Робърт Б. Паркър
Обетована земя (2)

2

Когато Сюзън Силвърман се върна, тя ме завари седнал на бюрото, върху което лежаха петте стодоларови банкноти.

— Чий е образът на стодоларовата банкнота? — попитах аз.

— На Нелсън Рокфелер.

— Грешка.

— На Дейвид Рокфелер?

— Остави.

— Лорънс Рокфелер?

— Къде искаш да обядваме?

— Не трябваше да ми показваш парите. Бях готова да се примиря с пържола, гарнирана с чесън в кварталната кръчма. Но сега си мисля за нещо по-шик.

— Нещо по-шик ще е. Смяташ ли, че трябва да се преоблека?

— Избърши си поне потта от гърдите.

— Хайде, ще отскочим до вкъщи и ще се нагласим.

— Когато намериш клиент, започваш да кипиш от енергия, нали?

— Да, гос’ожо, премествам се веднага в най-близкия ресторант.

Закрепих пистолета на дясното си бедро, облякох си ризата, като оставих краищата й отвън, за да прикриват пистолета, и излязохме. Апартаментът ми се намираше на десет минути път пеша оттук, като през по-голямата си част минаваше през навалицата на Комънуелт авеню. Когато стигнахме, Сюзън влезе първа да вземе душ. а аз изпих една бутилка „Амстел“, докато се обаждах, за да резервирам места. Фактически изпих три.

Ресторантът изниква над бреговата ивица. Употребявани тухли, стари греди и някакъв екскурзионен кораб от река Хъдзън, акостирал наблизо. Паметник на обедите по сметка, храм на деловите обеди. Един от костюмираните хлапаци на вратата паркира открит ата ми кола с озадачена физиономия. Повечето от колите на паркинга бяха по-нови и доколкото можах да видя, почти ни го една от тях нямаше толкова лепени кръпки по тапицерията.

— Онзи младеж като че ли се отнесе с презрение към колата ти — отбеляза Сюзън.

— Един от недостатъците на възпитанието — казах, — никакво уважение към възрастта.

Налагаше се да почакаме за нашата маса. Попитаха ни бихме ли желали по един коктейл във фоайето. Приехме. Минахме по оградения трап на екскурзионния кораб и седнахме, загледани в пристанището на Бостън. Сюзън си поръча коктейл „Маргарита“, а аз няколко бири „Хайнекен“. Никъде нямат „Амстел“. Дори и в такъв изискан ресторант като този.

— Какво иска от тебе клиентът ти?

— Да намеря жена му.

— Трудно ли ще е?

— Не. Изглежда, че просто е избягала. Ако е така, ще бъде лесно да се намери. Повечето съпруги, които бягат, не отиват много далече. Болшинството от тях, всъщност искат да бъдат намерени и да се върнат вкъщи.

— Това не ми изглежда особено либерално.

— Не е особено либерално, но така стоят нещата. За първи път броят на избягалите съпруги надхвърля броя на избягалите съпрузи. Прочетат два броя на списание „Мис“, зърнат Марло Томас в неговото шоу-събеседване и решават, че повече не могат да продължават така. После откриват, че нямат никакви способности за реализация. Десет или петнайсет години къщна работа са ги направили неспособни за нищо друго и завършват като миячки на чинии, сервитьорки или чистачки и започват да мечтаят да се отърват. Освен това много от тях се чувстват самотни.

— А не могат да се върнат вкъщи току-тъй — рече Сюзън, — защото се чувстват неудобно и не могат да се унизят да се върнат с подвита опашка.

— Точно така. По тази причина се шляят наблизо и се надяват някой да ги потърси.

— И ако някой наистина ги потърси, приемат това като своего рода акт на приобщаване. Един вид съпругът се е загрижил дотолкова, че се е постарал да я открие. Това, по някакъв странен начин, за тях е жест на привързаност.

— Отново си права. Само че, чувството за вина, особено ако имат деца, чувството за вина ги убива. И когато се върнат обратно вкъщи, обикновено нещата се оказват по-зле, отколкото са били, преди да се махнат.

Сюзън отпи от коктейла си.

— Съпругът се е сдобил с нов коз срещу нея.

— Да — кимнах аз. — И донякъде той е прав. Хей, кучко, може да й каже той. Ти ни заряза. Остави ме с децата на произвола на съдбата и побягна. Нямаш причина да се гордееш с това, скъпа. Ти си ни длъжница.

— Но — рече Сюзън.

— Разбира се, но. Винаги има но. Но тя е живяла живота си, като се е съобразявала с тях и се нуждае от шанс да го живее, съобразявайки се със себе си. Самостоятелно — свих рамене и допих остатъка от бирата си.

— Ти изкарваш всичко това толкова делнично.

— То си е делнично донякъде — казах. — Нагледал съм му се достатъчно. През шейсетте времето ми беше заето почти изцяло в търсене на избягали дечурлига. Сега — в търсене на избягали майки. Историята с майките не е много по-различна.

— Същевременно правиш всичко това да звучи, не знам как да кажа, банално. Или общоприето. Сякаш това не те засяга. Сякаш това са просто някакви бройки в твоята работа. Вещи, които трябва да търсиш.

— Не виждам много смисъл да говоря с трепет в гласа си. Достатъчно ме е грижа за тях, щом се наемам да ги търся. Правя го и заради парите, но пари не е трудно да се изкарат. Въпросът, поне в областта на моята работа, е да не се поддавам на много чувства. Това обикновено се отразява зле. — Направих знак на келнерката да ми донесе още една бира. Погледнах към питието на Сюзън. Тя отказа с поклащане на глава. Оттатък пристанището някакъв боинг 747 се издигна неправдоподобно от пистата в Лоуган и се понесе бавно нагоре, описвайки тромав кръг, преди да се насочи на запад. Към Лос Анджелис? Или Сан Франциско?

— Сюз — казах. — Ние с теб би трябвало да сме в него.

— В какво?

— В самолета, отлитащ на запад. Откъсвайки се от досадните земни връзки.

— Аз не обичам да летя.

— Приказки — казах. — Настъпих те на болното място.

— Защо смяташ така?

— По тона, бейби, по тона на гласа. По дължината на изречението, положението на главата. Не забравяй, че по професия съм следовател. Уликите са моят занаят. На какво си ядосана?

— Не знам.

— Добре е като начало.

— Не се подигравай с мен, Спенсър. Не знам точно. Ядосана съм ти на тебе или поне в тази връзка. Може би съм чела списание „Мис“, може би изразходвам прекалено много време да гледам Марло Томас с телевизионните му беседи. Била съм омъжена и съм се развела и може би знам по-добре от теб какво би могла да преживява съпругата на този човек.

— Възможно е — казах аз.

Управителят на ресторанта беше приготвил масата ни и ние мълчаливо го последвахме. Менютата бяха огромни и отпечатани с изискан шрифт. Цената на омарите беше дискретно пропусната.

— Но да кажем, че знаеш — подхванах прекъснатия ни разговор. — Да кажем, че по-добре от мене разбираш проблема й. Какво те ядосва?

Тя погледна в менюто си.

— Самодоволна — рече тя. — Това е думата, която търсех, има някакво самодоволство в глупавия, дребнав опит за бягство на тази жена.

Келнерката дойде. Погледнах към Сюзън.

— Охлюви — каза тя на келнерката. — И студени раци.

Аз поръчах мешани горещи ордьоври и пържола. Келнерката се отдалечи.

— Не съм съгласен със самодоволна — казах. — Нагла, може би, но не самодоволна.

— Снизходителен си — рече Сюзън.

— Не — казах аз. — Раздразнен може би, щом настояваш. Но не от нея, а от всичката глупост на света. Писнало ми е от движения. Писнало ми е от хора, които мислят, че една нова система ще се погрижи за всичко, Писнало ми е от хора, които поставят каузата пред човека. И ми е писнало от хора, независимо от пола им, които захвърлят децата си и побягват подир работа, пиене, секс, благосъстояние. Това е безотговорно.

Келнерката се появи отново с първото. Платото ми горещи ордьоври съдържаше една молюска, стрида „Рокфелер“, пържена скарида, маринована скарида и пълнена гъба.

— Заменям гъба срещу един охлюв — казах на Сюзън.

Тя хвана един охлюв с щипците за сервиране и го сложи в чинията ми.

— Не искам гъбата — рече тя.

— Няма нужда да правиш гладна стачка само защото си ядосана, Сюз. — Извадих охлюва от черупката му и го изядох. — Последен шанс за гъбата.

Тя поклати глава. Аз изядох гъбата.

— Ти не знаеш защо е избягала — рече Сюзън.

— НикоЕ от нас не чнае.

— Но ти допускаше феминстка причина.

— Не трябваше. Права си.

— Ще взема онази маринована скарида — рече Сюзън. Сложих я в чинията й с моята вилица.

— Ти знаеш, че най-много обичам тях — казах аз.

— И знам, че не си падаш много по гъбите — рече тя.

— Кучка.

Сюзън се усмихна.

— Пътят към разкаянието на мъжа минава през стомаха му — усмихна се Сюзън.

Усмивката го постигна, тя винаги го постигаше. Усмивката на Сюзън беше цветово с качествата на „Текникълър“, визуално — на „Синемаскоуп“ и стереофонична по звучене. Почувствах коремните ми мускули да се стягат, както ставаше винаги, когато тя се усмихнеше, както ставаше винаги, когато аз я погледнех истински.

— Къде, по дяволите, си била преди двайсет години? — казах аз.

— Омъжвах се за погрешния мъж. — Тя протегна дясната си ръка и докосна с показалеца си кокалчетата на лявата ми ръка, която лежеше на масата. Усмивката стоеше, но сега това беше сериозна усмивка. — По-добре късно, отколкото никога — каза тя.

Келнерката дойде със салатата.