше.

— Молеше… тя и тактиката, и стратегията сама ги е разработила. А ти си решил по своему и само си усложнил всичко.

— Така се случи.

— Случи се… Трябва да се отнасяш внимателно към заповедите. Ето, вземи.

Той ми протегна нещо увито в малко целофанено пакетче. Аз го развих и видях през целофана златна венчална халка и сребърно кръстче с верижка.

— Прекупвачите ще ги купят на половин цена от теб. Ти им ги дай и за половин цена. Може би ще ти помогне да се закрепиш. Ако няма къде да живееш, идвай тук. Аз ще се оправя с тях…

— Какво правиш? Няма да взема това!

— Не разсъждавай. Време е. Върви. Хайде! Напред!

— Казвам ти, няма да го взема! — Опитах се да му върна халката и кръстчето, но срещнах властен и същевременно молещ поглед.

— Кръгом. Напред! Ходом марш! — произнесе той със сподавен, нетърпящ възражение шепот и след пауза, вече в гръб, ме помоли:

— Моля те само да стигнеш.

Като се прибрах, ми се искаше да поспя, дори полегнах, но бездомният полковник не ми излизаше от главата.

Облякох чисти дрехи и тръгнах към него. По пътя си мислех: „Може би той ще се съгласи да поживее с мен. На всичко е свикнал, практичен и уреден е. При това е художник. Може би ще нарисува корицата на книгата. Да, и за наем за квартирата заедно с него по-лесно ще спечелим — за следващия месец нямам с какво да платя.“

Като наближих Прозореца на мазето, от което се измъкнахме сутринта, видях група хора от този блок, полицейска кола и „Бърза помощ“.

Полковникът лежеше на земята със затворени очи и с усмивка на лицето. Той беше изцапан с кал. Мъртвата му ръка стискаше парче червена тухла. До стената стоеше счупена дървена щайга.

Съдебен медицински експерт записваше нещо в тефтера си, като стоеше в близост до трупа на другия човек, който беше с измачкани, изтъркани дрехи и с изкривено лице.

В малката тълпа дърдореше превъзбудено една жена:

— … Изведох кученцето си на разходка. Този, който се усмихва, стоеше върху щайгата с лице към стената, а те тримата (изглежда бездомници, двама мъже и една жена) се прокраднаха зад гърба му. Единият огтях дръпна щайгата и мъжът падна на земята. Те започнаха да го бият, да го ритат, да псуват. Аз се разкрещях и те спряха. Този, усмихващият се, стана. Надигна се тежко и им каза да се махат и повече да не му се мяркат пред очите. Те отново започнаха да го псуват и тръгнаха срещу него. Когато го наближиха, той рязко, без да размахва ръката си, с дланта, с ръба на дланта удари по гърлото този, който издърпа щайгата. И макар че го удари без замах, онзи се сви от удара, започна да се задъхва. Аз отново се развиках. Двамата веднага избягаха — първо жената и мъжът след нея. Този, дето се усмихва, се държеше за сърцето. Трябваше да седне или да полегне, щом го сви сърцето, а той отиде отново към щайгата. Отиде бавно, бутна я към стената. Като се държеше за стената, пак се покатери върху щайгата. Стъпи върху нея, но, изглежда, му стана много лошо. Започна да се смъква надолу; смъква се и все чертае по стената с червената тухла и така начерта до земята, легна по гръб до стената. Аз изтичах, гледам, а той не диша. Не диша, а се усмихва.

— Той защо се покатери върху щайгата? — попитах жената.

— Да, за какво се катереше, щом на сърцето му е прилошало? — попитаха от тълпата.

— Ами той все искаше да рисува. И когато тези трима бездомници се прокраднаха зад него, той рисуваше. Затова сигурно и не ги забеляза. Аз се разхождах дълго с кученцето си, а той през цялото време стоеше върху щайгата и рисуваше. Нито един път не се откъсна от рисунката си. Ето я рисунката по-горе — жената показа с ръка тухлената стена на блока.

Върху сивата стена с червена тухла беше нарисуван слънчев диск, по средата кедрово клонче и по края на слънчевия кръг бяха написани неравно някакви букви.

Приближих се до стената и прочетох: „Звънтящите кедри на Русия“. От слънцето излизаха лъчи. Бяха само три. Полковникът не беше успял да нарисува повече — два къси лъча, а третият вървеше, кривейки и избледнявайки, до самата основа на стената, до земята, където лежеше и се усмихваше мъртвият полковник.

Гледах изцапаното му с кал усмихнато лице и мислех: „Може би Анастасия е успяла в последните мигове на неговия живот да го докосне със своя Лъч, да го стопли. Поне малко да стопли Душата на този човек и да я отнесе в светлата безкрайност.“

Наблюдавах как товареха телата на починалите в колата. Хвърлиха небрежно „моя“ полковник. Главата му се удари в дъното на колата. Аз не издържах. Смъкнах якето от гърба си, изтичах до колата, започнах да настоявам да му сложат моето яке под главата. Единият от санитарите ме нахока, но другият мълчешком взе якето и го подложи под посивялата глава на полковника. Колите заминаха. Стана някак си празно, като че ли нищо не се беше случило. Стоях и гледах осветената от сутрешното слънце рисунка и надписа. Мислите ми се разбъркаха. Нещо, поне нещо трябва да направя за него, за този кагебеец, за загиналия руски офицер! Но какво? Какво? После реших: „Ще поместя твоята рисунка, офицере, в моята книга. Аз непременно ще я напиша. Макар още и да не мога да пиша, все едно ще я напиша, и не само една. И във всички книги ще поместя твоята рисунка като емблема; ще се обърна чрез книгата към всички руснаци: «Не стреляйте в сърцата на своите офицери с невидими, разкъсващи куршуми, куршумите на жестокостта и бездушието! Не стреляйте от тила нито в белите, нито в червените, нито в сините или зелените свои войници, сержанти и генерали. Куршумите, които се изстрелват в гръб, са по-страшни и от оловните. Не стреляйте в своите офицери, Руснаци!!!»

* * *

Пишех много бързо. От време на време идваха Антон, Артьом и Альоша, студентите — програмисти, и носеха нещо за хапване. Те още не знаеха за Анастасия. Но аз им обясних, че да се реши въпросът по организацията на сдружението може само с помощта на книгата, която трябва да напиша. И те започнаха да набират текста й на компютър. Основната работата вършеше Альоша Новичков. Той идваше на всеки три дни, донасяше написания текст и взимаше ръкописа с новата глава. Това продължи два месеца.

Един ден Альоша донесе последната глава на първата книга, дискета с напълно набрания текст, две бутилки бира, кренвирши, още нещо за ядене и двадесет хиляди рубли. Сложи всичко това на кухненската маса. Аз учудено го попитах:

— Льоша, откъде имаш такова богатство?

Той живееше с майка си, бяха с много оскъдни средства — често нямаше пари за метрото и за сандвич.

— Сега има сесия, Владимир Николаевич — отговори Алексей, — правя чертежи на някои студенти, различни компютърни програми на тези, които или мързелуват, или не могат да работят. Ето, платиха ми.

— А ти вземаш ли си изпитите?

— Вземам ги. Още един изпит ми остана, а след два дни отивам на военноучебен сбор за един месец в Кинешма. Добре, че вие успяхте да напишете «Анастасия». Сега, ако има нещо за поправка, Артьом ще ви помогне, а Антон вече е на сбора.

— Альоша, ти как успяваше да си вземаш изпитите, да правиш чертежи на другите, да пишеш компютърни програми и още и «Анастасия» да набираш?

Льоша мълчеше. Аз се обърнах към кухненската маса, за да сложа сварените кренвирши. Алексей, сложил ръцете и главата си на лежащите на масата печатни страници с текста за Анастасия, дълбоко спеше…