Владимир Мегре
Звънтящият кедър (19)

Към самоубийство

При мен една вечер дойде човек от Новосибирск, пристигнал по лична работа в Москва. Носеше бутилка водка и мезе. Седнахме в кухнята на едностайния апартамент и той ми заразказва за положението в моето семейство и във фирмата.

То беше плачевно. Наложило се фирмата да се откаже от един от офисите в центъра на града поради липса на пари за наем. Престанал да работи магазинът за автомобилни части. Работниците на фирмата се опитали да търгуват с обувки, но това само увеличило дълговете. Цялата отговорност падаше върху мен.

— А ти тук се занимаваш неизвестно с какво… Много хора смятат, че си се побъркал. Първо трябваше да поправиш нещата във фирмата, а след това да се занимаваш с приумиците си. Там вече никой не ти вярва.

Когато допивахме бутилката, той ме попита:

— Искаш ли честно да ти кажа, какво по мое мнение чакат от теб?

— Казвай — отговорих аз.

— Да свършиш със себе си или да изчезнеш завинаги. Помисли сам, без начален капитал сега въобще нищо не можеш да започнеш, а ти не само че нямаш начален капитал, ами и гладуваш. И дългове имаш. В света няма случай някой да се е измъкнал от такъв батак. Ако теб те няма, всичко ще се прикрие с твоята смърт, а те ще си поделят останалото имущество. Жена ти казва, че си зодия „Лъв“ и през целия си живот си разточителствал, но ти е писано да умреш в нищета — така ти било по хороскоп. Кажи защо замина на втората експедиция? Никой не можа да разбере.

Макар че ние порядъчно си пийнахме, на сутринта аз подробно си спомних нашия разговор. Неговите аргументи бяха солидни и убедителни. Задънена улица в Новосибирск, същата ситуация тук в Москва. Навсякъде страдат хората, работещи с мен, страда и семейството ми. Да намеря изход и да поправя всичко това не мога, защото не съществува изход. Само моята смърт може да прекрати тези страдания. Разбира се, да се самоубия — това не е хубаво. Но е логично моето самоубийство да облекчи живота на другите. И ако това е така, тогава той е прав — нямам право да живея. И аз реших да се самоубия. Това дори ме успокои. Отпадна необходимостта от мъчителното търсене на изход от създалата се ситуация — аз се съгласих, че смъртта е изход.

Малко поошетах в квартирата, написах бележка на хазайката, че няма да се върна. Реших да отида до профсъюза, за да приведа документацията на сдружението в ред. Може би някой, макар и по-късно, ще продължи тази работа. Само че как да се самоубия, като нямам пари дори за отрова? За да не изглежда като самоубийство, реших да отида уж да плувам, все едно моржувам; ще се гмурна в дупка в леда и край.

И тръгнах… В метрото на станция „Пушкинска“ изведнъж чух позната мелодия. Свиреха я на цигулка две момичета. Пред тях имаше отворен калъф, в който хората пускаха пари. Така много музиканти припечелват в метрото. Но тези две девойки — техните цигулки, леещата се през тътена на влаковете и шума на метрото мелодия — караха мнозина да забавят крачките си. Мен тя ме закова на място: лъковете на цигулките старателно извайваха мелодия, която… Анастасия пееше в тайгата!

Когато там, в тайгата, я помолих да ми изпее нещо свое, а не от известните ми песни, тогава чух тази необикновена, странна, очароваща мелодия без думи. Анастасия отначало извика, както изплаква новородено дете. После гласът й зазвуча много тихо и много нежно. Тя стоеше под дървото, притиснала ръце към гърдите си и ми се струваше, че с гласа си приспива и нежно гали съвсем мъничко детенце и нещо му говори. Съвсем тихият й глас накара всичко наоколо да замре и да заслуша. След това тя като че ли се зарадва на събудилото се дете — гласът й ликуваше. Невероятно високите тонове плавно и с модулации се рееха и отлитаха във висините, изпълваха пространството, радваха всичко наоколо.

Попитах момичетата:

— Какво свирихте?

Те се спогледаха и едно от тях отговори:

— Аз… импровизирах.

Второто добави:

— А аз й пригласях.

Тук, в Москва, зает с идеята да създам сдружение на предприемачите, която уж стана моя главна задача в живота, аз почти не си спомнях за Анастасия. И ето, в последния ден от моя живот, като че ли се сбогуваше, тя ми напомни за себе си!

— Моля ви, изсвирете още веднъж същата мелодия — помолих аз момичетата.

— Ще се опитаме — отговори ми по-голямото.

Стоях в един от подлезите на метрото, слушах мелодията, изпълнена от цигулките с неповторимо очарование, пред мен изплува поляната в тайгата и аз мислено възкликнах: „Анастасия! Анастасия! Много по-сложно е в реалния живот да осъществя замисленото от теб. Едно нещо е мечтата, а съвсем друго — да направиш мечтата реалност. Ти си сгрешила при замисъла на твоя план. Да организирам сдружение на предприемачи, да напиша книга…“

Изведнъж като че ли ме удари ток. Повтарях и повтарях тези думи и чувствах, че в тях има някаква неточност, нещо е нарушено. Там, в тайгата… в тайгата… бяха подредени различно, но как… как, по какъв друг начин? Като продължавах да повтарям, аз размествах думите и се получи: „Книга да напиша, сдружение на предприемачите да организирам.“

Ами, разбира се! Трябваше първо книгата да напиша. Тя можеше да реши всички проблеми и най-важното — да разпространи информация за сдружението! Ах, колко време изгубих напразно — мислех си аз. — И личният ми живот се обърка. Ами добре, ще действам. Сега, в крайна сметка, ми е ясно какво да правя. Разбира се, невероятно е да напише книга човек, който не може да пише, че още и да я четат. Но Анастасия е вярвала, че ще стане. Все ме убеждаваше. Добре. Трябва, трябва да опитам, трябва да действам докрай!