Владимир Мегре
Звънтящият кедър (25)

Аномалното явление

Когато погребвахме родителите на Анастасия, тя беше съвсем малка. Все още не можеше да ходи и да говори. Ние с баща ми и с помощта на животните изкопахме земята. Сложихме на дъното клонки, положихме телата на родителите на Анастасия, покрихме ги с трева и ги заровихме. Стояхме мълчаливо до надгробната могила. Малката Анастасия седеше наблизо на полянката и разглеждаше буболечката, която пълзеше по ръката й. «Добре, че тя все още не осъзнава какво нещастие я сполетя!» — мислехме си ние. След това тихо си отидохме.

— Как тъй си отидохте? Как, вие зарязахте само невръстното момиченце?

— Не я зарязахме, а я оставихме на това място, където я роди майка й. Вие имате понятие като «Шамбала» и «Родина». Но осмислянето на тези понятия е твърде абстрактно. Родина — това е «род» и «на» — това е Родителката, Майката. Родителите още преди появата на детето трябва да му създадат специално пространство — свят на Доброжелателност и Любов. И да му дадат късче от Родината, което като майчина утроба да пази тялото му и да гали Душата му; да му предаде Мъдростта на Мирозданието и да му помогне да намери Истината. А какво дава на детето си жената, която го ражда между бетонни стени? Какъв свят му подготвя? И дали е мислила за света, в който предстои да живее рожбата й? Светът постъпва с него жестоко. Стреми се да подчини на себе си малкото човешко същество, да направи от него винтче, роб. А майката остава само пасивен наблюдател, защото не е подготвила за детето си Пространство на Любовта.

Разбираш ли, Владимире, към майката на Анастасия, както и към всеки човек, който живее така, както тя е живяла, Природата и всички животни се отнасят като към приятел, като към мъдро и добро Божество, което е сътворило покрай себе си свят на Любовта. Родителите на Анастасия бяха весели и добри хора, те много се обичаха, обичаха и Природата и тя им отговаряше с Любов. В Пространството на тази Любов се роди и стана негов господар малката Анастасия. Повечето животни не закачат новородените. Котка може да кърми кутре и обратно. По-голяма част от дивите животни могат да отгледат човешко дете. Но тези животни станаха, диви“ и „зверове“ за вас. За майката и за бащата на Анастасия те имаха друго предназначение. Животните се отнасяха по друг начин към тях. Майката на Анастасия е раждала на полянката и много животни са наблюдавали раждането. Те са видели как почитаният от тях човек — жената, става майка, ражда още едно човешко същество. Когато наблюдавали раждането, техните чувства към човека-приятел, тяхната любов към него са се съчетали със собствените им майчински инстинкти, раждайки в тях ново възвишено и светло нещо. Всичко, абсолютно цялото околно пространство — от малката буболечка и тревичка до външно страшния звяр — е готово да отдаде живота си за това малко същество! И нищо не може да го застрашава в това заобикалящо го Пространство на Родината, сътворено и подарено му от неговата майка. Всички ще се грижат и ще треперят над това малко човешко същество.

Малката полянка за Анастасия е като майчина утроба; малката полянка е живата й Родина — могъща и добра; неразривно свързана чрез жива и неръкотворна нишка с Вселената, с цялото творение на Великия Творец.

Полянката е нейната жива Родина — дар е от майка й и от баща й, и от Първосъздателя. Ние не бихме могли да я заменим. Затова, като погребахме родителите на Анастасия, ние си отидохме. След три дни, като наближихме полянката, усетихме напрежение във въздуха, чухме виенето на вълците. После видяхме как малката Анастасия тихо седеше върху надгробното хълмче. Едната й бузка беше изцапана с пръст. Разбрахме — тя е спала на гроба им. От очите й се търкаляха сълзички и падаха на хълмчето. Тя плачеше безмълвно, само понякога изхлипваше. И все галеше с ръчичките си пръстта.

Не можеща още да говори, тя произнесе първите си думи на това хълмче. Ние ги чухме. Отначало тя ги изговаряше на срички: „Ма-ма“, а после: „Та-ти“. Тя ги повтори няколко пъти, после произнесе по-сложни думи: „Ма-мен-це, та-тен-це, ма-мен-це, та-тен-це. Аз съм Анастасия. Аз сега без вас ли ще бъда? Само с дядовците ли ще живея?“

Бащата пръв разбра — малката Анастасия, още когато погребвахме нейните родители, като седеше на поляната и уж разглеждаше буболечката, е знаела цялата дълбочина на постигналата я беда. С усилие на волята си тя не ни е показала чувствата си, за да не ни разстрои; с майчиното мляко тя е поела мъдростта и силата на праизворите. Кърмещите майки имат такава сила — с майчиното мляко да предават на младенеца изконното знание и мъдростта на вековете чак до глъбините на Първоизточника.

Майката на Анастасия е знаела тази тайна и се е възползвала от нея напълно.

Щом Анастасия не е искала да виждаме, че плаче, ние решихме да не излизаме на полянката и не отидохме до гроба, но и не можахме да мръднем от мястото си от вълнение. Стояхме и гледахме това, което ставаше.

Малката Анастасия, подпирайки се на хълмчето с ръчички, се опитваше да се изправи на крачетата си. Не успя от първия път, но все пак можа да застане на крачетата си. Стоеше и се клатеше, разперила ръчички встрани най-сетне направи своята първа несигурна крачка върху гроба на своите родители, после още една… Малките крачета се оплетоха в тревата и телцето, загубило равновесие, започна да пада. Но падането… то беше необичайно.

В момента на падането изведнъж по поляната се разля едва забележима бледосиня светлина и локално промени гравитацията на Земята. Някакво благодатно премаляване се докосна и до нас. Телцето на Анастасия не падаше, а бавно и плавно се спускаше към земята. Когато тя отново се изправи на крачетата си, светлината изчезна и гравитацията се възстанови.

Анастасия, като стъпваше внимателно и спираше, приближи към лежащото на полянката мъничко клонче и съумя да го вдигне. Ние разбрахме — тя реши да почисти полянката, така както правеше майка й. Още съвсем мъничкото момиченце носеше сухото клонче към края на полянката, но отново загуби равновесие, започна да пада и го изпусна.

По време на падането й отново припламна бледо-синята светлина и промени земната гравитация, а клончето отлетя към купчината сухи клони в края на поляната.

Анастасия стана, потърси с очички клончето, но не можа да го намери. После тя разпери ръчички и полюлявайки се, бавно тръгна към друго клонче. Още преди да успее да се наведе към него, клончето само започна да се повдига, като че ли го понесе ветрец. Сухото клонче беше отнесено в края на поляната, но наоколо нямаше вятър — някой невидим изпълни исканото от малката Анастасия.

Но тя желаеше да върши всичко сама, както бе правила майка й. И вероятно протестирайки срещу действията на невидимия помощник, вдигна нагоре своята малка ръчичка и лекичко я размаха.

Ние погледнахме нагоре и го видяхме! Над поляната висеше, като пулсираше и светеше с небесносиня светлина, малък кълбовиден облак. Множество огнени искри като разноцветни мълнии се сплитаха вътре в неговата прозрачна обвивка. Приличаше на голяма кълбовидна мълния, но беше разумен!

Не беше ясно какъв е този разум и каква е неговата същност.

В него се усещаше някаква незнайна и невиждана мощ, но не изпитвахме страх от тази мощ. Напротив, от нея се излъчваше приятна до премаляване Благодат — не ти се искаше да се движиш; искаше ти се само да бъдеш.

— А защо решихте, че притежава небивала мощ?

— Баща ми констатира това. Макар че денят беше ясен и грееше слънце, листата на дърветата и венчетата на цветята се обръщаха към сиянието. В небесносинята светлина имаше повече сила, отколкото в слънчевите лъчи. Тя сменяше гравитацията на Земята в момента на падането на телцето на Анастасия локално и точно. Толкова точно я сменяше, че падащото телце плавно се пускаше, без да се откъсва от Земята.

Анастасия дълго събира клонките. Тя ту пълзеше, ту бавно пристъпваше по полянката, докато не почисти всичко сама. А огнената топка, пулсирайки, се мяташе над мъничкото детенце, но повече не му помагаше да прибира клонките. Могъщото огнено кълбо като че ли разбра жеста на малката детска ръчичка и му се подчини.

Като се разширяваше и се разтваряше в пространството, като се свиваше и произвеждаше вътре в себе си мълнии, приличащи на избухване на енергия незнайно от какво произведена и незнайно от какво угасваща, то изчезваше за кратки мигове и отново се е появяваше, като че ли се вълнуваше и от вълнение се мяташе във вселенското пространство с невероятна скорост.

Дойде времето, в което Анастасия обикновено заспиваше. Ние никога не караме децата си да спят, като ги люлеем до замайване. По това време майката на Анастасия просто лягаше в края на полянката на едно и също място и се правеше, че заспива — даваше пример. Малката Анастасия допълзяваше до нея, сгушваше се до топлото й тяло и спокойно заспиваше.

И този Път Анастасия дойде до това място, където обикновено спеше през деня с майка си. Стоеше и го гледаше, но сега майка й я нямаше.

Не знаехме за какво мислеше в този момент, само че отново на бузката на малката Анастасия в светлината на слънчевия лъч заблестя сълзичка и веднага на полянката Започна да пулсира, мигайки неравномерно, небесносиньото сияние.

Тя вдигна главичката си нагоре и видя пулсиращото светещо кълбо, седна на тревичката и започна да го гледа, без да откъсва очи от него. То замря под погледа й. Известно време тя го гледаше, после протегна двете си ръчички, както правеше, когато викаше някое животно. Тогава огненото кълбо пламна от множество мощни мълнии, които излязоха от гълъбовата обвивка и… като огнена комета се хвърлиха към малките й ръчички. Струваше ни се, че може да помете всичко по пътя си. То за миг се появи пред лицето на Анастасия, завъртя се, изтри блесналата сълзичка на бузката й и веднага изгаси всички мълнии — стана небесносиньо светещо кълбо в ръчичките на малкото дете.

Анастасия го държа известно време, разглеждаше го и го галеше. После се изправи, вдигна светещото кълбо и като стъпваше внимателно, го понесе. Сложи го на това място, където беше спала с майка си. И отново го погали.

То лежеше и като че ли заспиваше, както това правеше майката на Анастасия. Настя легна до него и заспа. Тя спеше на тревата свита на кълбо, а то ту за миг се издигаше и изчезваше в небесните висини, ту се разтваряше ниско над поляната, като че ли я покриваше със себе си. После отново се свиваше в малко пулсиращо кълбо, заставаше редом със спящата Анастасия и я галеше по косите. Странно, необикновено беше това погалване. С тънките светещи и трепкащи лъчи то взимаше всяко косъмче поотделно, повдигаше го и го погалваше.

Когато идвахме при Анастасия на нейната полянка, го видяхме още няколко пъти. Бяхме разбрали, че за Анастасия то е нещо естествено — като Слънцето, Луната, дърветата и животните, които я заобикаляха. Както с всичко заобикалящо я, тя разговаряше и с него, но все пак го отличаваше от всичко останало. Външно тази разлика почти не се забелязваше. Имахме усещането, че тя се отнася към него с по-голямо уважение, отколкото към другите и понякога малко капризничеше.

Пред никого никога тя не капризничеше, а с него по някаква причина си го позволяваше. То реагираше на настроението й и изпълняваше нейните капризи.

Когато Анастасия навърши четири годинки, на разсъмване на рождения й ден ние стояхме на края на поляната и чакахме тя да се събуди. Искаше ни се тихичко да наблюдаваме как тя ще се зарадва на зараждащия се пролетен ден.

Кълбото се появи миг преди събуждането й. Лекичко присветна със своята небесносиня светлина и не разбрахме дали се разсипа, или се разтвори в пространството на поляната — и видяхме неръкотворна жива картина, пленителна и прекрасна.

Цялата поляна се преобрази — дърветата, тревата, буболечките. С различни пастелни тонове светнаха игличките на кедрите. Скачащите по дърветата катерички оставяха след себе си светещи и гаснещи шлейфове като дъги. С нежен зелен цвят светеше тревата. Още по-ярка цветна светлина се излъчваше от множеството пълзящи в тревата буболечки и всички те създаваха необикновено красив, жив, преливащ се килим с постоянно сменящи се сложни прекрасни шарки. Анастасия отвори очи, видя необикновено живата картина, пълна с очарование, скочи и се огледа наоколо.

Тя се усмихна, както се усмихваше всяка сутрин и заобикалящата я природа реагира на усмивката й с по-ярка светлина и по-ускорено движение. После Анастасия предпазливо се отпусна на колене и започна внимателно да разглежда тревата, светещите с различни цветове и сновящите нагоре-надолу буболечки. Когато повдигна глава, изражението на лицето й беше съсредоточено и малко тревожно. Тя погледна нагоре и независимо че там нямаше нищо, протегна към небето своите ръчички. Застиналият въздух мигновено се раздвижи и в ръцете й се появи небесносиньото кълбо от светлина. Тя го задържа пред лицето си, положи го на тревата и нежно го погали — тогава ние чухме техния диалог. Говореше само Анастасия, но имахме пълното усещане, че то разбира думите й и се опитва беззвучно да отговори. Анастасия му говореше нежно и малко тъжно:

— Ти си добро. Ти си много добро. Ти искаше да ме зарадваш с тази красота. Благодаря ти. Но моля те, върни всичко, както беше по-рано, и никога повече не го променяй.

Гълъбовото кълбо започна да пулсира, леко се надигна над земята, вътре в него засвяткаха мълнии. Но светещата картина не изчезваше. Анастасия внимателно го погледна и отново заговори:

— Всички буболечки, бръмбарчета и мравки имат майки. Всички имат майки. Майките обичат децата си такива, каквито са ги родили, няма значение колко крака имат и какъв цвят е тяхното тяло. Ти всичко си променило. Как сега майките ще познаят своите деца? Върни всичко както си беше, моля те.

Кълбото леко мигна и на поляната всичко стана както преди. То отново се отпусна в краката на Анастасия. Тя го погали и му каза: „Благодаря ти!“ — после помълча, като внимателно гледаше кълбото, а когато заговори, думите й ни поразиха. Тя му каза:

— Не идвай повече при мен. С теб ми е добре. Ти винаги се стараеш на всички да правиш добро, стараеш се да помагаш. Но не идвай повече при мен. Аз разбрах, ти имаш своя голяма полянка. Ти много бързо мислиш, толкова бързо, че аз не мога веднага да разбера всичко. Е, после мъничко разбирам. Ти се движиш по-бързо от всички — по-бързо от птицата и от ветреца. Ти правиш всичко много хубаво и бързо. Аз разбрах — това ти е нужно, за да успееш да правиш добрини за своята много голяма поляна. Но когато си с мен, теб те няма там. Значи, когато си с мен, няма кой да прави добрини на другата полянка. Върви си. Ти трябва да се грижиш за голямата поляна.

Светещото бледосиньо кълбо се сви, стана мъничко топче и излетя нагоре. Замята се в пространството, светна по-ярко от обикновено и отново се спусна като пламтяща комета към седящата Анастасия. Замря близо до главичката й — множество трептящи лъчи се протегнаха към дългите коси на детето и замилваха всяко косъмче поотделно.

— Е, защо се бавиш? Побързай, върни се при тези, които те чакат — тихо каза Анастасия. — Аз сама ще направя тук всичко да е добре. И ще ми бъде приятно да зная, че и на голямата поляна всичко е в ред. Аз ще те усещам. И ти си спомняй за мен понякога.

Светещото кълбо се издигаше нагоре, но без обикновената лекота. То изчезна в пространството с неравномерни движения, но остави нещо невидимо покрай нея. И всеки път, когато се случваше нещо неприятно, нежелано от Анастасия, околното пространство замираше, като че ли се парализираше. И ти си загубил съзнание, когато си се опитал да я докоснеш без позволение. Когато успее, тя с вдигане на ръката спира това нещо. Както и по-рано, тя иска да прави всичко сама.

Ние запитахме малката Анастасия:

— Какво е това, което се спускаше на поляната, светещото, как го наричаш?

Тя помисли малко и кратко отговори:

— Това може да се нарече „Доброто“, деденца.

Старецът замълча. Но на мен ми се искаше да узная още как е живяла в гората малката Анастасия и попитах:

— Какво правеше тя след това, как е живяла?

— Просто живееше — отговори старецът. — Растеше както всички хора. Ние й предложихме да помага на вилните градинари. От шестата си година тя вече можеше да вижда хората от разстояние, да ги усеща и да им помага. Тя се увлече по градинарите. Сега смята, че появяването им е плавен преход към осмисляне на същината на земното битие. Затова им свети без умора със своя Лъч двайсет години. Сгрява растенията на малките участъци. Лекува хората. Опитва се да им поясни, без да се натрапва, как трябва да се отнасят с растенията, и прави това много добре. След това започна да наблюдава и другите аспекти на човешкия живот. Ето, съдбата я събра с теб. А сега измисли да пренесе хората през времето на тъмните сили.

— И какво, може ли това да стане? — попитах аз.

— Анастасия, Владимире, знае мисловната сила на Човека — Творец и не би си позволила просто така да го заявява. Щом го казва, значи, в нея има такава сила. Сега тя няма да се отклони от този път, няма да отстъпи. Тя е упорита. На баща си прилича.

— Значи, тя действа. Старае се да създаде мисловни образи, а ние тук все за духовни неща разсъждаваме. Като че размазваме сополи като децата. Някои ме питат дали съществува Анастасия или аз всичко съм измислил.

— Хората не могат да задават такъв въпрос. Щом се докоснат до книгата, веднага ще я усетят. Тя е и в нея. Такива въпроси могат да задават само изкуствените, а не истинските хора.