Робърт Б. Паркър
Обетована земя (17)

17

На сутринта, все още мокри от душа, потеглихме отново към Кейп. По пътя спряхме и обядвахме стек с яйца. Пристигнахме в хотелската стая, която все още държах, около обед. Мъглата се беше вдигнала и слънцето грееше ведро и светло като нас самите, макар и да не беше така прекрасно облечено. В пощенската си кутия намерих бележка да се обадя на Харв Шепърд.

Позвъних му от стаята, докато Сюзън си обличаше банския костюм.

— Спенсър е — представих се. — Какво има?

— Трябва да ми помогнеш!

— Точно това ти разправях наскоро — казах.

— Трябва да те видя. Вече нищо не мога да направя. Не мога да се оправя сам. Трябва ми помощ. Оня проклет негър посегна на едно от децата ми. Имам нужда от помощ.

— О’кей — казах. — Ще дойда.

— Не — каза той. — Не искам да идваш тук. Аз ще дойда при теб. В хотела ли си?

— Да — казах му номера на стаята. — Чакам те!

Сюзън обличаше целия си бански.

— Има ли нещо? — попита тя.

— Да, Шепърд идва сам. Предполагам, че Хок е посегнал на някое от децата и Шепърд се е паникьосал. Сега ще дойде.

— Хок ме плаши — каза Сюзън, промушвайки раменете си през презрамките на банския.

— И мен, любов моя.

— Той е… — тя потрепери. — Не тръгвай срещу него!

— По-добре аз, отколкото Шепърд — казах.

— Защо по-добре ти?

— Защото имам известен шанс, а той няма никакъв.

— А защо не полицията?

— За това питай Шепърд. Аз нямам нищо против полицията. Нямам интерес да играя на руска рулетка с Хок. Шепърд го нарече негър.

Тя вдигна учудено рамене:

— Това пък какво общо има?

— Не знам — казах аз — Но не биваше да го прави. Звучи обидно.

— Господи, Спенсър, та Хок застрашава живота на този човек, бие го, тормози децата му, а ти се тревожиш, че Шепърд му бил нанесъл расова обида.

— С Хок работата е по-различна — казах аз.

Сюзън тръсна глава.

— Същото се отнася и за теб, дявол да те вземе — рече тя. — Отивам при басейна, да се погрижа за тена си. Когато свършиш, можеш да дойдеш и ти. Ако не решиш да пристанеш на Хок.

— Расово смешение — рекох аз. — О, ужас!

Тя излезе. След няколко минути пристигна Шепърд, сега се движеше по-добре. Сковаността бе изчезнала донякъде от походката му, но не бе заменена с увереност, носеше каубойски костюм в тъмно каре и бяла риза с черна нишка, с яка, извадена над реверите на сакото Черните му мокасини бяха безукорно лъснати, а лицето му беше посивяло от страх.

— Имаш ли нещо за пиене тук? — попита той.

— Не, но ще поръчам. Какво искаш?

— Бърбън.

Позвъних на рум-сървиса и поръчах бърбън с лед. Шепърд прекоси стаята и се вторачи през прозореца в игрището за голф. Седна в креслото до прозореца и миг след това стана.

— Спенсър — каза той, — аз съм едно страхливо лайно.

— Не те виня — казах аз.

— Никога не съм мислил… Винаги съм си мислил, че мога да се оправям, разбираш ли? Искам да кажа, че съм бизнесмен, а един бизнесмен трябва да може да се оправя с бизнеса си. Предполага се, че знам как да направя една сделка и как да я осъществя. Предполага се, че мога да работя с хора. Но това… Аз не съм някакъв лигльо. Бил съм къде ли не, но тези хора…

— Знам за тези хора.

— Искам да кажа, този проклет негър…

— Името му е Хок — рекох. — Наричай го Хок.

— Ти какво, да не си…

— Наричай го Хок.

— Добре де, Хок. Малкият влезе в стаята, докато те разговаряха с мен, и Хок го сграбчи за ризата и го изхвърли през вратата. Направи го пред очите ми, черното копеле.

— Какви са те?

— Кои те?

— Нали каза, че детето ти е влязло, докато те са разговаряли с теб.

— О, да. — Шепърд се върна отново при прозореца и се загледа навън. — Хок и някакъв тип на име Пауърс. Той е бял. Мисля, че Хок работи за него.

— Да, познавам Пауърс.

Келнерът от рум-сървиса дойде с питиетата. Подписах чека и му дадох един долар бакшиш. Шепърд затършу-ва из джобовете си.

— Ей, нека аз да платя — предложи той.

— Ще ти ги пиша на сметката — казах. — Какво искаше Пауърс? Не, почакай, аз ще ти кажа какво е искал. Ти му дължиш пари и не можеш да му ги платиш, и той ще те смаже, ако го пуснеш да влезе в твоя бизнес.

— Да — Шепърд си наля една сериозна доза уиски върху леда и разклати чашата. — Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Както казах, аз познавам Пауърс. И това не е нещо ново. Пауърс и още много такива като него са правили това и преди. Някой като теб например сбърка в паричните операции, или съзре шанс за някакъв голям удар, или се разсее в неподходящия момент и не може да си осигури финансиране. Пристига Пауърс, дава ти шанса, определя ти ненормална седмична лихва. Ти не си в състояние да плащаш и той ти изпраща Хок, за да те убеди, че работата е сериозна. Ти продължаваш да не можеш да плащаш, при което Пауърс те спохожда и ти казва, че можеш да му предоставиш част от своя бизнес, в противен случай ще ти се наложи отново да танцуваш ча-ча с Хок. Имаш късмет, че ти се случи да попаднеш на мен. Повечето хора няма на кого друг да разчитат освен на полицаите.

— Аз не съм злоупотребил с парите.

— То се знае, разбира се, че не си. Тогава защо не отидеш в полицията?

— Никаква полиция — каза Шепърд. Той отпи от бърбъна.

— Защо не?

— Те ще започнат да се интересуват защо са ми трябвали пари от Пауърс.

— А ти си правил икономии оттук-оттам.

— По дяволите, трябваше да го направя. Всеки прави икономии оттук-оттам.

— Кажи ми ти какво си направил.

— Защо? За какво ти е да знаеш това?

— Не знам, докато ти сам не ми кажеш.

Шепърд отпи отново от бърбъна.

— Озовах се в капан. — Завесата над десния прозорец се беше запретнала. Шепърд я оправи. Аз чаках. — Бях започнал бизнес с една фирма, занимаваща се с управление на недвижими имоти, името й е Истейт мениджмънт корпорейшън. Те обикалят да търсят различни обекти от ваканционен тип и организират строителство на вили в съдружие с някой местен човек. В случая аз бях честният човек. Създадохме отделна фирма и станах неин президент. Аз движех проекта, занимавах се с всичко, с градския съвет за планиране, с инспектора по строителството и други от тоя род, като в същото време надзиравах й непосредственото строителство. Те осигуриха архитекти, плановици, финансирането и продажбите. В действителност е малко по-сложно, но нали добиваш представа. Моята фирма беше дъщерна на Истейт мениджмънт, изцяло подчинена на нея. Дотук следиш ли всичко добре?

— Да, това ми е ясно. Аз не съм някой отракан в бизнеса магнат като теб, но ако говориш бавно, така че да мога да следя устните ти, мисля, че ще се справя. Как се казваше твоята фирма?

— Нарекох проекта „Обетована земя“, а фирмата беше Дружество с ограничена отговорност „Обетована земя“.

— „Обетована земя“ — подсвирнах от изненада. — Страхотно! Предимно еврейска клиентела ли търсехте?

— Ами! Еврейска ли? Защо еврейска? Всеки е добре дошъл. Искам да кажа, че нямаше да се развълнуваме, ако да речем семейство Шварц решаха да се включат, но не сме се интересували от религиозната принадлежност.

Съжалих, че бях заговорил за това.

— О’кей — казах. — И така, ти си президент на „Обетована земя“, която е изцяло финансово зависима от Истейт мениджмънт. И после?

— Истейт мениджмънт потъна.

— Фалираха ли?

— Ъ-хъ — Шепърд изпи бърбъна си и аз му налях отново чашата. Предложих му лед, той отказа. — Те работеха по следния начин: хората от Истейт мениджмънт отиваха да огледат земята; имаха наистина големи връзки, много контакти, приближени лица, пътувания до Флорида и прочие. Купувачът внасяше депозит за земята и подписваше договор за къщата по свой избор. Имахме шест модела. Купувачът оставяше депозит и за къщата в трето доверено лице.

— Какво ставаше с депозита за земята?

— Отиваше в Истейт мениджмънт.

— Добре, а кой контролираше депозитите за къщите?

— Аз — рече Шепърд.

— И когато Истейт мениджмънт се оттегли и ти си се оказал с куп инвестирани пари, но без никаква поддръжка, ти си бръкнал надълбоко.

— Да, използвах ги всичките. Трябваше да го направя. Когато Истейт мениджмънт се махна, градът се хвана за разрешителните за строеж. Бяхме само очертали с колчета строителните парцели. Не бяхме прекарали комуникациите, нали знаеш, водопровод, сметопровод, тоя род неща.

Кимнах, бяха ми известни.

— И така, от градската управа казаха, че никой не може да получи разрешение за строеж, преди да са прокарани комуникациите. Бях притиснат. Всъщност така и трябваше да направят. Нещата се разсмърдяха веднага щом Истейт мениджмънт фалира. Изчезнаха много пари — всички депозити за земята, и хората започнаха да се питат какво става. Страхотно се разсмърдя. Бях се скапал. Всичкият ми капитал беше вързан в проклетата земя и можех да си го върна само ако построя къщите и ги продам. Но не можех да го направя, защото нямаше да получа разрешително, ако не съм прокарал комуникациите. А тях не можех да ги прокарам, защото нямах пари. Никой не желаеше да финансира проекта. Банките ти дават пари само след като им докажеш, че всъщност те не ти трябват, нали знаеш как е… А те наистина не желаеха да имат нищо общо с „Обетована земя“, защото до този момент историята вече беше станала известна на всички финансови кръгове, беше стигнала и до главния прокурор на щата и вече беше възбудено следствие срещу Истейт мениджмънт, а една група хора, които бяха купили земя от компанията, вече бяха завели дело срещу нея. И аз започнах да вземам от оставения при мене депозит за къщите. Бях притиснат натясно. Трябваше или да направя това, или да спусна кепенците и да тръгна да си търся работа без пукнат грош в джоба. А вече съм на четиридесет и пет години.

— Да, това ми е известно. Сега ще ти кажа какво е станало по-нататък. Групата, която е завела дело срещу Истейт мениджмънт, е решила да си поиска и депозитите за къщите.

Шепърд кимна.

— И естествено тъй като ти си ги бил изразходвал, за да прокараш комуникациите, не си могъл да им ги върнеш.

Той продължи да кима, докато аз говорех.

— Някъде си намерил Пауърс и той ти е дал парите. С каква лихва? Три процента на седмица ли?

— Три и половина.

— И върху горницата, разбира се.

Шепърд кимаше.

— Не си могъл да се справиш.

Утвърдително кимване.

— И Хок те преби.

— Да, всъщност не го направи самият той. Беше наел двама за тая работа, той ги надзираваше.

— Хок явно се издига. Вече е на ръководна длъжност. Преди все той ходеше по такива работи.

— Каза, че сега той убивал. Тежката работа давал на други.

— А, ето какво било.

— Да — каза Шепърд и облегна глава на прозореца. — Там е работата, че парите на Пауърс ми изядоха главата. Вече бях на път да се оправя. Дължа пари само на него, но не мога да му ги изплатя. Вече съм съвсем близко до победата, но като че ли единственият начин да стигна до нея е като загубя.