Робърт Б. Паркър
Обетована земя (8)

8

На сутринта станах и потеглих към Ню Бедфорд преди осем. На едно място спрях да си купя закуска и продължих пътя си, похапвайки от поничките и отпивайки от кафе го си, докато слънцето грееше зад гърба ми. Пристигнах в Ню Бедфорд по време на най-натовареното движение и макар да не беше кой знае колко голям град, уличната му мрежа беше така объркана, че пътното задръстване стигаше чак оттатък моста във Феърхейвън. Беше девет и половина, когато излязох от колата и се отправих към неприличната входна врата на Сентър стрийт номер гри. Нямаше звънец, нито чукало, така че почуках с кокалчетата на ръката си. Не много силно, да не би вратата да падне.

Отвори ми едра, яка на вид млада жена със светлокестенява коса, сплетена на плитка. Носеше джинси и горнище от черно трико. Беше очевидно без сутиен и не толкова очевидно — боса.

— Добро утро — казах аз. — Бих желал да говоря с Пам Шепърд, ако обичате.

— Съжалявам, тук няма никаква Пам Шепърд.

— Скоро ли ще се върне? — попитах с най-предразполагащата си усмивка. Момчешка. Открита. Самата сърдечност.

— Не познавам изобщо такъв човек — рече тя.

— Тук ли живеете?

— Да.

— Вие ли сте Роуз Алекзандър?

— Не.

Щом им пусна предразполагащата си усмивка, просто започват да се лигавят пред мен.

— Тя тук ли е?

— Кой сте вие?

— Аз пръв ви попитах.

Лицето й помръкна и тя понечи да затвори вратата. Аз я подпрях с дланта си и я задържах отворена. Тя натисна по-силно и аз отвърнах със същото. Изглеждаше непоколебима.

— Госпожо — казах, — ако престанете да натискате тази врата, ще ви кажа истината. Макар да не вярвам, че вие ми казвахте истината.

Тя не ми обърна никакво внимание. Беше едра жена и ставаше трудно да удържам вратата отворена без усилие.

— Вчера прекарах почти целия ден пред тази къща и видях Пам Шепърд и една друга жена, които излязоха оттук, ходиха да напазаруват и се върнаха с покупки. Телефонът тук е регистриран на името на Роуз Алекзандър. — Рамото ми започваше да ме наболява. — Ще поговоря човешки с Пам Шепърд и няма насила да я откарам при съпруга й.

Зад младата жена се чу някакъв глас:

— По дяволите, какво става тук, Джейн?

Джейн не отговори нищо. Тя продължи да натиска вратата. Показа се по-дребната, чернокоса жена, която бях видял с Пам Шепърд предишния ден.

— Роуз Алекзандър? — попитах аз. Тя кимна. — Трябва да разговарям с Пам Шепърд.

— Аз не… — подхвана Роуз Алекзандър.

— И вие също — прекъснах я. — Аз съм детектив и ще ви кажа следното: Ако накарате вашата Амазонка да пусне вратата, можем да поговорим за всичко това много приятно.

Роуз Алекзандър сложи ръката си на ръката на Джейн.

— По-добре е да го пуснеш да влезе, Джейн — рече кротко тя.

Джейн отстъпи от вратата, вперила поглед в мен. На скулите й се виждаха две ярки цветни петна, но не се забелязваше никакъв друг признак на напрежение. Прекрачих в хола. Усетих рамото си доста изтръпнало, когато свалих ръката си от вратата. Имах желание да го разтрия, но бях прекалено горд. Колко струва мъжествеността?

— Можете ли да се легитимирате? — каза Роуз Алекзандър.

— Разбира се.

Извадих пластмасовото фотокопие на своето разрешително от портфейла си и й го показах.

— Значи вие не сте от полицията — каза тя.

— Не. На свободна практика съм.

— Защо желаете да разговаряте с мен?

— Не желая — казах аз. — Желая да разговарям с Пам Шепърд.

— Защо желаете да разговаряте с нея?

— Нейният съпруг ме нае да я намеря.

— И какво трябва да направите като я намерите?

— Не ми е казал. Но той иска тя да се върне.

— И вие възнамерявате да я вземете?

— Не, възнамерявам да поговоря с нея. Да установя, че тя е добре, че не е подложена на някаква принуда, да й обясня как се чувства съпругът й и да разбера дали би желала да се върне.

— А ако тя не желае да се върне?

— Аз няма да я принуждавам.

— В това можете да сте сигурен — обади се Джейн и ме погледна.

— Съпругът й знае ли, че тя е тук? — попита Роуз Алекзандър.

— Не.

— Защото вие не сте му казали?

— Точно така.

— Защо?

— Не знам. Мисля че просто исках първо да видя какво става в магазина за стъклария, преди да пусна слона вътре.

— Не ви вярвам — рече Роуз Алекзандър. — Ти какво мислиш, Джейн?

Джейн поклати глава.

— Не съм дошъл тук с мъжа й, така ли е?

— Но ние не знаем дали не е някъде наблизо — каза Роуз Алекзандър.

— Нито пък дали с него няма някои други — добави Джейн.

— Кой да е с него? — започвах да се обърквам.

— Вие няма да сте първият мъж, който взема насила някоя жена и изобщо не се съмнява в правотата си.

— О — казах аз.

— Ако отстъпим пред вас сега — каза Джейн, — следващият път ще бъде още по-лесно. Затова слагаме чертата сега — дотук, още първия път.

— Но ако направите това — казах аз, — ще ме принудите да използвам сила. Не за да взема някого, а за да се уверя, че тя е наистина добре.

— Вчера сте се уверили в това — рече Джейн. — Петната на скулите й бяха станали по-големи и по-ярки. — Нали казахте, че сте видели Пам и Роуз да излизат и да пазаруват заедно.

— Аз не мисля, че вие я държите окована във верига на тавана — казах. — Но принудата включва и манипулиране с истината. Ако тя е лишена от възможността да ме изслуша и сама да ми откаже, това означава, че тя не е свободна, че е подложена на своего рода принуда.

— Не се опитвайте да влезете насила — каза Джейн. — Ще съжалявате за това, обещавам ви.

Тя се беше отдалечила от мен и бе застанала в една от позите по бойни изкуства. Ходилата й бяха балансирани под прав ъгъл, образувайки своеобразно Т, отворените й длани бяха изнесени напред, образувайки също подобно Т, лявата длан — вертикално, дясната — хоризонтално над нея. Изглеждаше така, сякаш броеше последни секунди.

Устните й се бяха отдръпнали назад и дъхът й произвеждаше съскащ звук, процеждайки се между зъбите й.

— Вземала си уроци ли? — попитах аз.

— Джейн е много напреднала на карате — обади се Роуз Алекзандър. — Не се отнасяйте с пренебрежение към нея. Не желая да пострадате, но трябва да си тръгнете.

Докато говореше, черните й очи бяха широко отворени и искряха. По кръглото й приятно лице беше избила червенина. Не вярвах на твърдението й, че не желае да пострадам.

— Просто не знам какво да направя. Аз също не бих искал да пострадам и не се отнасям с пренебрежение към Джейн. От друга страна, колкото повече не желаете да ми дадете възможност да видя Пам Шепърд, толкова повече се убеждавам, че съм длъжен да го направя. Бих могъл евентуално да отида да повикам полицаите, но докато се върнем, Пам Шепърд ще е изчезнала. Мисля, че ще ми се наложи да настоявам.

Джейн ме ритна в топките. Слабините просто не е точната дума. Никога преди не се бях бил с жена и не бях подготвен. Усещането беше както винаги: гадене, слабост, болка и непреодолим стремеж да се прегънеш на две. И аз се прегънах. Джейн замахна да нанесе удар в тила ми. Извих се и ударът попадна върху големите трапецовидни мускули, без да ми причини някаква сериозна вреда. Изправих се. Болеше, но не чак толкова, колкото щеше да ме боли, ако не се бях съвзел. Джейн замахна с долната част на дланта си към върха на носа ми. Аз отблъснах дланта й встрани с дясната си подлакътница и й нанесох силен ляв прав, какъвто използвах напоследък, отстрани по лицето, близо до челюстната става. Тя падна назад и остана да лежи неподвижна на пода. Никога преди не бях удрял жена и малко се изплаших. Помислих си дали не съм я ударил прекалено силно. Тя беше едра жена, но трябва да съм я надценил с двайсетина килограма. Роуз Алекзандър падна на колене до нея и не знаеше какво да прави. Аз също клекнах, надмогвайки болката, и проверих пулса й. Беше добър и силен и гърдите й се издигаха и снишаваха равномерно.

— Нищо й няма — казах аз. — Вероятно е по-добре от мен.

На другия край на хола се виждаше боядисана в черно врата. Тя се отвори и Пам Шепърд влезе през нея. По лицето й се стичаха сълзи.

— Аз — каза тя. — Аз съм виновна, те просто се опитваха да ме защитят. Ако сте й направили нещо лошо, аз съм виновна.

Джейн отвори очите си и се взря с празен поглед към нас. Раздвижи главата си.

— Джейн? — обади се Роуз Алекзандър.

— Ще се оправи, мисис Шепърд. Вие не сте я накарали да ме ритне в слабините.

Тя също клекна на пода до Джейн. Аз се отстраних и се облегнах на рамката на вратата със скръстени ръце, опитвайки се да дам възможност на чувството ми за гадене да премине и стараейки се да не го показвам. Както изглежда, хората тук не проявяваха добронамереност към мене. Надявах се, че Джейн и Еди никога няма да се съберат заедно.

Джейн беше станала на крака. Пам Шепърд я държеше за едната ръка, а Роуз Алекзандър — за другата. Те тръгнаха към дъното на хола, където беше черната врата. Аз ги последвах. През вратата се влизаше в просторна кухня. До една от стените имаше голяма стара кривокрака газова печка, в средата на стаята — голяма маса с мушамена покривка, а до другата стена — кушетка с покривка от кафяво рипсено кадифе. В дъното вдясно имаше килер за провизии, а стените бяха облицовани с ламперия от тесни чамови дъски, което ми напомни за къщата на баба ми. Сложиха Джейн да седне в един стол-люлка, тапициран с черна кожа. Роуз отиде до килера и се върна оттам с една мокра кърпа. Тя изми лицето на Джейн, докато Пам Шепърд стискаше ръката й.

— Нищо ми няма — рече Джейн и отблъсна мократа кърпа. — Как го направи, по дяволите? — обърна се тя към мене. — Този ритник трябваше да те довърши на място.

— Аз съм професионален убиец — казах.

— Това не би трябвало да има значение — рече тя, смръщвайки се в недоумение. — Ритник в слабините си е ритник в слабините.

— Някога правила ли си го в действителност досега?

— Прекарала съм десетки часове на тепиха.

— Не, не на тренировки. В бой. Истински.

— Не — призна тя. — Но не се изплаших. Направих го както трябва.

— Да, направи го, но сбърка адреса. Едно от нещата, които се постигат с ритник в слабините, е да се изплаши потърпевшият. Настрана от болката и всичко останало, това не е нещо, с което човек е свикнал, освен това се пази в онази област и се стреми да се прегъне напред и да замръзне. Но мене са ме ритали и друг път и аз знам, че боли, но не е фатално. Дори и за сексуалния ми живот. Ето защо, аз съм в състояние да си наложа да издържа на болката.

— Но… — Тя поклати глава.

— Знам — казах аз. — Мислила си, че притежаваш оръжие, което те прави неуязвима. Което би възпряло хората да те подмятат насам-натам и първия път, когато го използваш, удряш на камък. Аз съм се занимавал с борба. Изкарвам си хляба с бой. Каратето, разбира се, ще ти бъде от полза. Но трябва да запомниш, че това не е уличен спорт.

— Ти мислиш, дяволите да те вземат, ти мислиш, че стана така, защото си мъж…

— Не. Така е, защото един добър едър човек винаги ще бие някой добър дребен човек. Повечето мъже не са толкова добри, колкото съм аз. Много от тях не са толкова добри, колкото си ти.

И трите гледаха в мен и аз се почувствах изолиран, нежелан и притеснен. Дощя ми се да имаше тук още един мъж.

— Може ли да поговорим? — обърнах се към Пам Шепърд.

— Няма защо да говориш с него, Пам — намеси се Роуз Алекзандър.

— Няма никакъв смисъл от това, Пам — каза Джейн. — Знаеш как се чувстваш.

Аз погледнах към Пам Шепърд. Тя беше засмукала двете си устни, така че те не се виждаха и устата й представляваше една тънка линия. Тя отвърна на погледа ми и двамата се гледахме така около трийсет секунди.

— Двадесет и две години — казах аз. — При това сте го познавали, преди да се омъжите за него. Повече от двайсет години се познавате с Харви Шепърд. Нима поради това не е заслужил пет минути разговор. Дори ако не го обичате? В крайна сметка дори само продължителността на връзката ви задължава.

Тя кимна с глава, струва ми се, по-скоро на себе си, отколкото на мене.

— Говорете му на него за задължението, аз го познавам от хиляда деветстотин и петдесета — каза тя.

Свих рамене.

— Той пръска по сто долара на ден плюс разноските, за да ви открие.

— Тора е в стила му, големият жест. „Виж колко много те обичам“, но той ли търси? Не, вие търсите.

— По-добре е, отколкото никой да не търси.

— Така ли? — по скулите й беше избила червенина. — Така ли е наистина? Ами, ако е по-лошо? Ами, ако е досадно? Ами, ако това ми бърка в здравето? Защо всички просто не ме оставите на мира, дявол да го вземе?

— Питам се — казах, — но струва ми се, причината е, че той ви обича.

— Обича ме, по дяволите, какво общо има това с всичко останало? Той вероятно наистина ме обича. Никога не съм се съмнявала в това. И какво от това? Значи ли това, че аз трябва да го обичам? По неговия начин? Според неговите разбирания?

— Това е довод, който мъжете използват още от Средните векове, за да държат жените в подчинение.

— Това, което Джейн се опитваше да установи с мен, отношение между господар и роб ли беше? — казах аз.

— Може да се шегувате, колкото си искате — рече Роуз, — но съвършено ясно е, че мъжете са използвали любовта като средство жените да им бъдат задължени. Дори самият вие използвате този термин.

Роуз очевидно беше теоретикът на групата.

— Роузи — казах аз, — не съм дошъл тук, за да дискутирам с теб по въпросите на сексизма^[1]. Той съществува и аз съм против него. Но в конкретния случай не става дума за теория, става дума за един мъж и една жена, които се познават от дълго време и заедно са създали деца. Искам да поговоря с нея за това.

— Не може да отделяте теорията от практиката — рече Роуз. — И още нещо — изражението й беше много красноречиво — не можете да ме залъжете като използвате умалителното от моето име. Съвсем наясно съм с вашите номера.

— Разходете се с мен — обърнах се към Пам Шепърд.

— Недей, Пам — каза Джейн.

— Няма да я изведете от тази къща — каза Роуз.

Аз не им обърнах внимание и погледнах към Пам Шепърд.

— Една разходка надолу до моста — казах. — Ще постоим, ще гледаме водата и ще поговорим, а след това ще се върнем тук.

Тя кимна.

— Добре, ще се разходя с вас. Може би вие ще го накарате да разбере.