Робърт Б. Паркър
Обетована земя (3)

3

Бях станал рано и вече пътувах към Хайанис преди часа на натовареното движение в Бостън. Шосе номер 3 до Сагамор бридж е суперавтомагистрала. Преди двайсет години нямаше подобно нещо и до полуостров Кейп Код се слизаше по шосе номер 28 през малките южни градчета като Рандолф. Този път беше бавен, но интересен и човек можеше да гледа хората и предните дворове на къщите, кафявите нечистокръвни кучета и да спре да вечеря с хамбургери, които се приготвяха пред очите му. Докато карах по шосе номер 3 тази сутрин, единственият човек, когото видях пред една кола, беше някакъв тип, който сменяше гума близо до табела, на която пишеше ПЛИ-МЪТ. Когато поех нагоре над канала Кейп Код при Сагамор бридж, шосе номер 3 премина в шосе номер 6. В централното платно и от двете страни на пътя имаше нискорасъл бял бор и тук-там някои по-високи дървета, от време на време случайно се мяркаше някой клен и понякога малки дъбове. По високите места на пътя и от двете страни можеше да се види океан, на юг — залива Бъзардс, на север — залива Кейп Код. Всъщност целият Кейп отекваше с усещането за океана — не непременно с гледката му и не винаги с уханието или звука му. Понякога просто усещането за огромно пространство от всички страни. За безграничен лазур, простиращ се надалече под слънцето.

Шосе номер 3 ме отведе до центъра на Хайанис. Разтоварващата възбуда от нискораслите борове и морския простор се смени с гледката на заведения на Макдоналдс и Холидей Ин, търговски улици и мотели на Шератън, както и на множество недотам подходящи места, където човек би могъл да преспи и да се нахрани в обстановка, която по нищо не се различава от домашната. Освен че на стената би могло да има провесена рибарска мрежа. Ако Бартоломю Госнолд беше стигнал до Кейп откъм тази посока, той би продължил по пътя си.

При кръговия разклон за летището аз се отправих към Мейн стрийт. Хайанис е изненадващо пренаселен и прилича на големите градове, когато навлезеш в него. Мейн стрийт е опасана с магазини, много от които са филиали на магазини в Бостън и Ню Йорк. Мотелът, в който отивах, се намира в източния край на града — голям, красив курортен мотел с оздравителен център и добър ресторант с викторианска обстановка. На голяма зелена табела при входа имаше надпис: „ДЪНФИС“. Бях отседнал там преди два месеца с Бренда Лоринг и бях прекарал чудесно.

В девет и трийсет вече бях наел стая и бях разопаковал багажа си. Телефонирах на Шепърд. Той си беше вкъщи и ме чакаше. Оушън стрийт е на пет минути път от мотела, едно продължение на Сий стрийт, изобилстващо със стари дъсчени покриви и сини кепенци. Домът на Шепърд не беше изключение. Голяма къща колониален стил с дъсчен покрив от бял кедър, старо сребро и сини кепенци на всички прозорци. Беше разположена на леко възвишение откъм океанската страна на Оушън стрийт. Отпред беше паркиран бял открит кадилак със смъкнат покрив. Виеща се тухлена пътека водеше към предната врата, а основите бяха обрасли с ниски вечнозелени растения. Предната врата беше синя. Позвъних на звънеца и чух как звънът му отекна във вътрешността. Вляво от къщата, където улицата завиваше, имаше някакъв плаж. Вдясно се виждаше висок жив плет, който скриваше от погледа къщата на съседите. Вратата отвори русо момиче с много малки лимоненозелени бикини. Изглеждаше може би на седемнайсет години. Предвидливо не се загледах в нея, когато казах:

— Името ми е Спенсър, идвам при мистър Шепърд.

— Влезте — каза момичето.

Влязох в антрето и тя ме остави да стоя там, докато отиде да извика баща си. Затворих вратата след себе си. Подът, в приемната беше облицован с каменни плочи, а стените, изглежда, бяха с кедрова ламперия. Имаше врати от двете страни и в дъното и стълба, която водеше нагоре. Таваните бяха бели и равномерно груби, с онзи вид таванска мазилка, която се пръска и не показва никаква следа от човешка ръка.

Дъщерята на Шепърд се върна. Огледах я крадешком иззад слънчевите си очила. Крадешком не значи натрапчиво. Възможно бе да е твърде млада, но беше трудно да се разбере.

— В момента татко ми е зает, каза, ако може, да почакате малко?

— Разбира се.

Тя си отиде и ме остави да стоя в приемната. Не настоявах да ме приютят в дневната, но да стоя в приемната ми изглеждаше малко хладно. Може би тя беше разстроена от изчезването на майка си. Не изглеждаше разстроена. Изглеждаше начумерена. Вероятно беше ядосана, че й се е наложило да отвори вратата. Може би се е канела да си лакира ноктите на краката, когато аз съм я прекъснал. Бедрата й обаче бяха страхотни. За едно малко дете.

Шепърд се появи от вратата на стълбите. С него беше висок чернокож мъж с плешива глава и високи скули. Беше облечен със синьозелен костюм и розова копринена риза с голяма яка. Ризата му беше разкопчана до кръста и гърдите и коремът му, които се виждаха, бяха твърди и гладки като абанос. Той извади от малкото джобче на сакото си широки слънчеви очила и докато ги слагаше, се взря в мен над рамките им, докато лещите им много бавно покриха очите му и той продължи да се взира в мене през тях.

Аз отвърнах на погледа му и казах:

— Хок.

— Спенсър.

— Познавате ли се? — рече Шепърд.

Хок кимна.

— Да — рекох аз.

— Помолих Спенсър да дойде тук, за да видим дали може да намери жена ми Пам — рече Шепърд на Хок.

— Обзалагам се, че може — каза Хок. — Той е истински шампион по откриването на всякакви веща. Би открил и игла в копа сено. Не съм ли прав, Спенсър?

— Ти също винаги си бил една от моите слабости, Хок. Къде си сега?

— Навъртам се покрай белите в Холидей Ин.

Хок се обърна към Шепърд.

— Ще държа връзка, мистър Шепърд — рече той.

Те се ръкуваха и Хок си тръгна. Шепърд и аз гледахме след него от предната врата, докато той отиваше към кадилака. Походката му беше грациозна и непринудена и въпреки това край него витаеше някакво усещане за напрегнатост, за навита докрай пружина, което създаваше впечатлението, че той е готов за скок.

Той погледна моя шевролет, модел 1968-ма, и се обърна към мен с широка усмивка:

— Все още втора класа до края, а драги?

Аз не обърнах внимание на закачката му и Хок се пъхна в кадилака си и замина. Нафукан.

— Откъде се познавате?

— От едни състезания по борба преди двайсет години. Случвало се е да тренираме на едни и същи места.

— Ама че интересно, и двайсет години по-късно се срещате случайно тук.

— О, виждали сме се през това време. Работата ни среща случайно от време на време.

— Така ли?

— Да.

— Знаете ли, почувствах, че двамата се познавате доста добре. Предполагам, инстинктът на търговеца за преценка на хората. Да влезем вътре. Желаеш ли чаша кафе или нещо друго? Предполагам, че още е доста рано за пиене.

Влязохме в кухнята.

— Нес кафе добре ли е? — попита Шепърд.

— Разбира се — отвърнах аз и Шепърд сложи да кипне вода в един червен порцеланов чайник.

Кухнята беше дълга, с преграда, разделяща площта за готвене от гази за хранене. В площта за хранене имаше грубо скована маса за пикник с пейки от четирите й страни. Масата беше в естествен дървесен цвят и красиво контрастираше на синия под и плотовете на шкафовете.

— Значи си бил борец, така ли?

Кимнах.

— От това ли ти е счупен носът?

— Да.

— Сигурно и белегът под окото ти е също оттам.

— Да.

— Изглеждаш в добра форма. Бас държа, че и сега можеш да изкараш няколко рунда, прав ли съм?

— Зависи срещу кого.

— Тежка категория ли си?

Отново кимнах. Водата за кафето завря. Шепърд сложи с лъжичка кафе от един голям буркан във всяка от чашите.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря.

Той донесе кафето на масата и седна срещу мене. Бях се надявал да ми предложи поничка или някаква кифличка. Чудех се дали е предложил нещо такова на Хок.

— Наздраве — каза Шепърд и вдигна чашата си.

— Харв — казах аз, — твоите неприятности не се изчерпват с липсата на жена ти.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че познавам Хок. Знам с какво се занимава. Той е изнудвач от типа, за който хлапетата от махалата казваха кракотрошач. Работи като наемник, а напоследък работи предимно за Кинг Пауърс.

— Чакай малко сега. Аз те наех да намериш жена ми. Каквито и отношения да имам с Хок, те са си моя лична работа. Тебе това не те засяга. Не ти плащам, за да си пъхаш носа в моите работи.

— Така е — казах аз. — Но щом си имаш работа с Хок, означава, че ще страдаш. Хок е бияч. Пари ли дължиш на Пауърс?

— По дяволите, не знам нищо за Пауърс. Не бери грижа за Пауърс, за Хок или за когото и да било другиго. Искам от теб да търсиш жена ми, а не да се ровиш в сметките ми, разбра ли?

— Да, разбрах. Но една голяма част от живота си съм се занимавал в своята работа с хора като Хок. Знам какво ще последва. Този път Хок е дошъл и е говорил с теб, доста любезно, казал ти е колко дължиш и колко си закъснял с плащането, и до кога трябва да се изплатиш.

— Откъде, по дяволите, знаеш за какво сме приказвали?

— И накрая ти е казал с достатъчно приятелска усмивка какво ще стане, ако не платиш. След това дойдох аз и той се сбогува учтиво, и си тръгна.

— Спенсър, ще продължаваш ли още да говориш за това или ще се захванеш с работата, за която съм те наел?

— Харв, Хок не се шегува. Хок е лош човек. Но той държи на думата си. Ако дължиш пари, плати ги. Ако не разполагаш с парите, кажи ми сега и можем да се опитаме да решим проблема. Но недей да ме заблуждаваш и недей да заблуждаваш себе си. Имаш ли работа с Хок, значи си много, много, страшно много загазил.

— Няма за какво да говорим. Толкова засега. Нямам какво повече да кажа по този въпрос.

— Може покрай теб да загазя дори и аз — казах.