Владимир Мегре
Звънтящият кедър (26)

Изкуствените хора

— Аз ви говоря за най-истинските хора, ето Такива като тези две момичета. Виждате ли? — и му показах две момичета, които бяха на пет-шест метра от нашата пейка.

Старецът внимателно се вгледа в тях и каза:

— Мисля, че едната от тях, която пуши, не е истинска.

— Как така не е истинска? Сега ще отида при нея и ще я пипна за задните части — ще чуете писък или истинска псувня.

— Владимире, разбираш ли, това, което сега виждаш пред себе си, всичко на всичко е образ. Образът е създаден от постулатите на технократичния свят. Погледни нещата по-внимателно. Девойката е обута с неудобни обувки на висок ток. На всичко отгоре те са й тесни. Тя е обута именно с тези обувки, защото някой друг диктува какви обувки трябва да се носят сега. Тя е с къса пола от материя, наподобяваща кожа, но не е кожа. Тя е вредна за тялото й, но момичето я носи, подчинявайки се на диктата, създавайки програмирания образ. Погледни колко силно е гримирана и какъв надменен израз има. Външно е независима, но само външно. Цялата й външност не съответства на самата нея, истинската. Образът й, продиктуван от чужди мисъл-форми, е „смазал“ нея, истинската — той е илюзорен, няма Душа; скрил е живата й Душа. Душата й е в плен на този образ.

— Всичко може да се каже за Душата — някакъв си плен, някакъв диктат на програмиран образ… Дали това е така или не, трудно може да се разбере.

— Аз вече съм стар, не мога да следвам твоята скорост на мислене. Не мога да се аргументирам като Анастасия. — Старецът въздъхна и добави: — Може ли да се опитам да покажа?

— Какво да покажете?

— Сега ще се опитам, поне за кратко време, да унищожа изкуствения, илюзорния образ — да освободя Душата на момичето. Внимателно наблюдавай.

— Добре, опитайте.

Момичето, което пушеше, надменно мъмреше приятелката си. Старецът ги загледа внимателно и напрегнато. И когато девойката откъсваше поглед от приятелката си и го задържаше върху някои от минувачите, очите на възрастния човек следваха погледа й. После той се надигна, с жест ме покани да го следвам и се отправи към момичетата. Аз тръгнах след него. Старецът се спря на около половин метър от момичетата и започна съсредоточено да гледа пушещото момиче. Тя обърна глава в неговата посока, издуха в лицето му цигарения дим и каза раздразнено:

— Какво искаш, дядка? Просиш ли, или какво?

Старецът направи малка пауза, сигурно за да дойде на себе си от издухания в лицето му тютюнев дим и произнесе с ласкав, спокоен тон:

— Дъще, вземи цигарата в дясната си ръка. Трябва да свикнеш да държиш с дясната ръка.

Момичето послушно взе цигарата в дясната си ръка, но не това беше важното. Лицето й стана съвършено друго. Изчезна надменността. Въобще всичко се измени в него — и изражението, и позата. Вече със съвсем друг тон то каза:

— Дядо, аз ще се опитам.

— Трябва да родиш, момичето ми.

— Ще ми е трудно сама.

— Той ще се върне при теб. Ти си върви и мисли за дясната си ръка, за детенцето си мисли — и той ще дойде. Върви, дъще, трябва да побързаш.

— Тръгвам си — момичето направи няколко крачки и спря, обърна се към смаяната си приятелка и със спокоен, а не както по-рано раздразнен глас я повика:

— Тръгвай с мен, Танечка.

И те си отидоха.

— Гледай ти! Вие така всяка жена можете да опитомите — казах аз, когато отново седнахме на пейката. — Невероятно. Като някаква суперхипноза. Мистика!

— Това не е хипноза, Владимире. И няма никаква мистика. Това е просто внимателно отношение към човека. Именно към човека, а не към измисления образ, който е засенчил истинския човек. И човекът веднага откликва, получава сили, когато именно към него се обръщат, като игнорират илюзорния образ.

— Как успяхте да видите невидимия човек зад видимия образ?

— Всичко е много просто. Уверявам те. Аз малко я наблюдавах. Момичето държеше цигарата с лявата си ръка. Търсеше нещо в чантичката си също с лявата ръка. Значи, тя е левичарка. Ако малкото дете държи лъжицата или прави нещо друго с лявата ръка, родителите се стараят да му обяснят, че трябва да си служи с дясната. Била е щастлива с родителите си. Разбрах го, когато видях как тя задържа погледа си на минаващите мъж и жена — те водеха за ръка малко момиченце. Затова и произнесох фраза, която родителите й може би са й казвали в детските години. Постарах се да я кажа със същата интонация и глас, както са й говорили нейните родители, когато е била малка, непосредствена, още незасенчена от чужд образ. Тя, тази девойка е истинският човек и веднага откликна.

— Вие говорихте за раждане, това пък за какво беше?

— Ами тя е бременна, повече от месец е бременна. На чуждия образ това дете не му трябва, а момичето — Човекът, много го иска — те затова и се борят. Сега Човекът в момичето ще победи!