Владимир Мегре
Звънтящият кедър (6)

Вишничката

— Спомни си, Владимире, всичко, което те свързва с това мъничко дръвце? Започни от момента, когато се докосна до него.

— Ще се опитам, ако смяташ, че това е важно.

— Да, много е важно.

— Пътувах с кола. Не си спомням закъде. Спрях около централен пазар. Помолих шофьора си да отиде да купи плодове. Аз си седях и гледах как излизащите от пазара хора мъкнат различни фиданки.

— Ти ги гледаше и се чудеше. На какво?

— Представяш ли си, лицата им бяха радостни и доволни. Навън дъжд и студ, те мъкнат някакви фиданки, омотани с парцали, тежи им, но лицата им са доволни. А аз си седя в топлото купе на колата и ми е тъжно. Когато шофьорът ми се върна, реших да отида на пазара. Ходих насам-натам между сергиите и купих три мънички вишневи фиданки и Когато ги хвърлих в багажника на колата, шофьорът ми каза, че една от вишничките няма да се хване, понеже коренчетата й много са орязани и по-добре веднага да я хвърля. Но аз я оставих. Тя беше най-стройната. След това сам посадих фиданките в градината на моята вила.

На вишничката с окастрените коренчета сложих повече тор, торф и още нещо от този род.

— Със своите опити да й помогнеш ти изгори с тора още две мънички коренчета на вишничката.

— Но тя оцеля! През пролетта, когато започнаха да напъпват дърветата, и нейните клонки се оживиха. Появиха се мънички листенца. След това заминах в търговската си експедиция.

— Но преди това ти всеки ден, повече от два месеца, си ходил редовно на вилата си и първата ти работа е била да отидеш при вишничката. Понякога си поглаждал нейните клончета. Радвал си се на листенцата й, поливал си я. Забил си колче в земята и си я привързал за него, за да не я прекърши вятърът.

Кажи, Владимире, как смяташ, растенията реагират ли на отношението ни към тях? Усещат ли доброто или лошото отношение?

— Четох някъде, че стайните растения и цветята реагират, дори могат да увехнат, ако човекът, който се грижи за тях, замине някъде. Чувал съм за опитите на учените: към различни растения били прикрепени датчици и стрелките на уредите се отклонявали на една страна, когато към тях се приближавал агресивен човек, а когато се приближавал добронамерен — в друга.

— Значи, знаеш, че растенията реагират при проявата на човешки чувства, и както е замислено от Великия Творец, те правят всичко възможно за осигуряването на човешкия живот: едни му дават плодове, други със своите красиви цветове се стремят да предизвикат в човека положителни емоции, трети — да балансират въздуха за дишане.

Но те имат още едно важно предназначение — растенията, с които конкретният човек влиза в непосредствен контакт, формират за него Пространство на истинската Любов — Любов, без която животът на Земята е невъзможен.

Много хора се стремят към своите вилни места, защото там за тях се оформя такова Пространство. Малката сибирска вишничка, която ти си посадил, за която си се грижил, също се е стараела да направи всичко, което правят растенията, за да изпълнят предназначението си.

Растенията, ако са много, могат да създадат за човека истинско Пространство на Любовта — ако са разнообразни и човек общува с тях и ги докосва с Любов. Всички те заедно могат да създадат за човека истинско Пространство на Любовта, което влияе благодатно на Душата и изцелява тялото. Разбираш ли, всички заедно, когато са много. Но ти си се грижил само за едно растение и тогава малката сибирска вишничка започнала да се стреми да стори сама това, което е по силите на няколко различни растения заедно.

Нейните стремежи са били предизвикани от твоето необикновено отношение към нея. Ти интуитивно си разбирал, че сред твоето обкръжение само това единствено мъничко дръвче нищо не иска от теб, не лицемери, иска само да даде. Ето какво те е привличало към вишничката. Уморен след бурния ден, си стоял и си я гледал, и тя се е стараела с всички сили.

Преди появата на първия изгряващ малък слънчев лъч нейните листенца са се стремили да уловят отражението му в просветляващото небе. Когато слънчицето е залязвало, тя се е опитвала да се възползва от светлината на една ярка звезда и това донякъде й се е удавало.

Нейните коренчета заобиколили изгарящия ги тор и съумели да вземат най-нужното от земята. И соковете на земята са прииждали по жилите на вишничката малко по-бързо от обикновеното. Веднъж, когато пак си дошъл, си видял на тънките клонки мънички цветчета.

На другите фиданки не е имало цветове, а тя е цъфтяла. Ти си се зарадвал, настроението ти се е повишило, и тогава… Спомни си какво си направил, Володя, когато си видял цветовете й.

— Аз наистина се зарадвах, настроението ми се подобри и погалих клонките й.

— Ти нежно си галил клонките и си казал: „Гледай ти, хубавице моя, разцъфтя!“

Дърветата дават плодове, но освен това формират и Пространство на Любовта. Вишничката много е искала и ти да го имаш; но откъде вишничката е можела да намери сили, за да се отблагодари на човека за полученото? Тя вече е била дала всичко — всичко, което е било по силите й, когато е получила необикновено, нежно отношение към себе си… И тогава тя поискала да направи нещо още повече! Сама!

Ти си заминал на дългата си експедиция. Когато си се върнал, си тръгнал направо към вишничката. Вървиш и ядеш купените от пазара вишни. Когато си я наближил, си видял — на твоята вишничка също висят три червени плодчета! Стоял си пред нея уморен, ядял си купените на пазара вишни и си плюел костилките. След това си откъснал едно плодче от твоята вишничка и си го опитал. То било малко по-кисело от купените на пазара, а останалите две ти не си докоснал.

— Аз се наядох с другите вишни. Нейният плод действително беше по-кисел.

— А ако знаеше, Владимире, колко полезни неща имаше в тези малки плодове, събрани специално за теб, колко сила и обич? От недрата на Земята и от Вселенските простори тя е събирала всичко полезно и го е вложила в тези три плодчета. Тя дори е изсушила едно от своите клончета, за да могат да узреят тези три плодчета. Едното ти си опитал, останалите две дори не си пипнал.

— Ами де да съм знаел… Все пак ми беше приятно, че тя успя да даде плод.

— Да, на теб ти е било приятно. И тогава… спомняш ли си какво си направил тогава?

— Аз? Е, аз пак погалих вишневите клонки.

— И не само си ги погалил, навел си се и си целунал листенцата на клончето, което е лежало върху твоята длан.

— Да, целунах ги, защото имах добро настроение.

— И с вишничката се е случило нещо невероятно. Какво още е можела да направи тя за теб, след като ти не си взел отгледаните с такава любов плодове? Какво?

Тя затрептяла от тази целувка и в светлото пространство на Вселената са отлетели присъщите само на човека мисли и чувства, но те са били предизвикани от малката сибирска вишничка, за да откликне на човека по същия начин; да подари на човека своята любовна целувка; да го стопли със светлата си обич. Понеже е нарушила законите на Вселената, мисълта й се е лутала, без да намери въплъщение.

Осъзнаването на тази невъзможност води до смърт.

— Светлите сили връщаха обратно на вишничката предизвиканата от нея мисъл, за да може тя да я унищожи вътре в себе си и да не загине, но тя не я поемаше!

Пламенното желание на малката сибирска вишничка оставаше неизменно, необикновено чисто и трепетно.

Светлите Сили не знаеха какво да правят — Великият Творец не променя установените закони на хармонията. Но вишничката не загина; не си отиде, защото нейните мисли, стремежи и чувства бяха необикновено чисти, а по законите на Мирозданието нищо не може да унищожи чистата Любов. И витаеше тя над теб, мяташе се в стремежа си сама да създаде за теб във Вселената Пространство на Любовта.

Тогава аз дойдох на вашия кораб, за да мога някак си да помогна и да въплътя желанието на вишничката. Още не знаех за кого се отнася.

— Значи, твоето отношение към мен се породи от желанието ти да помогнеш на вишничката?

— Моето отношение към теб — това си е лично мое отношение. Трудно е да се каже кой на кого помага — вишничката на мен или аз на нея. Всичко във Вселената е взаимосвързано. Трябва да възприемаш действителността само чрез самия себе си. Позволи ми сега да осъществя желанието на вишничката. Може ли аз да те целуна вместо нея?

— Разбира се, може. Щом така трябва. Когато се върна, ще изям всичките й плодове.

Анастасия затвори очи, притисна ръце до гърдите си и тихо прошепна: „Вишничке, усети! Зная, ти можеш да почувстваш. Аз сега ще направя това, което си искала. Това ще бъде твоята целувка, вишничке!“ След това Анастасия сложи ръце на моите рамене, със затворени очи се доближи, докосна с устни бузата ми и замря.

Странна целувка, просто докосване с устни, но тя се отличаваше от всичко, което бях изпитвал дотогава. Тя предизвика необикновено приятно усещане, непознато досега за мен. Вероятно движенията на устните, на езика или на тялото нямаха никакво значение в този случай — главното е онова, което е скрито вътре в човека, което се проявява при целувката.

Но какво се крие в Душата на тази отшелница от тайгата? Откъде се взеха у нея толкова знания, необикновени способности и чувства? Или може би всичко, което тя приказва, е само плод на нейното въображение? Но откъде тогава се взимат необикновено благите усещания, пълни с чар, които сгряват всичко вътре в мен? Може би със съвместните ни усилия ще успеем да разкрием тайната чрез един случай, на който станах неволен свидетел.