Владимир Мегре
Звънтящият кедър (3)

Изцеление за ада

— Веднъж чрез моя малък Лъч видях самотна старица, която работеше в градината си. Беше много пъргава, слабичка и винаги радостна. Тя веднага ме заинтригува. Мястото й беше мъничко, но на него растеше какво ли не, и то много добре, защото тя правеше всичко с любов. По-късно разбрах, че това, което отглежда, тя го събира в малка кошница и го закарва на пазара. Почти не опитваше първите плодове, които при вас струват по-скъпо, а се стараеше да ги продаде. Парите й трябваха, за да помага на сина си. Беше го родила на възраст, когато вече е нямала съпруг. Роднините й не я поглеждаха. Нейното момченце още от детството си рисувало и тя мечтаела то да стане художник. Синът й няколко пъти се опитвал да постъпи някъде да учи. В края на краищата успял. Един-два пъти годишно той идвал при възрастната си майчица. За нея тези посещения били велика радост и всеки път тя спестявала пари и му давала храна. Отгледаните зеленчуци затваряла в буркани и когато идвал, му давала всичко.

Обичала го много и мечтаела той да стане добър художник. Живеела само с тази мечта. Старицата беше весела и добра. Известно време не я наблюдавах. Когато отново я видях, тя вече беше много болна. Беше й трудно да се навежда и да работи в градината — остра болка пронизваше тялото й при всяко навеждане. Тя се оказа много изобретателна — направи лехичките тесни и дълги. От стара табуретка без крачета вземаше седалката и я слагаше между лехичките, сядаше и така плевеше. По този начин се придвижваше по цялата дължина на лехите. Теглеше след себе си кошницата с въженце. Радваше се, че ще има добра реколта.

И действително се очертаваше добра реколта — растенията обичаха старицата и реагираха по съответен начин. Тя разбираше, че скоро ще умре и за да спести грижите на сина си, сама си купи ковчег, венец и въобще направи всички приготовления за своето погребение. Но на нея й се искаше да събере реколтата и да направи зимнина за сина си, преди да умре. Тогава не придадох значение на факта, че независимо от близкия й контакт с растенията в градинката, тя боледува. Мислех си, че това може да е защото гладува. Продаваше всичко и със спечелените пари си купуваше нещо по-евтино.

Реших да й помогна. Веднъж, когато тя легна да спи, започнах да я затоплям с моя Лъч и прогоних болежките от тялото й. Усетих, че нещо се съпротивлява на Лъча, но продължавах да се старая. Минаха повече от десет минути, докато не постигнах целта си — да излекувам тялото й.

После, когато дядо дойде, аз му разказах за старицата и го попитах какво се съпротивляваше на моя Лъч? Той се замисли и каза, че не съм постъпила добре. Разстроих се, а той мълчеше. После ми обясни: „Ти си изцелила тялото, но си причинила болка на Душата й.“

— Че какво толкова лошо си могла да направиш с Душата на старицата?

Анастасия въздъхна и продължи:

— Старицата престана да боледува и не умря. Синчето й пристигна при нея по-рано от обикновено само за два дни. Каза й, че е зарязал учението и не иска да става вече художник, а ще се заеме с някаква друга работа, която да му носи пари. Оженил се. Сега вече щял да има пари. И повече да не му прави никакви буркани, защото превозът им излиза по-скъпо. „По-добре сама ги яж, майко“ — й каза той.

Замина, без да вземе нищо. Сутринта старицата седна на верандата, загледа своята градинка, а в очите й празнота, мъка и нежелание за живот. Представяш ли си — тялото е здраво, а в него сякаш няма живот. Аз видях, или по-скоро почувствах, каква празнота и безизходица царяха в Душата й.

Ако не бях излекувала тялото й, старицата щеше да умре навреме, спокойно, с красива мечта и надежда. Сега тя се беше озовала в празнотата още приживе, а това беше многократно по-страшно от физическата смърт.

След две седмици тя почина.