Владимир Мегре
Звънтящият кедър (7)

Кой е виновен?

Веднъж, когато Анастасия се опитваше да ми обясни нещо за начина на живот и за вярата, но не намираше подходящи, разбираеми думи, а на нея вероятно много й се искаше да ги намери, се случи следното.

Тя бързо се обърна към Звънтящия кедър, сложи дланите си на неговия ствол — по-нататък с нея се случи нещо необикновено. Тя вдигна главата си нагоре, обръщайки се към Кедъра или към още някой, там високо горе, и започна изведнъж страстно и в самозабрава да говори ту с думи, ту със звуци.

Тя се опитваше нещо да обясни, да докаже, да моли за нещо. От време на време в нейния монолог се вплитаха настойчиви взискателни нотки. Тогава се засили пропукването — звънът на Кедъра. По-ярък и по-дебел стана неговият лъч и Анастасия настоятелно произнесе:

— Отговори ми. Отговори! Обясни го! Дай ми го, дай! — при това тя тръсна глава и дори тропна с босия си крак.

Бледата светлина в короната на Звънтящия кедър се устреми към лъча и лъчът изведнъж се откъсна от Кедъра, литна нагоре или се разтвори. Но веднага се появи другият Лъч, идващ отгоре към Кедъра. Той сякаш се състоеше от синкава мъгла или облак.

Насочените надолу връхчета на кедровите иглички започнаха да светят с едва забележими тънки лъчи, също като тази мъгла. И тези лъчи се устремиха към Анастасия, но не я докосваха, те като че ли изчезваха, разтваряха се във въздуха. И когато тя отново настоятелно тропна с крак и дори плесна с дланите си по огромния ствол на Звънтящия кедър, светещите иглички се раздвижиха, техните лъчи се сляха в един едва забележим лъч, наподобяващ облак. Но и той, отиващ надолу към Анастасия, не я докосна, а се разтвори във въздуха, като че ли се изпари, отначало на един метър от нея, след това на половин…

Аз с ужас си спомних, че именно от такъв лъч са загинали родителите й.

Анастасия продължаваше упорито да моли за нещо, да настоява. Така разглезеното дете настоятелно моли родителите си за това, което то иска. И изведнъж лъчът се устреми към нея и я освети цялата като светкавица.

Около Анастасия се образува облаче, което се топеше. Лъчът, идващ от Кедъра, се разтвори, загаснаха лъчите от игличките. Топеше се и облачето покрай Анастасия. То като че ли влизаше в нея или се разтваряше в пространството.

Тя със сияеща усмивка се обърна, направи крачка към мен и спря, насочвайки Погледа си встрани от мен. Аз се обърнах. На поляната идваха дядото и прадядото на Анастасия! Стъпвайки бавно, подпирайки се на тояжка, високият побелял прадядо, който вървеше малко преди дядото, се изравни с мен и спря. Погледна ме — сякаш гледаше в Пространството. Аз дори не разбрах дали ме вижда; Прадядото стоеше и мълчеше, след това леко се поклони, не ме Поздрави, не каза и дума, отправи се към Анастасия. А пък дядо й е припрян, но мил. Целият Му вид подсказваше, че той е весел и добър човек. Изравнявайки се с мен, дядото веднага спря и се ръкува. Започна Нещо да говори. Но нищо от казаното тогава не запомних — защото ние Започнахме с вълнение да гледаме това, което Ставаше под Кедъра.

Прадядото се спря на около един метър от Анастасия. Те известно време мълчаливо се гледаха един друг. Анастасия стоеше пред побелелия старец с ръце, отпуснати в стойка „мирно“ като ученичка или абитуриентка пред строг преподавател. Тя приличаше на провинило се дете и се усещаше, че се вълнува.

В настъпилата напрегната тишина се чу дълбокият, кадифен и ясен глас на побелелия прадядо. Той не поздрави и Анастасия, а веднага бавно и ясно зададе строго въпрос:

— Кой смее да пренебрегва подарената ни Светлина и Ритъма и да се обръща директно към Него?

— Всеки човек може сам да се обърне към Него! От самото начало Той с голяма радост и Сам е говорил с човека. И сега Той го иска — бързо отговори Анастасия.

— Всички пътища не са ли предначертани от Него? Но колко от земните жители са способни да ги познаят? Ти способна ли си да виждаш тези пътища?

— Да. Аз видях предначертаното за хората. Видях зависимостта на бъдещите събития от това, доколко са се осъзнали днешните хора.

— Нима Синовете Му и техните просветлени последователи, които познаха Духа Му, не направиха достатъчно, за да разберат земните хора?

— Те направиха всичко. И днес правят, без да се щадят. Носили са и носят Истината.

— Зрящият може ли да се усъмни в разумността, добротата и величието на Неговия Дух?

— Той няма равни на себе си! Той е Неповторим! Но Той иска и да общува. Иска да Го разбират, да Го обичат, както сам Той обича.

— Допустимо ли е човекът да е дързък и да настоява, когато общува с Него?

— Той е дарил частица от Своя Дух и от Разума Си на всеки човек, който живее на Земята. И ако мъничката частица в човека — Неговата частица, не е съгласна с установеното, значи Той, именно Той, не приема всичко от предначертаното. Той размишлява. Може ли Неговите размисли да се нарекат дързост?

— На кого е позволено да ускорява хода на размислите Му?

— Само Позволяващият може да позволява.

— Какво Го молиш ти?

— Как да се вдъхне разум на неразбиращите и чувство на безчувствените?

— Не е ли определена участта на тези, които не възприемат Истината?

— Съдбата на всички, които не възприемат Истината, е определена. Но кой е отговорен за невъзприемането на Истината — този, който не я възприема, или който я донася?

— Какво? Значи ти… — развълнувано произнесе прадядото и замълча.

Известно време той мълчаливо гледаше Анастасия. След това, подпирайки се на тояжката, прадядото бавно подгъна коляно; наведе посивялата си глава, взе ръката на Анастасия, целуна я и произнесе:

— Здравей, Анастасия.

Анастасия падна на колене пред прадядо си и заговори учудено и развълнувано:

— Защо, деденце, защо, като че ли съм мъничка? Аз вече съм голяма.

След това тя го прегърна през раменете, склони глава на гърдите му, покрити с побелялата му брада и затаи дъх.

Аз знаех, че тя слуша как бие сърцето му. От дете обичала да слуша биенето на сърцето му.

Беловласият старец, стоейки на едно коляно, с едната си ръка се подпираше на тояжката, а с другата галеше златистите коси на Анастасия.

Тогава дядо й се развълнува, започна да се суети, дотича към коленичилите си близки; заситни покрай тях, разтвори ръце и изведнъж сам се отпусна на колене и ги прегърна.

Пръв се изправи дядото. Помогна и на баща си да стане. Прадядото още един път внимателно погледна Анастасия, бавно се обърна и си тръгна.

Дядото, неясно на кого, заговори бързо:

— И все пак всички я глезят. И Той я глези. Гледай ти докъде стигна. Пъха носа си, където не трябва. Няма кой да я възпита. Кой ще помага сега на градинарите? Кой?

Прадядото се спря. Бавно се обърна и отново неговият дълбок кадифен глас ясно произнесе:

— Прави, внучето ми, каквото сърцето и Душата ти искат. За градинарите аз ще ти помогна. — И като се обърна, величественият побелял старец бавно напусна полянката й.

Той вдигна една пръчица и с думите: „Аз ей сега ще я повъзпитавам!“ — заситни към Анастасия, размахвайки пръчицата.

— Ох, ох — плесна с ръце Анастасия, правейки се на уплашена, после се засмя и избяга настрана от приближаващия се към нея старец.

— Тя още и си мисли, че може да ми избяга. И аз да не я стигна!

И той необикновено бързо и с лекота се затича след Анастасия. Тя тичаше със смях, криволичейки по поляната. Дядото не изоставаше, но и не я настигаше.

Изведнъж дядото изохка и клекна, хващайки се за крака си. Анастасия бързо се обърна, на лицето й се изписа вълнение. Тя изтича към дядо си и му протегна ръка. И така замря. Нейният звънлив, заразителен смях изпълни цялата поляна. Аз внимателно се вгледах в позата на дядо й и разбрах причината за нейното веселие — дядо й беше клекнал на единия си крак, а втория беше изпънал пред себе си и го държеше във въздуха, без да се допира до земята. Той разтриваше уж увредения крак, на който беше клекнал. Той надхитри Анастасия, без да я лъже.

Както се изясни по-късно, тя беше длъжна навреме да забележи несъответствието, комичността на позата му. Докато Анастасия се смееше, дядото успя да я хване за ръката и като вдигна пръчицата, лекичко я плесна, като дете. Анастасия със смях се опита да покаже, че я е заболяло. Въпреки нейния непрестанен сдържан смях, дядо й я прегърна през раменете и каза:

— Е, добре. Не плачи. Получи си го. Така ти се пада. Сега ще слушаш. А пък аз започнах да тренирам стария орел. Той макар и стар, още има сила и много неща помни. А тя се вре навсякъде, безразсъдната.

Анастасия спря да се смее, внимателно погледна дядо си и възкликна:

— Деденце!… Милото ми деденце! Орелът!… Значи, ти вече знаеш за детенцето?

— Ами да, звездичке…

Анастасия не даде на дядо си да довърши. Тя го хвана през талията, повдигна го от земята и започна да се върти. Когато отново го постави на земята, дядото се олюля и като се опитваше да бъде строг, каза:

— Ти как се държиш с възрастните хора? Нали казвам — възпитанието ти куца. — И размахвайки пръчицата, бързо тръгна да догонва баща си.

Когато дядо й се изравни с дърветата на края на поляната, Анастасия се провикна след него:

— Благодаря ти, деденце, за орела, благодаря!

Дядото се обърна, и я погледна:

— Ти, внученцето ми, бъди, моля те… — тонът на гласа му беше прекалено мек и затова той прекъсна фразата си и малко по-строго добави: — Да внимаваш! — и се скри зад дърветата.