Робърт Б. Паркър
Обетована земя (29)

29

В седем и трийсет натиснахме звънеца в дома на Шепърд. Аз носех бутилка унгарско червено вино и кафяв книжен плик. Хок отвори вратата и насочи срещу мен голямокалибрен Колт 357.

— Заповядайте, влезте — рече той.

Влязохме. В дневната бяха Кинг Пауърс и Поуъл, бабаитът, когото бях набутал в басейна, Мейси и семейство Шепърд. Шепърд седяха на канапето, а Поуъл стоеше наблизо с изваден пистолет и гледаше безчувствено в тях. Мейси стоеше край камината, а Пауърс беше седнал в едно кресло до огнището. Лицето на Шепърд беше влажно и той изглеждаше зле. При побой от организма на човек се отделя много скорбяла и Шепърд изглеждаше така, сякаш едва се държеше на крака. Жена му беше напълно безизразна. Тя изглеждаше така, сякаш е влязла някъде и стои там в очакване.

— Къде са децата? — попитах аз.

Хок се усмихна.

— Няма ги тук. Харв и госпожата, както разбирам, са решили, че могат да се усамотят на спокойствие, докато дойдете вие, и са ги експедирали при съседите за през нощта. Мисля, че това наистина прави обстановката по-уютна.

— Млъкни, Хок — рече Пауърс. — Ще остроумничиш така на собственото си погребение.

Хок ми намигна.

— Мистър Пауърс е много сърдит и съм сигурен, че знам на кого е сърдит, драги.

— Предполагах, че ще се видим, Кинг — рекох аз.

— И дяволски правилно си предположил, умнико. Имам нещо за теб, кучи сине. Ако си въобразяваш, че можеш току-така да ме напъхаш в чувала и да си заминеш, означава, че не знаеш нищо за Кинг Пауърс.

— Кинг, това ще ни докара само още повече неприятности — рече Мейси. — Нямаме нужда от това. Защо просто не се махнем.

— Не, първо ще подгрея този кучи син — Пауърс стана. Той беше пълен, имаше вид на човек, който някога е бил слаб и краката му бяха изкривени настрани като патешки. — Хок, вземи му пистолета.

— До стената, момче, знаеш процедурата.

Аз се обърнах и се облегнах на стената, като го оставих да свали пистолета от бедрото ми. Той не го търси дълго. Веднага го намери къде е. Сякаш го подуши. Отдръпнах се от стената.

— Защо ходиш като патица, Кинг? — казах аз.

Червеното лице на Пауърс почервеня още повече. Той пристъпи близо до мен и ме удари в лицето със стиснат юмрук. Аз се олюлях от кръста назад и не паднах.

— Квак — казах.

Пауърс ме удари отново и сряза устната ми. След час щеше да се подуе силно. Ако все още съм жив дотогава.

— Хок — рече Сюзън.

Той тръсна глава срещу нея и каза:

— Седни на канапето.

— Ще ни застреляте ли? — обади се Шепърд.

В гласа му не беше останала много жизненост.

— Най-напред ще очистя тая долна отрепка — рече Пауърс. — После може да ми хареса толкова много, че да застрелям цялата ви шибана пасмина. Как ти се струва това, скапаняк долен.

— Тя няма нищо общо с това — рече Шепърд, отмествайки главата си към жена си. — Пусни я да си върви. Имаме три деца. Те не са ти направили нищо.

Пауърс се разсмя, при което се показа вътрешната част на горната му устна.

— Но ти си ми направил. Ти ме прецака с много пари, ще трябва хубаво да се разплатиш за това.

— Ще ти платя, с лихвите. Пусни я да си върви.

— Ще говорим за това. Но първо искам да свърша с това хитро копеле.

Той се обърна към мен и понечи отново да ме удари. Аз отстъпих малко встрани и го ударих силно над бъбреците. Тялото му беше меко. Той изстена от болка и се свлече на колене.

Мейси извади малкия си автоматичен пистолет, а Поуъл отмести своя пистолет от Шепърд и го насочи към мен.

— Спрете — каза Хок. В гласа му сега нямаше и следа от подигравателните нотки. Пауърс седеше на пода, извил настрани тялото си, опитвайки се да намали болката. Лицето му беше червено и луничките му изглеждаха бледи на фона му.

— Убий го — рече той. — Убий го, копелето му с копеле. Убий го, Хок.

— Хок — каза Сюзън.

Аз не свалях очи от Хок. На Мейси нямаше да му стиска да направи това. Той би го направил, за да си спаси кожата, ако не може да избяга. Но не би го направил просто така; за това се изискваше нещо, което Мейси не беше научил в търговското училище. Поуъл би направил каквото му кажат, но засега никой не му беше казал нищо. Оставаше Хок. Той стоеше неподвижен като дърво. С крайчеца на окото си видях как Шепърд протегна ръката си и я сложи върху гърба на жена си, между плешките.

— Хок — отново каза Сюзън.

Пауърс, който все още седеше на пода с щръкнали нагоре колене и показали се над кафявите му обувки бели чорапи, рече:

— Хок, копеле с копеле, прави това, което ти казват. Изгори го, гръмни го. Веднага. Убий го.

Хок поклати глава:

— Не.

Пауърс беше застанал на коленете си и се опитваше да се изправи на крака. Той беше толкова зле, че му бе трудно дори просто да стане от пода.

— Не ли? По дяволите, на кого казваш не, негър такъв. Кой ти плаща на тебе? Прави това, което ти се казва.

Лицето на Хок се разтегна в широка усмивка.

— Не, не смятам, че ще направя това, което ми се казва. Мисля, че ще оставя това на теб, шефе.

Поуъл каза:

— Аз ще го направя, мистър Пауърс.

Хок поклати глава.

— Не, не ти Поуъл. Остави оръжието си и иди да се разходиш. Ти също, Мейси. Това тук ще се реши между Спенсър и Кинг, един на един.

— Хок, ти трябва да си откачил — каза Мейси.

— Хок, какво правиш, по дяволите? — рече Пауърс.

— Излизай, Мейси — рече Хок. — Двамата с Поуъл оставете пистолетите си на масичката и излезте оттук.

— Хок, за бога — рече Пауърс.

— Направете каквото ви казвам — рече Хок, — иначе знаете, че ще ви убия.

Мейси и Поуъл сложиха пистолетите си на масата и тръгнаха към външната врата.

— Какво става тука, по дяволите — рече Пауърс. Сега цветът на лицето му бе поизбледнял, а гласът му бе скочил с една октава. — Не слушайте заповедите на тоя шибан негър, слушайте какво ви заповядвам аз.

— Расово оскърбление — обърна се Хок към мене.

— Това е грозно — казах аз. — Грозни приказки.

— Мейси — рече Пауърс, — повикай ченгетата, когато излезеш. Чуваш ли, Мейси, повикай ченгетата. Ще ме убият. Тоя луд негър иска да ме убие.

Мейси и Поуъл излязоха и затвориха вратата. Сега Пауърс повиши глас:

— Мейси, по дяволите, Мейси.

— Няма ги, Кинг, заминаха — рече Хок. — Време е сега да свършиш със Спенсър, така както беше започнал.

— Аз нямам пистолет. Ти знаеш това, Хок. Аз никога не нося оръжие. Дай ми пистолета на Мейси.

— Никакви пистолети, Кинг. Просто го набий хубаво, както беше започнал преди.

Хок пъхна пистолета под сакато си и се облегна на вратата, скръстил ръце. Лъскавото му абаносово лице беше безизразно. Пауърс, вече станал, отстъпи две крачки назад.

— Хей, чакай малко, виж какво, Хок, ти знаеш, че аз не мога да продължа сам срещу Спенсър. Не знам дори дали и ти би могъл. Искам да кажа, че така не е честно, разбираш ли. Искам да кажа, че това не е начинът, по който работя аз.

Лицето на Хок беше празно. Харви Шепърд стана от канапето, замахна аматьорски, описвайки широк кръг из стаята, и нанесе на Пауърс зашеметяващ удар с дясната ръка. Ударът попадна високо, отстрани в главата на Пауърс, близо до дясното му ухо и го зашемети. В същото време вероятно Шепърд си счупи едно от кокалчетата на ръката. Глупаво е да удариш някой по този начин, но изглежда, че на Харви това не му правеше впечатление. Той налетя отново срещу Пауърс като го удари с лявата ръка по лицето и го събори на пода. Пауърс се сборичка да се докопа до двата пистолета на масата, докато Шепърд се опитваше да го ритне. Аз се изпречих между него и пистолетите, при което той се хвърли напред и ме захапа за десния прасец.

— Господи — казах аз, наведох се и го изправих на крака.

Той посегна да забие двете си ръце в лицето ми и аз го извъртях, за да го отстраня от себе си и го блъснах силно в стената. Шепърд тръгна отново към него и аз протегнах ръка и казах:

— Достатъчно.

Шепърд продължи да напира и трябваше да го хвана за рамото и да го отблъсна назад. Той продължи да напира насреща ми.

— Недей, Харви — обади се Пам Шепърд от канапето.

Шепърд спря да напира и се обърна към нея.

— Господи — рече той и отиде и седна на канапето до нея. Обгърна я непохватно с ръце и тя се облегна на него, малко схванато, но без да се съпротивлява.

Сюзън стана и отиде при Хок, сложи ръце на раменете му и като се повдигна на пръсти, за да го достигне, го целуна по устата.

— Защо не го направи, Хок? Знаех, че няма да го направиш, но не знам защо.

Хок сви рамене.

— Аз и твоят човек много си приличаме. Вече ти го казах веднъж. Няма останали кой знае колко много такива като нас, мъже като стария Спенсър и мен. Ако си беше отишъл, щеше да има един по-малко. Щеше да ми липсва. А освен това, му бях задължен за нещо от тази сутрин.

— Ти пак не би го направил — рече Сюзън. — Дори и да не те беше предупредил за полицията.

— Не бъди толкова сигурна, скъпа. Правил съм го неведнъж досега.

— Както и да е, драги — обърна се Хок към мен, — сега сме квит. Между другото — Хок погледна назад към Сюзън и се усмихна, — Пауърс има отвратителна уста, но никога не е ругал така пред жени. Той пристъпи напред, сложи пистолета ми на масата, вдигна пистолетите на Мейси и Поуъл и излезе. — До скоро — каза от вратата и замина.

Погледнах към Пауърс.

— Мисля, че те хванахме в опит за предумишлено убийство, Кинг. Това няма да ти помогне да изгладиш онази неприятност, в която вече си се забъркал в Бостън, нали.

— Майната ти — рече Пауърс, отпусна краката си и се свлече на пода, където остана да седи неподвижно.

— Хок беше прав, Кинг — рекох аз. — Никой не си пада по мръсотии.